Public Republic

Владимир Висоцки
Превод от руски: Живка Иванова

Ще умра някой ден, пред смъртта със предимство сме всички:
ако можех, поискал бих с нож във гърба, а не сам.
Над убитите бдят, те намират към рая вратичка
и се грижат за тях не както за живите там.

Ще забия лице във калта, настрани ще се килна красиво,
ще побегне душата ми, впрегнала крадени кранти,
да накъсам от райските ябълки ще посегна крадливо,
но ги пазят и стрелят на живо, като в арестанти.

Долетяхме. От рая небесен и помен не виждам -
само ялова пустош и празни и голи поляни:
райски двери стърчат горделиво сред голото нищо,
а пред тях, цял конвой арестанти седят на колене.

И конете пръхтят. Рие средният нервно с копита.
Усмирявам го ласкаво,сплитам му гривата гладко.
Да отвори резето ръждиво някой вътре опитва,
нещо дълго мърмори, пухти и се връща обратно.

А народът измъчен пред портата стон не издава,
Само кляка и трие с ръце коленете студени.
- Братя, чакат ни тук. Меден звук зарад нас се раздава!
И със кръста начело конвоят набързо строен е.

Старец с бели коси комисарстващ глас извисява
и дотичват със ключ, пак се мъчат с ръждивите порти.
Тънък звън на желязо ударило релса пропява
и се втурваме сред благодата свещен като орда.

Аз старика познах по лицето изпито и сухо -
той апостол е свят, а пък аз – вагабонтин.
Гледам, ангели купчина ледени ябълки трупат,
но ги пазят и стрелят на живо, като в арестанти.

О, подайте за бога! Макар да не ща подаяния,
дайте вярна жена и приятел, не искам таланти,
и от рая за тях ще открадна аз без разкаяние,
но го пазят и стрелят на живо, като в арестанти.

…Стискат пръстите восъчни свещи, като канделабри,
аз използвам момента и тройката гоня в галоп
и разтърсил дървото с безсемните розови ябълки,
получавам куршума директно във свойто чело.

Зъвъртя се кръгът. Стреля ангелът в мен акуратно,
без да искам, направи ме кражбата богопомазан.
Как се радвам на изстрела. Той ме изпрати обратно-
ето, ябълки нося и топли ги моята пазва.

…И подгоних конете, далеч от местата опасни,
през поляни и урви, на стръмната пропаст по края,
подлудих ги с камшика и сам полудял съм от щастие,
райски ябълки нося за теб – ти ме чакаше даже от рая!

Высоцкий: “Райские яблоки”

Я когда-то умру – мы когда-то всегда умираем,-
Как бы так угадать, чтоб не сам – чтобы в спину ножом:
Убиенных щадят, отпевают и балуют раем,-
Не скажу про живых, а покойников мы бережем.

В грязь ударю лицом, завалюсь покрасивее набок,
И ударит душа на ворованных клячах в галоп.
В дивных райских садах наберу бледно-розовых яблок.
Жаль, сады сторожат и стреляют без промаха в лоб.

Прискакали – гляжу – пред очами не райское что-то:
Неродящий пустырь и сплошное ничто – беспредел.
И среди ничего возвышались литые ворота,
И огромный этап – тысяч пять – на коленях сидел.

Как ржанет коренной! Я смирил его ласковым словом,
Да репьи из мочал еле выдрал и гриву заплел.
Седовласый старик слишком долго возился с засовом -
И кряхтел и ворчал, и не смог отворить – и ушел.

И измученный люд не издал ни единого стона,
Лишь на корточки вдруг с онемевших колен пересел.
Здесь малина, братва,- нас встречают малиновым звоном!
Все вернулось на круг, и распятый над кругом висел.

Всем нам блага подай, да и много ли требовал я благ?
Мне – чтоб были друзья, да жена – чтобы пала на гроб,-
Ну а я уж для них наберу бледно-розовых яблок.
Жаль, сады сторожат и стреляют без промаха в лоб.

Я узнал старика по слезам на щеках его дряблых:
Это Петр Святой – он апостол, а я – остолоп.
Вот и кущи-сады, в коих прорва мороженных яблок.
Но сады сторожат – и убит я без промаха в лоб.

И погнал я коней прочь от мест этих гнилых и зяблых,-
Кони просят овсу, но и я закусил удила.
Вдоль обрыва с кнутом по-над пропастью пазуху яблок
Для тебя привезу: ты меня и из рая ждала!

1977