Public Republic

Ангелина Рангелова

Photo: pocketwiley

Имало една усмивка, за която нямало място в света. Тя била много тъжна усмивка, защото никого не успявала да зарадва. Хората не я обичали и я прогонвали от себе си.
Един ден тъжната усмивка тръгнала да търси своето място в свeта. Искала да прави благородни неща, да доставя радост и да бъде обичана. Нали била усмивка все пак.

Отишла най-напред в един голям град. Надникнала през прозореца на огромна сива сграда и видяла вътре много хора. Те седели всички над някакви книжа, правели сметки и крояли планове. Лицата им били бледи от задушния въздух, а погледите им – празни. Зарадвала се усмивката – ето че намерила едно място, където би била полезна, където хората биха имали нужда от нея. Скокнала през прозореца право върху бюрото на един господин.

Но той не я забелязал – четял някакви важни книжа и не му било до усмивки през този ден. Кацнала на купчинката листа пред господина, за да я забележи, но той за малко не я смазал с тежкия лилав печат. Всички в сивата сграда били залисани в работата си и никой не погледнал усмивката. Имало само едно малко момченце. То щъкало с тънките си крачета между големите бюра и изпълнявало заповедите на намусените господа.

Забелязало усмивката и се загледало в нея за миг. Мрачният му поглед засиял и то се усмихнало. Но това подразнило сериозните господа в сградата и многобройни осъдителни погледи се стоварили върху веселото дете. Тогава то прогонило усмивката от себе си. Защото тези господа давали насъщния му хляб и то не бивало да ги ядосва. Нямало място за усмивка в тази сива каменна сграда. Безсилна била – никому не можела да помогне.

Излязла усмивката на улицата. Може би сред калта и студения вятър щяла да намери някого, който имал нужда от нея. Видяла един въздебел господин, който тъкмо излизал от закусвалнята. Той се бил начумерил и си мърморел нещо изпод носа. Решила усмивката, че тъкмо той има нужда от нея и че най-после ще бъде полезна на някого. Завъртяла се около червендалестия господин. После нежно седнала върху рамото му.

Но той бил прекалено дебелокож и не я усетил. Тогава усмивката ловко прехвръкнала на лицето му и го погъделичкала по устните. Господинът усетил нещо, но не знаел какво е. Облизал устните си, позахапал ги… Ммм, не, не ставала усмивката за ядене. Тогава я изплюл на паважа и се запътил към следващата закусвалня. Бил ядосан, защото в предишната били свършили топлите банички и сега трябвало да върви две пресечки нагоре.

Усмивката се изправила, избърсала се от калта и натъжена тръгнала отново по пътя си. Вървяла много из града, разминавала се с хиляди хора. Но всички били много забързани, унесени в своите си грижи и никой не пожелал да се спре при тъжната усмивка, която искала да направи хората щастливи.

В една студена нощ в края на града усмивката видяла да свети малкото прозорче на бедна къщурка. В нея на дървен одър лежало болно детенце. То било измършавяло от болестта, лицето му било жълто, а очите гледали тъжно ясното зимно небе. До него седели отчаяната майка и малката му сестричка. Те се молели скъпото им детенце да оздравее и да донесе радост в бедния дом. Ето най-после истинска мъка и истинска нужда от мен, казала си усмивката.

Решила да се настани в този дом, който макар и скромен, бил честен и уютен. Приближила се тихо до болното детенце и нежно го целунала право по устните. Тогава очите му засияли и то се усетило щастливо. Разнесла се усмивката из целия дом, целунала и посърналата майка, и малката сестричка.

Очите на болното, озарени все от тоя блясък, се устремили към звездите, а усмивката се разляла по лицето му за сетен път. Тя била последният допир на болното детенце със земния свят. Но не можела да отиде с него в рая, защото била земна усмивка и трябвало на земята да изпълни своето призвание да радва хората. Ала в малката стая лицата посърнали и от очите на осиротялата майка закапали сълзи. В този дом усмивката вече щяла да бъде чужда. Безсилна била пред скръбта.

Почувствала се ненужна, нежелана от хората. Но продължила своя път. Може би извън града, сред цветята и чистия въздух, хората били щастливи и имали нужда от усмивката. И тя наистина намерила най-чудното мято на земята. Там било просторно, навсякъде растяла свежа трева, а сред нея се кипрели нежни цветчета. Наоколо пъстроцветни пеперуди се гонели с вятъра. А хората се трудели усърдно на своите ниви. Безумно се зарадвала усмивката на тази прелестна гледка и заподскачала към работниците.

Но когато се приближила, забелязала, че тягостна мъка е изписана на лицата им. Защото борбата със земята била тежка и дълбаела бръчки по челата им. Годината била суха, земята – твърда, а плодът – оскъден. Опитала се усмивката да докосне тези хора, да ги ободри, да ги направи щастливи. Харесала един млад момък – силен, красив, трудолюбив. Качила се на крилата на една пеперуда и литнала право към него. Но той, като я усетил да пърха около главата му, замахнал с мотиката и я ранил.
Завлачила се усмивката по пътя. Стигнала един крайпътен камък, спряла се на него и издъхнала. Непосилни били за нея раните, нанесени от хората.

Така усмивката изчезнала от света. Всички ходели с каменни лица. Нямало го и онзи блясък, който усмивката давала на погледите им. Всички хора по земята били тъжни. Дори слънцето не желаело вече да ги огрява. Мракът царял години наред.
Веднъж, по същия този път, край който била издъхнала усмивката, минали две малки дечица. Те забелязали безжизненото тяло и се надвесили любопитно над него. Не познавали усмивката, дори не били чували за нея.

Хората отдавна я били забравили. Навели се двете дечица и посегнали заедно да вдигнат мъртвата усмивка. Когато ръчичките им се докоснали, топла сладост обляла целите им тела. Това било щастието. А когато погледите им се срещнали, те видели онзи чуден пламък. Устните им трепнали и възкресили усмивката.
Двете дечица се хванали за ръце и тръгнали отново по пътя си, усмихнати. А който ги срещнел, усмихвал се и той.