Public Republic

Какво липсва в българската мода или Боже, царя ни пази!

Любомир Милчев Dandy

Що е мода? – не е ли тя онази, която постоянно произвежда старомодност, която отпосле прави новомодна?

Модата, казва най-големият моден фотограф на миналото столетие – Ричард Ейведън, е ултимативна форма на актьорство. Дрехата налага маниер и роля… Светът на модата, оплаква се театрално Кристиан Лакроа на Пина Бауш, вдигнал театрално ръце сякаш в неин балетен спектакъл, е ужасен, но той нямал сили да се изтръгне от него.

А Донатела Версаче, свободна от брат си, тоз злощастен корифей на нововременния бидермайер, уж на шега и малко на ангро подхвърля, че повече от ясно било, че съвременната мода била такава, че Принс можел спокойно да бъде гадже на Мари Антоанет, Шер и Мадона – нейни придворни дами и въобще: каква по-подходяща епоха за Джон Галиано от тази на рококо… Една шикозна бъркотия на времената… Галантна епохалност.

Модата е, може би, екстремен начин да бъдеш гол, макар и преоблечен. Преоблечен в цели два смисъла – на много облечен и на преобличащ се… често. Добавяме и съблечен, с което откриваме чистата възможност на това какво предстои да облечем.

Ако, впрочем, помните, една от най-ефектните рекламни снимки на Ив Сен Лоран го представя гол, не е свалил само очилата си – цялата всевъзможност на едно предстоящо одеяние витае около тялото…, а очи през очила следят зорко. Понякога само голотата може да ни възправи истински пред въпроса за обличието. Модната поява, подиумна или улична, е презумптивно мълчалива; тя трябва да заслепи и не в бъбривост, а в показ.

Модният показ спектакулира исторически положения на одеянието, понякога силно персонализирани, обезателно чувство за съвременност, но не както го разбират профаните и без което мнозина биха се чувствали несигурно, статусни положения, безусловно важни, ала отново преувеличавани от отново профаните, степени на изразително уеднаквяване за уясняване на различие, струващо се скъпоценно и, най-трудно доловимо за наново профаните – детайли на симплифициране и кларифициране, позволяващи силует, цвят, фактура, както и самата възможност на обличието, да се съзерцават забвенно, като че за първи път. Това е особена, спекулативна оптика на достъп до мнимо първозданни, изчистени от смисъл, забвенни величини – голота, обличие и чиста, сладостно лишена от смисъл примамливост на повърхността.

Едно бледо бежово, изчистено до степен на загадъчност палто на Армани сензитира избелелите тонове на дрехите на бедняк; а един черен сюртук на Ан де Молеместр – готическото, с привкус на всички последващи го, гледани откъм дворцовата прециозност времена, властната експресия на черното, дързостта на умората на прециозни епохи, самата епохалност, в чистичък Хайдегериански смисъл, който ще счетете аксесуар на моята досадност. Ако упорствате да не схванете нищо. Както се случва с българските модни дизайнери, за жалост.

Почти всички съвременни български дизайнери запазват непредубедено предпочитание към ексцентричната вълна в английската мода – Маккуин, Галиано и Уестууд – но най-вече като спектакъл, а не като дреха. А ние не се обличаме в спектакли, все пак…и запазваме склонност да не бъдем стриптизьори.

Преди време Мариела Гемишева в двора на Пожарната команда изгори десетина свои бални рокли, а след туй аутодафето доби и феминистки оттенък с изгарянето на кажи-речи толкова мъжки парти-ризи. Пожарникари гасяха с маркучи.

Накрая човек очакваше и самата дизайнерка да скокне в огъня, та да се свърши с цялата пиромания, в която дрехи биваха близвани от огъня, или за да ни върне към прочутата завещателна фраза на Людмила Живкова – „Мислете за мен като за огън”.

На кладата гореше традиция, наша и повече май чужда, вероятно, и липсваха нестинарки, щото да спасят едно-друго или поне да го поднесат на публиката кат овъглен сувенир на несъстояло се. Откъм спектакъл – докарано, но ние не можем да наденем спектакъл и по една случайност не сме стриптизьори. Ако Гемишева все пак даде знак за невъзможност на българска мода, други не се въздържаха от творчество и все в бледните селения на подражателното.

В подражанието винаги има нещо мило, но и нещо доста тъжно… Защото голямото възхищение и опит за наподобяване в спектакъл пропускат важния факт, че английската ексцентрика има много силни корени както в комплекса на консерватизма, така и във феномена на английския дендизъм, който винаги е бил едно изобретение за справяне с неугледните, ала неизбежни форми на съвременността. Както остроумно отбелязва Бодлер, едно денди винаги е в състояние в отмерено-флегматичен маниер, а защо не и малък тик, или дори леко заекване, да преживее трусовете на… лондонската борса…

На какво се дължи фасцинацията, която упражнява това английско изобретение? Най-вече на това, че притежава секрета на умелото, но не и скучно решение, доколко традиционални и в този смисъл старомодни да бъдем и доколко да се поддадем на модните нововъведения, без да се чувстваме злепоставени и смешни, или пък да създадем впечатление за вятърничавост.

Всъщност хитрият тренинг на дендизма се състои в това, че той създава нещо като малка сцена, малък театър, в който се играе смешната пиеска на нововъведението, което се появява, бива посрещнато иронично и си отива със съмнителна репутация, впрочем, както е и дошло.

Вивиан Уестууд се държеше като кралица на пънка, но това едва ли би било възможно, ако нямаше истинска кралица и толкова силен пиетет към кралицата-майка.

Понякога тя епатираше монархията като се снимаше пред Бъкингам, малко преди да получи от Нейно Величество рицарско звание, с дълга пола на гувернантка, така развята, че се виждаха дори и нейните, т.нар. срамни части. Макар че, ако има за какво да бъде подигравана английската династия, то е за това, че след първата световна война смени името си от Sax Coburg на Уиндзор, за да замаскира германските си корени. Доста смешно…

Какво да кажем за голямата страст на Вивиан към шотландските карета и поли, може би защото последните се носят без гащи, към картините на Фрагонар, които тя разпечата върху много от моделите си. Или за тениската й с надпис “Бог да пази кралицата”!

Но ако за някого има съмнение, че в модните пакости на Уестууд не се крие тъкмо скъпоценно зрънце английска традиционалност, то би трябвало да види една нейна фотосесия с модели, инсценирани като в картини на Холбайн (така емблематичен за английската живопис) и държащи врани на верижки, с твърди бели испански яки. Фешън шик с исторически подкрепления.

Българският fashion дизайн досега не успя да пресъздаде и да комерсиализира в по-плътни комплекси цялото богатство на ролева унаследеност, като черпи от картини, архивни снимки, или дори, защо не – литературни източници. Не остана кажи-речи маниеристична ренесансова картина, по която Dolce&Gabbana не направиха модна сесия, а Ралф Лорен опоска цялата руско-имперска тема и то съвсем навреме – за радост и опразване портфейлите на почитаемите руски олигарси.

Българският fashion дизайн дори не разполага с някакъв концепт за българска тема в модата, в която вече с охота са в обращение руски мотиви, индиански пера, ескимоски шапки, порцелани на копенхагенската манифактура ( без майтап) и какво ли не… Съвършено не става дума да се навлече национална носия и тъй националните цървули, а за такова калкиране на традиционни елементи от български градски костюми, което да звучи свръхсъвременно и да представлява интригуващ прочит на българската историческа съдба, без елементи на назидателност, разбира се.

Често историята навява на профаните скука. В модата са отдавна персонализирани стилистичните предпочитания на Грейс Кели, скъпоструващите разточителства на Ева Перон, цялостното присъствие на Жаклин Кенеди, моряшката фланелка и еспадрили на Пикасо. Освен че импулсира модни развития (съществуват костюми, създадени по идея на Густав Климт), виенският сецесион бе буквално разпечатан по дрехите – могат да се видят луксозни джинсови облекла с принтирана върху тях “Целувката” на Климт.

Никой не е наложил досега в българската мода тема “Царица Йоанна” или пък е пуснал в обращение пищната орнаментика на българския историзиращ сецесион – да кажем пищните винети на Хараламби Тачев, възпроизвеждащи видяното в раннохристиянските гробници под църквата “Света София”.

Дори една Людмила Живкова имаше повече усет, за да копира откровено стила на обличане на Царицата-майка и дори ползваше нейните шивачки и шапкарки.

Днес само княгиня Калина миксира български етнографически реликви в най-съвременен аутфит и понякога това е едно фиаско на вкуса. Дори и във Vogue, в статия за бижутата на аристокрацията се появи снимка от 1964 на царица Йоанна Българска с диадемата с бурбонски лилии, подарена от българския народ на първата българска княгиня – Мария-Луиза.

Разбира се, историзиращата тенденция във fashion-вариант може да бъде изключително дидактично-досадна, ако не е точно преценена и балансирана. Струва ни се, че това най-много се удава на дендизма.

Тъй като Клио е най-съмнителната и недостоверната от всички музи, именно дендизмът успява да удържи паметливостта си далеч от музеен привкус, залагайки на консерватизма, но шокирайки с точно преценен съвременен елемент, поднесен иронично.

Едно dandy е винаги без притеснение елегантно и високата корава яка не му пречи да дансува в коя да е дискотека. В България dandy са били цар Фердинанд, писателите Чавдар Мутафов и Светосрав Минков, а ако се види майсенската чаша за кафе на Димитър Димов, това може да се предположи и за него.

Тази линия досега не е конципирана в българската мода. Тъй като може да създаде впечатление за известна рехавост, напълно е възможно тя да бъде уплътнена и дори доизмислена.

Колко интересна би била една колекция от облекла, представляващи дендита от различни български епохи, като започваме от първия образец на българския средновековен снобизъм – Византия, премине се през dandy a la Франга с известен левантински нюанс, отдаде се почит на големия dandy Фердинад в няколко модела, калкиращи различни царски инсигнии в осъвременен прочит и във впечатлението за една възобновена дворцовост, добави се едно соц-dandy и за финал се разгърнат няколко съвременни дендистки вариации, обединени в темата за fashion пакостниците Max und Moritz.

Mоделите могат да бъдат представени в ревю-спектакъл, в който ще се изиграят тези специфични роли: византийският dandy ще носи кадилница и макар и гримиран като икона, ще се изфука със своите пурпурни дънки изпод къса далматика; соцденди ще размаха една лента за художествена гимнастика и ще покаже боксерки на петолъчки; денди а ла Франга ще бъде сюжетиран в иронията на гръкофилството; дворцовите дендита ще се появяват с галантни несесери с декантери и сребърни прибори; пакостниците ще очароват с шарма на свръхизтънчени гамени. На екран могат да бъдат прожектирани фотографии на стари, обхванати от разрухата, стари софийски къщи.

Но такава колекция просто никой не създаде… Защо? Върни се в началото и чети внимателно… дори и ако се опечалиш. А може и да се одързостиш.

Може би всичко предстои?