Public Republic Art Studio

Из романа “Уроци по грим и горчив шоколад”

13 януари, 2010 от · Няма коментари

Красимира Стоева

Uroci po grim i gorchiv shokolad
Снимка: Hillary the mammal.

Завърнах се в града след двайсет години.
По това време тъкмо се съвземах след втория си бърз, но изтощителен развод. Поредица от безплодни връзки и безперспективни бракове. Един безкраен и безсмислен кръстоносен поход в търсене на любовта. В свят, в който от векове рицарите бяха изчезнали… Кариерата ми вървеше добре на фона на проваления личен живот. Дори можех да се считам за щастливка, ако се поставех мислено на мястото на Христина…

Срещнахме се в кафенето срещу университета – онова същото, в което имахме надежди за бъдещето преди толкова време. Обстановката не се беше променила – старите маси и столове, които дори не показваха признаци на износване. Избелелите, познати до болка, завески на вечно немитите прозорци. Гърмящата музика, от която човек можеше да избяга на една единствена закътана маса, която оставаше встрани от тонколоните… Нашата маса. Отново седяхме на нея. И пред нас за пореден път се мъдреха обичайните напитки – горещ шоколад за мен и минерална вода за нея. А ние бяхме съвсем други!

Христина най-сетне беше отслабнала  една от фаталните грешки в живота й. Въпреки плътния плетен пуловер и широката пола, тялото й изглеждаше неестествено ъгловато, изгубило всяка приятна за окото извивка. Гърдите й се бяха стопили, скулите й  изпъкнали, а ръцете изглеждаха груби и кокалести. Кожата й беше безцветна, отпусната, а бръчиците я състаряваха с още десет години. Светлите й очи ме гледаха строго и обвинително, а усмивката сякаш я беше напуснала преди години. Най-ужасните ми опасения се бяха сбъднали  тя се беше превърнала в озлобена стара мома.

Какво се беше случило? Как милото, затворено в себе си момиче беше претърпяло подобна радикална метаморфоза? Не беше по нейна вина, но… Несполуките и разочарованията я бяха ожесточили. Чувстваше се самотна и отхвърлена  затова профилактично мразеше всички.

Злите хора никога не се раждат такива, но животът е гаден, а някои са твърде слаби. Казват, че нападението е най-добрата защита и мнозина възприемат тази тактика. Те се опитват да оцелеят – на всяка цена, газейки околните. Търсят най-малкия ти недостатък, за да ти съсипят живота. А никой не е идеален… И Христина не беше. От пръв поглед се виждаше, че не вярва в себе си – идеалната жертва. За да се спаси, беше станала като тях – удари пръв, за да не те ударят…

Не бях там, за да й правя психологическа характеристика. Исках да си поговорим като приятелки. Исках да й помогна, а знаех, че моментът за това е безвъзвратно отминал. Седяхме и мълчахме. Мълчахме и се обвинявахме взаимно. Обвинявахме се и пропастта между нас растеше.

 Как си? – попитах.
 Никак. А ти?
 И аз. Все не случвам на мъже. Ти поне имаше Владимир – той беше чудесен човек.
 Беше. Той замина за Америка, нали помниш?
 Не се ли върна вече?
 Не. Ти също не се върна.
 Съжалявам.
 Не съжалявай, нищо не можеше да промениш – каза го, без наистина да го мисли, а в тона й имаше повече яд, отколкото прошка.
 С какво се занимаваш сега?
 Учителка съм по философия. Децата ме ненавиждат, а и аз не мога да ги понасям. Не знам как да се оправя с тях, нали си нямам свои!
 Аз също нямам деца.
 Някои хора се уредиха в този живот. Драгомир ще се кандидатира за президент с онази неговата партия. Пази Боже – ще съсипе окончателно държавата!
 Няма да гласувам за него!
 И да гласуваш, и да не гласуваш – все той ще спечели.
 Не ме интересува. Той е простак. Да не говорим за това. Нека да побъбрим за доброто старо време, когато идвахме тук. С Деси…
 Напълно я бях забравила. Тя изчезна…

При тези думи на Христина се смразих. Защото аз също бях забравила за нашата малка приятелка. Деси беше изчезнала. Буквално. Спря да яде и се стопи. Не искам да кажа, че умря – дори надгробна плоча на гробището не поставиха.

Нямам предвид, че изчезна безследно – никой не се опита да я потърси. Тя се изпари в прекия смисъл на думата. Сякаш никога не беше съществувала. Ние самите не бяхме сигурни дали някога е живяла, или сме си я измислили.

Още един стар познайник влезе в заведението. Висок и представителен мъж в млечнобял марков костюм и риза в бананов цвят. Това беше Павел. Някои мъже се разхубавяват с възрастта и носът му изобщо не правеше впечатление. Тъкмо напротив – изглеждаше привлекателен, зрял и улегнал. И много, много богат – след него вървяха четирима мъже от личната му охрана.

 Здравей! – аз скочих на крака и му препречих пътя. – Аз съм – Рени!
 Здрасти! Помня те.
 Мина толкова време… С какво се занимаваш?
 Петрол.
 Че къде намери петрол в България?
 Ако се беше омъжила за мен, щеше да знаеш!

Не помнех някога да ми е предлагал, но ми се прииска наистина да се бях омъжила за Павел.

 Всичко щеше да е различно – продължи той. – Тези неща нямаше да се случат!
 Да, нямаше… Господи, това не трябваше да става! Не! Не…

„Това не трябваше да се случва. Не трябва да се случва! Не се е случило! Нищо от това не се е случило. Аз сънувам. Това е сън – при това глупав!“.

Стреснах се и отворих очи. Лежах в леглото в стаята на братовчедка ми. Прозорецът гледаше към морето и можех да чуя как вълните са разбиват във вълнолома. Тъмносините тапети и таванът, изрисуван със звезди, ме разсъниха напълно. Не, не бяха минали двайсет години, но се бях увлякла. Тези пет-шест дни, които планирах да прекарам на почивка, неусетно се превърнаха в три седмици.

Едва с пристигането си в курортното градче осъзнах колко съм уморена от сесията. Имах нужда да изоставя учебниците и психологическите си експерименти, за да се отпусна. Отстрани видях още по-ясно колко нелепи бяха опитите ми да помогна на Христина и Деси. Почувствах се засрамена и усетих облекчение, че съм далече и не съм отговорна за съдбата на новите си приятелки.

Роднините ми ме приеха топло, а седемнайсетгодишната Фани беше изключително щастлива, че вече си има пълнолетна придружителка, за да скитосва навън по цели нощи. След като беше с мен, вуйчо и вуйна не можеха да изискват да се прибира в единайсет – нещо, което тя така или иначе не правеше. Скандалите щяха да бъдат спестени. Аз бях „любимата“ й братовчедка (разбира се, предвид, че бях единствената) и не можех нищо да й откажа.

Заредиха се купони всяка вечер – аз умирах от скука или ужасно ми се спеше, но се чувствах длъжна да си давам доволен вид. Приятелите на Фани бяха тийнейджъри между шестнадесет и деветнадесет, почти всички ученици. Момичетата се обличаха като „професионалистки“, мислеха само за дрехи и козметика, а момчетата бяха пъпчиви хлапета, които говореха за компютърни игри, коли и футбол. Фактът, че им бях кака изобщо не ги възпираше да ме свалят – при това по най-незрелия, пубертетски начин. В тази компания дори сковаността и сдържаното внимание на Павел ми липсваха.

След бурните нощи спяхме до обяд. Пропускахме закуската и направо отивахме да хапнем в някое от рибните ресторантчета край брега. Следобед ходехме на плаж, а след това се прибирахме, за да се изкъпем и да полегнем за час-два. Вечерята често беше семейна – краткото време, в което можех да науча от роднините си някоя клюка. След това всичко започваше отново.

Бях се откъснала от психологията, но не забравих амбициозната си задача. Слабите, изваяни тела на момичетата, проснати на пясъка, ми напомняха за модерната мания – да си стройна бе всичко. Сещах се за хилядите анорексички и булимички, които, топейки се, не бяха станали нито по-красиви, нито по-уверени, а единствено  тежко болни.

Носех си книги за красотата през вековете и социалната роля на жената. Четях под плажния чадър, докато до мен Фани ставаше все по-шоколадова. Знаех, че пищните форми винаги са се свързвали с плодовитостта, но не се бях замисляла, че стремежът към кльощаво тяло е израз на бунт срещу потиснатата роля на жената.

Първоначално си мислех, че един учебник по естетика ще ми помогне да разбера кога една жена е красива. Оказа се, че в действителност този проблем крие в себе си дълбоки културни, религиозни и икономически предпоставки. Искаше ми се да открия един универсален образ и гордо да обявя – ето, това е тя, това е красивата жена, а всичко останало е икономическа или идеологическа пропаганда.

Претърпях провал – през вековете на пиедестал са поставяни жени с най-разнообразни фигури и форми. Красотата никога не е била нещо абсолютно и неизменно. Ако се съберат всички черти, представлявали някога идеал, ще се получи една невероятно разнообразна картина на типове и тела.

Отказах се от тази задача, която би могла да запълни остатъка от живота ми. Може би Христина би се справила по-добре – философията беше нейната стихия. Все пак си отбелязах, че закръглеността е била на мода през голяма част от човешката история. И ако днес тя не се цени, то това съвсем не е по естетически причини – нали диетолозите, собствениците на фитнес зали, козметичките и пластичните хирурзи също имат деца за хранене…

Малко по малко започнах да се превръщам в енциклопедия – както в доброто старо време, когато бях толкова компетентна в училище, че чак ме беше срам. Беше ми забавно да се занимавам с това изследване на човешките концепции за красотата през свободните часове между купоните на Фани. През двайсетте дни нито веднъж не се обадих на приятелите си от града. Залъгвах се с извинението:

„Защо да се обаждам, нали вдругиден се прибирам“. А на следващия ден отново отлагах за вдругиден. Ако зависеше от братовчедка ми – би ме задържала за цялото лято или направо докато навърши осемнадесет. Дори чувството за вина, че съм се дистанцирала от всичко, не ме накара да си тръгна. Едва кошмарът извади наяве лошите ми предчувствия. Разбрах, че трябва да се върна при Христина и Деси.

След като Вихър си тръгна, трите приятелки останаха сами на планинската пътека към върха. Светлина въздъхна и пристъпи към омагьосаната гора.

– Вече се стъмнява. Може би ще е по-добре да изчакаме до утре – предложи Искра.
– Все ми е едно. Той няма да се върне…

Въпреки протестите на спътничките си, тя тръгна между дърветата. Стволовете бяха дебели, а твърдите, тъмни листа шумоляха в огромните корони. Леден вятър поклащаше клоните, блъскаше ги един в друг и ги караше враждебно да тракат. Светлина вървеше бавно и се оглеждаше за някой обитател на зловещата гора, но нямаше и следа от присъствието на друго живо същество освен нея.

Неусетно тя изгуби двете си верни приятелки и отново се оказа сама. Припомни си кулата, където беше прекарала години от живота си, и си пожела да се върне там при спрялото време. Нямаше сили да понесе да я изоставят отново, нито да се чувства безпомощна, нито красотата й да се стапя с всеки изминал ден.

Сенките заплашително се навеждаха към нея и я докосваха. А огледалните дървета си говореха с глухи, дрезгави гласове:

– Глупачка! Накъде ли си въобразява, че е тръгнала?
– И тя не знае. Мисли се за много смела и съобразителна, а обикаля в кръг и повтаря грешките си.
– Всъщност умира от страх и не смее да предприеме каквото и да било. Жалка е!
– Прави се на интересна, а всички я презират, присмиват й се или я съжаляват.
– Доверила се е на някого, когото изобщо не го е грижа за нея… Отново! Нищо чудно, че приятелите й непрекъснато я изоставят. Виж я само! Кой ще тръгне да се сприятелява с нея!
– Единственият, който не се опита да я изостави, е този, който изпива силите й и се опитва да я убие. Вероятно тя си е заслужила всичко това по някакъв начин!
– Ще извади късмет, ако земята се продъни под краката й и я погълне! Или дивите зверове я разкъсат… Жалко, че тук няма диви зверове! Животът й нищо не струва! По-добре да я няма! По-добре както за нея, така и за тези, които се навъртат около нея…

Слушайки тези жестоки думи, Светлина усети как сълзите започват неумолимо да се стичат по лицето й и става все по-трудно да си поеме въздух. Ускори крачка с надеждата да избяга от злостния шепот, но се спъна в един корен и падна в тръните. Изправи се раздрани ръце и скъсана рокля и се затича напред.

В тъмното не виждаше къде стъпва, препъваше се и се блъскаше в дърветата, а клоните им се оплитаха в дългите й коси или закачаха дрехите й. Тичаше, без да знае накъде и без да желае да стигне до някъде. Искаше да се освободи от самата себе си, защото мракът в душата й беше по-дълбок и всепоглъщащ, отколкото този около нея.

Лута се дълго и стигна до езеро, в чиято гладка повърхност се отразяваше пълната луна. Светлина коленичи на брега и се наведе над водата. Опита да се овладее и да продължи напред, ако не заради самата себе си, заради приятелките си. Посегна да се измие и да наплиска лицето си, но се спря, защото светлината беше достатъчна, за да види отражението си. От водното огледало я наблюдаваше уродлива старица с проскубана коса, сбръчкана кожа и дълбоко хлътнали в орбитите очи. А изражението на страховитото същество излъчваше безпомощност, отчаяние и примирено очакване на близката смърт.

Светлина никога не беше виждала образа си толкова отвратителен и се отдръпна разтреперана. Беше уплашена, но не и изненадана…

grim_i_shokolad

“Уроци по грим и горчив шоколад”
Автор: Красимира Стоева
Роман
Издателство “Хермес”, 2009
ISBN: 9542608128

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай