Public Republic

Любомир Милчев

Погледнато оттам, откъдето нещата изглеждат ясно различими и подлежащи на разказ, Ейведън е любимият фотограф на Монро, на неколцина президенти, останали доволни от портретите си, на големи писатели, поети и артисти, останали озадачени от същите, а когато любимата му сестра, също призрачно красива, се разболява – и на нищетата на психиатрията. Намирам мястото на този поглед донякъде безинтересно.

Photo: viernest

Photo: violentz

Погледнато оттам, откъдето мястото на погледа изглежда да тъне в загадъчност, Ричард Ейведън остава в красивата, идеално капсулирана нервозност на любимата си сестра, смутителните белези на която разпознава безпогрешно във всякой свой персонаж и тъй пароксизмът на фотоизображенията прави да изглеждат крайни и непотребно отявлени снимките на действителни психиатрични случаи в съответните заведения.

Оставил е, впрочем, и няколко такива кадъра, подозрително нaпомнящи на репетиция на Кралския Шекспиров театър.


Photo: 30302096@N06

“Аз никога не съм живял хронологично – казва Ейведън и добавя обобщително – никой не прави така.” Тази ахронична специфика отбелязва лицата, изпречили се пред камерата му, като смешения на възраст, на детска лъчезарност и приказност и старческа втренченост в смъртта. От тези смешения можем да черпим основанията на интерес към Ейведън, тъй както Пруст тържествуващо заявява, че изпадал във възторг не от велика идея, а от мирис на мухъл.

Photo: violentz

Портретите на Ричард Ейведън са нещо като втрещителни студии върху кожата – нейните бръчки, грапавини, белези. Ейведън определено обича тези белези на времето, поради която му склонност някои го считат дори зъл.

Погледът му, впрочем, изглежда да е по-скоро пречистено отчужден, отколкото недоброжелателен, проницателно повърхнинен, а защо не и дори грапавинен. Извън тази мистериозна дерматологична фактура на човешкото обличие, изглежда за Ейведън важна се оказва също и онази застрашителна, или поне изненадващо обезпокоителна прилика с животинското.

Photo: violentz

Photo: violentz

Звероподобното дебне и от най-изтънчените му лица, прокрадва се подмолно и наднича из неравностите и драсканиците на маниерността и стареенето, един вид природа, изстъпила се разобщително в екстремумите на изкуствеността. Ето, да речем, портретът на Коко Шанел от 1958 г. Удобно е да го сравним с този, направен от Ман Рей на голямата дама на френската мода. Шанел на Ман Рей демонстрира всички христоматийни белези на създадения от нея стил – перли, биета, големи гривни, малка шапка, цигаре – в решената да внушава овладяна увереност поза на присядане с дръзко обърната в профил глава.

Photo: violentz

Коко Шанел на Ейведън е заснета изотдолу, тъй че перфекцията на стила, шикът на еманципантката, почти неизменни през годините, ни пресрещат високомерно втвърдени и презрително изопнати в пароксична гримаса. Диагоналът на снимката е обзет от жилест врат, прехождащ в мрежа от бръчки под брадичката, над която се издават дъгата на претенциозно нацупени устни и клюноподобен нос с оптично разголемени ноздри. В едното око гори безпокойно пламъче.

Съглежда се хищността на граблива птица, неловката изопнатост на жирафа или пък, защо не – нещо от смешно сбръчканите пуешки вратове, тук напомнени от тази твърде доминирана жилеста шия. Ала това не е все пак една неприятна снимка, нахално показваща ни застаряващата модистка.

Photo: violentz

Погледът все пак остава незлобив, защото ни увещава да съзрем вибрацията на неспокойствието, пароксизмът на усилието да се застине в съвършена форма, спрямо която безлично таен, но съкровен – регресът на плътта отбелязва други форми и безформия, смутителната бръчка на нечовешкото.

Онзи поглед, който разпознава в света на модата хищността (свят, за който дори тъй жизнерадостният Кристиан Лакроа казва, че го плашел), но не дивораслата, а тази на елитните хрътки по време на техните елегантно конкурсни стълкновения и перчения, удостоверяващи чистотата на расата на живо, инак следена и постановявана в монографии, изглежда да е най-проницателният, който може да се насочи натам.

Photo: violentz

Photo: violentz

Такъв опасно-проницателен поглед е погледът на Ейведън – в една от прочутите му модни снимки за “Vogue” виждаме следния сценарий: две светски дами се срещат, загърнати в скъпи кожени наметки, хладно равностойни във великолепието на стила, из от който няма как да не трепне искрата на моментно, ала добре овладяно съперничество; поздравът на дамите е фланкиран от двама кавалери, чиито профили и най-вече чупката около устата, отбелязваща формална усмивка, са повече от хищни.

Сякаш срещата на две малки италиански хрътки, които се подушват с любопитство на лека, но неизбухваща вражда, в която се примесва честолюбието на техните господари. Модата е склонна да влага своите внушаващи страхопочитание съвършенства в прециозите на селекционирана породистост и модната фотография на Ейведън води тази склонност до застрашителни експонации с отблясък на истинност, надхвърлящ безобидността на чисто модното.

Photo: photos/loop_oh

Photo: photos/loop_oh

Не можем да се предпазим от тази леко нервозна, невротична енергия, от тази излъчваща се хиперактивност във фотографиите на Ричард Ейведън. Присъща им е хладна, перфидна елегантност, двусмислени сценарии, преобразяваща предаденото й в разпореждане отчужденост. За Ейведън модата е “ултимативна форма на актьорство”. Познава я от детството, от бутика на баща си, но истински й се радва, когато пристига в Париж двадесет и две годишен. За него това е едно освобождение.

Във възрастта е, когато се чете Пруст и Сартр. В таксито от летището пие шампанско. От тази еуфория произтичат първите му модни снимки. Все пак, в края на четирийсетте фотографията все още е изкуство, предлагащо неограничени възможности. “Ако трябваше да започна днес, бих бил загубен” – признава Ейведън.

Photo: violentz

Фасцинацията, която упражнява Ейведън, ще да има странното си основание в съглеждането на многообразието на страха от нещастието и неизбежната самота, терзаеща хората, вече отпаднали от предпазността на обществена роля.

Photo: violentz

Портретът на морския изследовател Жак Ив Кусто ни изправя пред усмивка, оголваща два реда зъби и опъваща кожата в безброй фино сплетени бръчици. Поради това опъване и неясната оцъкленост на погледа сме заставени да виждаме сякаш оголен череп, пълен със змиорки, като онзи, който майката на Оскар Мацерат в “Тенекиеният барабан” на Грас вижда на брега на морето и никога вече не ще се отърве от погнусата.

Photo: violentz

Портретът на морския изследовател е направо безобиден в сравнение с онзи на Владимир Хоровиц, който ни изненадва с куриозна чупка между уравновесено поставен в добре ушития костюм торс и разлюляна в нервозно-механичен смях глава. Детската рисунчица на артистизма – един ампелман, висящ на коледна елха, тъй като онази чупка е забодена в снимката от тъй любимата на пианиста папийонка, тъй щото цялата фигура е обзета от тази прилика.

Photo: nostri-imago

Портретът на вариететната актриса Естер Блекман по бански костюм: сякаш ни гледа една голяма добродушна костенурка. Показът на кожата ни подтиква да разгледаме пропъстрилите я шарчици като под лупа. Звероподобните шарки на банския костюм са като увеличена извадка от фактурата на кожата. Като че това туловище е потопено във вода, нашарено от нейните отражения, обтрито от нея до степен на пълно излиняване и изличаване на чертите.

Photo: nostri-imago

Ейведън, атестиран от „Нюзуийк” като притежаващ нюха на един воайор, душата на един поет и рефлексите на един атлет, е забележително сдържан, когато отваря дума за своите портрети. Казва, че отговорността за образа е ужасна отговорност и уточнява в проницателно неочаквана посока. При една рисунка, дава пример Ейведън, моделът може да каже – но това не съм аз, а при една снимка – съвсем не. Всички фотоси изглеждат правдиви, точни и действителни: поради това нищо не сочи истината.

Photo: madmartigan

В посоката на така останалото непосочено Ейведън перфекционира своя, както вече го нарекохме, грапавинен поглед – белези, бръчки и пори загатват преживения и непреживян живот, загубени илюзии и мечти, безкрайна самотност, безумие. Тази скрупульозност в показа на белязаната кожа намира парадоксален израз в една много смутителна фотография на Ейведън.

Тя представлява дерач на змийски кожи с лице на невръстен, жестоко невинен пакостник (за връзката на хубост и безумие той знае още от сестра си). И тогава, о, момент на внезапна яснота, която помътва мислите ни, бихме могли да си кажем – господи, та той просто им одира кожите…

Photo: violentz