Public Republic

Интервю на Татяна Трифонова с форографа Бистра Хъдева

Бистра Хъдева е родена в Казанлък. Скоро ще навърши 26 години, от 5 години е майка. От толкова време се занимава и с фотография, като твърди, че го прави за удоволствие. Междувременно завършва българска филология в СУ „Св. Св. Климент Охридски”. Скромно казва за себе си, че не се определя като творец. Аз реших да не й се доверя напълно и да я поразпитам. Оставям на вас да прецените дали Бистра създава творчество.

Бистра, смяташ ли, че между създаването на човешки живот и създаването на творчество има нещо общо?

Общото е, че са дар от Бога.
Способността да създадеш нещо съдържа в себе си желанието да претвориш някаква част от себе си в нова форма.

Промени ли се нещо, след като стана майка? Направи ли те това по-чувствителна към нещата, които те заобикалят?

Майчинството пренареди приоритетите в живота ми. Вдъхновява ме и ми дава увереността, от която имам нужда.

Как виждаш кадъра и познаваш, че е „твоят”, че трябва да бъде документиран?

Почти нямам такива случаи. Не ми се получава да съм толкова подготвена. Повечето кадри са постановъчни. Имам идея, за която си създавам обстановка и снимам.

Какво търсиш в заснемането на кадри от природата?

Красота. Сюжет някакъв. Пейзажната фотография не ми е силна част, обаче.

Има ли общо между филологията и фотографията. Може би в изразяването и посланието?

Чисто етимологично филология е „любов към дума, артикулация, мислене”, а фотография – „рисуване със светлина”. Мисля, че по-скоро се допълват.

Смяташ ли, че с фотографиите си оставяш послание на хората?

Старая се е да е така. Разглеждането на една фотография е субективно. Но е факт, че реално добрите кадри, намират своята публика.

Мислила ли си да направиш изложба, на която да покажеш на хората от твоя град или в друг, творчеството си?

Мислила съм, да не го правя. Подобна изява не ме привлича за сега.

Смяташ ли, че големият град дава по-големи възможности за хората на изкуството? Създава ли ти трудности това, че не живееш в София например?

Казанлък не е случаен град, географското му разположение прави по-важните градове в България бързодостъпни. Фотографията тук е с традиции. Именно тук се провеждат множество пленери с национален характер. В Казанлък живеят едни от най-добрите фотографи в България. Интернет също осигурява бърз достъп до качествена информация и то от цял свят.

Казваш, че през годините, в които снимаш, си преминала през различни жанрови влияния. А имаш ли желание да се занимаваш с модна фотография, например?

За сега нямам влечение към този жанр.

Урбанистичната атмосфера не създава ли у теб фотографски интерес?

Мисля, че по-скоро не. Потретната фотография ми е любимият жанр.

Главен герой в твоите творби е малката ти дъщеричка. Казваш още, че тя е причината да „хванеш” фотоапарата. А мислила ли си, че още едно дете може да те провокира да смениш творческата си посока?

Моята дъщеря е най-верният ми, винаги готов, фотогеничен модел. Обичам да я снимам, а тя обича да позира. Още едно дете е добре дошло, тъкмо ще увелича опита в детската портретна фотография.

Ти би ли насърчила дъщеря си да се занимава с фотография или въобще с изкуство? Изхождайки от черногледата българска поговорка „музикант къща не храни”?

Тя вече проявява интерес към фотоапарата. Ще се радвам, ако във времето този интерес градира. Бих я подкрепила за всяко едно нещо. Важното е да се чувства щастлива и реализирана.

Казваш, че фотографията е „скъпо хоби”. Известни хора на това изкуство, от по-старите поколения твърдят, че лентовите фотоапарати са много добра школовка. Ти как смяташ, само до техниката ли опира въпросът?

Аналоговата фотография все още в някои отношения е по-добрата. Но пък цифровата почти я измести от пазара. Важно е човекът, който снима да има поглед и идеи, но също толкова важно е и техниката да е на ниво. Качествената техника дава повече свобода по време на снимането, но също така е и с високи цени.

Какво смяташ за прекалената употреба на компютърни програми за усъвършенстване на образа?

Когато авторът има усет и идея, употребата никога не е прекалена. За изкуството няма граници. Разглеждала съм страхотни творби, които са резутат от смесване на няколко кадъра, използвани текстури и много фотошоп.

Смяташ ли, че за твоя вид изкуство опитът е от голямо значение? При пеенето, например, е много важно от каква възраст си започнал да работиш върху гласа си.

Опитът винаги е от значение. Но за радост няма възрастова граница.

Каква е според теб разликата между професионалния фотограф и човека, който снима за удоволствие?

Когато фотографията е само хоби, не си притеснен, че трябва да си много добър, за да изкарваш пари от това. Отдаваш се на удоволствието и музата, тогава, когато те споходят.

От 3 години се занимаваш с комерсиална фотография, смяташ ли, че клиентите на вашето ателие възприемат работата ти като изкуство? Или по-скоро като обикновена услуга?

Клиентите са различни, критериите им са различни. Повечето от тях осатават наистина доволни от крайния резултат. А малкият процент на привидно недоволни от „себе си на снимка”, след време съм сигурна, че ще се харесват. Времето променя визията ни, а снимката е спомен.

Ти определяш себе си като прекалено дисциплинирана? Не смяташ ли, че дисциплината е в плюс за един творец?

Имам приоритети, на които държа. Ако разгледам дисциплината като съвкупност от малки ритуали, муза и много труд – да тя е в плюс за твореца.

Сега те моля да се върнеш от първия въпрос и да прочетеш всички твои отговори. Все още ли смяташ, че не правиш творчество?

Опитвам се да снимам и да се развивам във фотографски аспект.
Става бавно, на моменти спирам, за да си почина. Търся себе си.