Владимир Левчев
Photo: milena mihaylova
През черната фуния на окото ми,
през торнадото – световъртежа на годините
виждам България.
Слънцето подскача от топола на топола -
златен велосипед по стар паваж:
сълза в окото.
Идва миризма на изгорели години.
Жените по басмени рокли
пекат червени чушки
в трептящата трева пред блока.
А вятърът издига миризмата
за свое знаме –
то е изписано с неясни знаци – с гласове
на деца или духове.
Празното небе расте по залез:
то влиза, по-голямо и по-черно от морето,
в тясната фуния. . .
Чувам следобедно пиано
в безвремието.
Прозорците са многото огледала
на залезната ми душа:
пълни с лъскав мрак
и ослепяващ блясък.
Но вечер
огледалата светват отвътре
и виждам – там живеят други хора.
Още по-далече –
през ливади, песни и гори –
назад към детството
в черен парен влак
едно момче разглежда
избеляло синьо одеяло:
мърдат в шарките чудовища
и морета, и градове,
и трева над пресен гроб. . .
И всички политици
(особено жълтелите с десетилетия
по стени на класни стаи),
и всички уводни статии
са незначително детайлче
в шарките на одеялото,
в ръцете на детето,
във влака забързан през България,
в България забързана през времето,
в черната фуния на окото ми. . .
Вашингтон,
25 септември 1994 г.
3 Kоментара за сега ↓
Luba // 20 фев, 2010 //
Хвана ме за гърлото и ме заболя сърцето, с първото кафе и цигара за деня. Бих предпочела да свършва преди последния нещо като куплет.
askthedust // 20 фев, 2010 //
“Но вечер
огледалата светват отвътре
и виждам – там живеят други хора.”
Там все още живеят хора,
които помнят – може би
не всичко е изгубено
Мистър Питър // 21 фев, 2010 //
Независимо от променящата се конюнктура, Владимир Левчев беше, е и ще си остане Поет.
Коментирай