Жузе Рудригеш Мигейш
Превод от португалски: Димитър Ангелов
Снимка: darkpatator
- Благодаря, докторе, добре съм тук. Тук е добре. Докторе, чувствувам се болен… Идвам да ви помоля за съвет, за някакво лекарство, за някаква дума, която да ме поуспокои, ако е невъзможно да бъда излекуван… Две години, вече две години, откакто се измъчвам… Крия мълчаливо угризенията на съвестта си, крия скръбта си… Две години! Повече не мога…
Докъде ще ме доведе тази натраплива мисъл? Искам да ви обясня… Само за десет минутки. Имате ли десет минути, за да ме изслушате? Тогава слушайте. Бъдете снизходителен! Аз не съм луд, още не съм луд! Не става дума за въображаемо приключение. Аз имам доказателство, нося го винаги в себе си – ужасното доказателство за моята грешка или за моето престъпление…
Добре, добре, изслушайте ме тогава… Имах един приятел, може би Вие, докторе, си спомняте – Норберту Мая, познавахте ли го? Той същият. Кой не го познаваше! Е, добре: той беше моят най-добър, а може би и единствен приятел. Запознахме се в Гент, където следвахме заедно — той право, а аз инженерство.
Не зная точно какво ни свърза, може би голямото различие между моя и неговия живот, между нашите характери, между нашите интереси… Може би простият факт, че бяхме се срещнали в една чужда страна, която по различни причини ни беше скъпа… Не зная. Свърза ни едно силно и близко приятелство. Той беше богат, а аз крайно беден.
Той харчеше наляво и надясно парите, които му пращаха родителите периодично – една твърде сериозна сума, а аз трябваше да търся тук-там някоя дребна работа, като допълнителен доход към моята оскъдна част от едно скромно наследство, за да преживявам. Бях сам, без роднини, а той чувствуваше отдалече поддръжката, помощта на едно състоятелно семейство…
Когато завършихме следването си, аз трябваше да започна работа и веднага се върнах в Португалия. Той живя още известно време в чужбина, като пътуваше и харчеше на воля парите на родителите си. Това беше единственото нещо, което той умееше да прави в живота – да прахосва пари. Никога не беше се замислял сериозно над живота.
Не разбираше нищо от дела и сделки, никога не беше мислил да използува дипломата си, която носеше на дъното на един куфар при любовните си писма и спомени… Когато родителите му загинаха при железопътната катастрофа в Инсбрук, той стана господар на едно голямо състояние, а освен това и управител на имотите на сестра си, единствената си сестра, която живееше в във Воуга, по-точно в имението Портела…
Тя беше едно наивно и неопитно момиче, без реалистичен поглед върху проблемите в живота. Беше възпитавано в манастир, в Лерида. Беше подписвала всичко, поднесено от брат й. Изобщо не знаеше къде отива наследеното имущество, заради което не беше се стигнало до подялба. И най-големият й враг не би управлявал нейните имоти, причинявайки толкова големи щети. Това разточително безумие продължи четири-пет години. Пътешествия, рулетки, невероятни сделки, автомобили… Пет години и състоянието се изпари.
Аз живеех в много различна атмосфера, усамотен в своята работа, погълнат от своите проблеми. Той пътешестваше. Въпреки раздялата нашата взаимна привързаност не беше изгубила нищо от своята искреност. Чрез неговите писма, чрез поръченията, които ми поверяваше, по сведенията от общи приятели и познати, аз бях винаги в течение на това, което ставаше, знаех за урагана, който опустошаваше огромното наследство.
Но нито веднъж не посмях да му напиша няколко думи, да го упрекна, да му дам съвет, да го предупредя и предпазя… Може би това беше мой дълг и кой знае, може би щеше да избегне други по-големи нещастия… От една страна се опасявах, че моите забележки ще бъдат посрещнати с раздразнение, а от друга, знаете ли?… Това може би беше егоизъм… Аз бях беден, докторе, изкарвах хляба си с пот на челото, а разорението на един милионер никога не е навреждало на бедняка…
Една вечер, вече късно, може би около единадесет, Норберту Мая влезе неочаквано в къщи. Връщаше се от едно от многобройните си пътешествия, без да ме е предупредил. Неочакваното му появяване ме изненада; не бяхме се виждали може би две години. Представете си. Влезе, без да ми каже нито дума, и седна, почти се строполи на едно канапе в тъмния ъгъл, хванал се за главата с две ръце. Очевидно беше много разстроен. Станах и седнах до него, заразпитвах го другарски, внимателно.
- Какво мога да ти кажа — отвърна той, — много е просто. Разорен съм. От всичко, което бяхме наследили от родителите си аз и Жулиета, сега имаме само къщата и имението в Портела. Всичко друго е продадено, похарчено, ипотекирано, загубено… Аз съм един нещастник. Едва сега виждам докъде съм паднал и какво е било моето безумие. Пристигнах току-що от Монако, където опитах последния си шанс… Загубих всичко. Това е моето безчестие и беда за горката ми сестричка. Аз съм човек без смелост, без посока, презрян… аз съм подлец.
Чувствам се неспособен и за най-малкото усилие, дори не мога да разсъждавам, да свържа две мисли… Какво е станало с приятелите ми? Тук нямам никого. Ако умра, о, боже, какво ще стане с нея? Горкото дете… Какво безумие беше моето! Оставям я съвсем сама, в мизерия… Имението нищо не струва. Сигурен съм, че го обработват зле и че дава най-много, колкото за да поддържа прислугата. Откровено казано, не виждам друго разрешение освен едно: да свърша със себе си!
Направи един многозначителен жест. Очите му бяха премрежени от сълзи. Аз самият не бях предполагал, че той може да стигне до пълно разорение. Сграбчи нервно ръцете ми и продължи:
- Рикарду, ти си единственият ми приятел, единственият честен и предан човек, когото съм срещнал до днес. Ти си единственото лице, към което мога да се обърна… Моля те горещо, каквото и да стане, да я защитаваш и покровителствуваш! Бъди за бедното момиче братът, другарят, който аз не съумях да бъда.
Опитах се да успокоя нервите му, дадох му разни съвети, показах му, че може би извършените грешки все още могат да се поправят, да преустрои живота си, да остане при сестра си, да работи в края на краищата…
- Да, да… Но как? Къде и какво? Аз не умея нищо, не съм никакъв!
- Повече от всякога – казах му аз — твоето място е до сестра ти. Трябва да я подготвиш, да я предупредиш, да чуеш съвета й… Нямаш право да я изоставяш, след като си я разорил… Във всеки случай, каквото и да стане, обещавам да не я изоставя!
Казах му това с усмивка, защото бях убеден, че моята намеса никога няма да се наложи. Норберту си е бил винаги страстно влюбен в живота, един егоист, един juisseur…* Как можех да взема на сериозно неговия план? Даже ако за самолюбието му самоубийството беше единственото разрешение, в него пак биха се намерили достатъчно сили, които да възпрат ръката му… Прегърнахме се, той ми благодари и отново стисна ръцете ми в своите, които горяха…
Аз се запознах с Жулиета в годината, когато се беше върнала от Белгия, по време на едно кратко гостуване, което направих на родителите на моя приятел в Синтра. Беше бледо, слабичко, почти русо момиче. Имаше светли очи, но беше толкова срамежлива, че не можах нито веднъж да ги видя съвсем добре. Не беше събудила у мен нито симпатия, нито любопитство. Не ми се видя нищо особено. Атмосферата в манастира не беше й позволила да достигне нормалното развитие за своята възраст…
- Добре – каза Норберту, — щом е така, трябва непременно да ми направиш една услуга. Аз не се осмелявам да изложа на Жулиета положението, до което съм я докарал. Искам да те помоля ти да се заемеш с тази задача. Ще ти кажа основните, най-необходими неща и заминаваш за Портела…
- Добре, но ще идем двамата. Твоето присъствие е абсолютно необходимо. Сестра ти почти не ме познава…
На следващия ден Норберту ми обясни с печална, болезнена подробност и с документи състоянието на общото наследство. Опустошителен огън беше изпепелил това златно поле…
След една седмица заминах за Портела. Норберту, който беше тръгнал по-рано, трябваше да ме чака на гарата, на няколко километра от имението.
Пътувах отегчен до смърт от самотата си с мисълта за тягостните дни, които щяха да последват, и за приятелството, което служи само за да ни възвиси чрез саможертвата. Моето самолюбие или може би пуританство на беден човек се чувствуваше накърнено. Виждах пред очите си образа на онова нещастно, нерешително възрусо момиче, на което щях да нанеса жесток удар…
Когато слязох на почти безлюдната гара, не видях Норберту. Намерих се в объркано, затруднено положение. Искаше ми се да изчакам някой влак в обратната посока и да избягам. Но връзка с Лисабон имаше едва на другия ден! Един дежурен железничар ми показа някакъв старец, който излизаше от сградата и после тръгна към мен с каскет в ръка. Беше файтонджията от Портела и ме покани да се кача във файтона, който чакаше на пътя.
Потеглихме. “Защо той не дойде?” — мислех си аз. Файтонът се друсаше ужасно от дупките по чакълената настилка. Тишината, която се стелеше по нивите, нахлу в душата ми. Лозята с неопределения си мъглив цвят правеха пейзажа тъжен, придаваха му багрите на агонизираща земя… Не попитах нищо стареца.
Междувременно небето беше притъмняло, предвещаваше неизбежна буря. Разярен вятър свиреше и чорлеше тополите и лавровите дървета, които започваха да шумолят със златистите си листа. Бушуването на облаците и на вятъра в дърветата се предаваше на уморените ми нерви, караше ги да потръпват болезнено. Пред мен тесният и приведен гръб на стареца танцуваше, кривеше се смешно при всяко друсване на файтона.
На няколко пъти си помислих, че пропадаме в някаква яма по пътя. Но старата двойка коне успяваше да го измъкне и мършавият кръст на файтонджията подхващаше отново смешния си, причудлив танц. Но друга дупка ме събуждаше и подновяваше еднообразното друсане. Бавният ход и тишината на местността, през която минавахме, бяха започнали да ме изкарват от търпение. Потупах леко файтонджията по гърба и го попитах:
- Е, защо не дойде да ме посрещне господин Норберту?
Старецът се извърна с голяма мъка на капрата и ми каза, че господин дон Норберту заминал сутринта за Лисабон много спешно заради някаква телеграма.
- Заради някаква телеграма?
Това ме накара да се замисля. През целия път не разменихме повече нито дума. Премалял от страх, едва забелязах едрите дъждовни капки, които ме шибаха по колената. Какво можеше да означава това неочаквано бягство в Лисабон?
Слънцето залязваше, когато слязох пред голямата, стара порта на имението, цялата в гербове. Беше задушно, а оловно-виолетовото небе ми напомняше лицето на обесен човек…
Объркването на мислите ми, изнервящото, подтискащо време, усамотеността на имението, тъжната сериозност на файтонджията пораждаха у мен желание да избягам, да се върна назад, да не влизам в тази къща, където ме очакваше една мъчителна сцена. Предчувствувах я отдалече, предугаждах този дом сред гъстата и мрачна горичка като едно странно място на усамотен и тъжен живот.
Изведнъж червената светлина на слънцето над хоризонта се промуши през една пролука в облаците, обкантени със злато, и обагри кървавочервено липите, дъбовете и евкалиптите на чифлика. Към трагичната атмосфера светлината идваше да прибави нещо съдбовно – един вик… Потръпнах, косата ми почти се изправи, по тялото ми полазиха тръпки.
Вървях след едно момиченце, което носеше на главата си куфара ми, и прекосих парка в смразяващия полумрак, който хвърляха над главната алея огромните вековни липи, обрасла с високи треви. От клонаците се разнасяше оглушителното цвърчене на врабчетата.
Свечеряваше се и колкото повече намаляваше разстоянието до къщата, толкова по-силно се вълнувах. Направих безброй усилия да се овладея и да вървя напред, вместо да хукна да бягам, както ме подтикваше моята нерешителност. Чу се лай на куче, а някой извика:
- Тихо, Рено!
Когато стигнахме пред главния вход, слугинчето изчезна вляво в полумрака, а аз останах сам и смутен пред четирите покрити с мъх стъпала… Миришеше силно и тежко на не зная какви цветя. Обърнах се и се загледах в сянката, която душеше парка. С намаляването на светлината стихваше и цвърченето на врабчетата.
Сърцето ми биеше от тягостно безпокойство и очакване… Една от вратите се отвори.
Беше като някаква халюцинация… И до днес не мога да си спомня какво точно стана от този миг нататък… Никога не ще мога да забравя това появяване. За няколко секунди не разменихме нито дума, нито направих някакво движение. Към мен тръгна първо тя; видях я да излиза, да се приближава до стълбите и свалих шапката си. Пред мен стоеше жена, неочаквано красива жена.
Покани ме да се кача с много грациозен жест и въпреки почти замрялата светлина успях да се забележа само за миг необикновената красота на лицето й и проницателния и нежен блясък на очите й, приятните червени устни, фосфоресциращата белота на кожата й… Помислих си, че всичко това излиза извън пределите на действителността.
В същото време ме докосна ново, дискретно ухание и една непонятна свежест… Значи, това беше онова невзрачно момиче, с което се бях запознал само преди няколко години! Поздравихме се. А гласът й, уверен и нежен, ръката, която ми подаде решително и доверчиво, заличиха напълно образа на девойката от Синтра.
Това беше решителен миг. Отново овладях себе си, изведнъж всичко ми се стори събудено за нов живот. Настанихме се в стария, обширен салон и Жулиета ми обясни, че брат й заминал много спешно след получаването на една бърза телеграма. В гласа й нямаше и следа от недоверие или срамежливост.
- Обеща да се върне, за да разговаряме.
Тя задържа продължително погледа си върху мен и добави:
- Сигурно става дума за нещо много сериозно…
- Защо?… (Дали си мислеше, че аз идвах там, за да…)
- Не зная какво се е променило у брат ми, но го намирам различен… Почти не можах да го позная след това пътешествие. Винаги сме били отлични приятели… Напоследък обаче не е така общителен, започна да ми пише по-рядко.. И сега го намирам съсредоточен, мълчалив… Вярно е, че въпреки нашата голяма привързаност, започнала още от детството ни, той никога не ми е говорил за живота си, за връзките си, за работата си…
При нас се случва често братя и сестри да живеят съвсем отчуждени… Недостатък на остарялото ни възпитание по ориенталски маниер, което разделя на две напълно различни сфери момичетата и момчетата… Съществува толкова ярък, толкова определен контраст между живота на момчето, относително свободен господар на своите действия, посветен още отрано на приключенията и хитростите в живота, а момичетата са осъдени на затворнически живот в семейното огнище, на предразсъдъците на едно усамотяване и изолиране, което вече е чуждо на нашето време…
Разговорът потръгна за възпитанието и свободата на съвременните момичета в страните, където по-малко се робува на предразсъдъци. Разказах й някои случаи, изложих някои мнения…
- Но забелязвам, че дори не Ви оставих да си починете. Пътуването е толкова уморително! Ще ви оставя за момент. Франсишку ще ви покаже стаята ви. Сигурно сте доста гладен…
Вечерята ни сближи още повече. Светлината от една стара газена лампа, разливаща се върху фино извезаната ленена покривка и старинните съдове и прибори придаваше уютност и интимност на нашия разговор. Всички благоухания от овощната градина на имението се събираха тук.
Забравих за своите грижи. Жулиета, леко поруменяла, ми се усмихваше. А аз, който винаги бях живял самотен и без ласки, трудейки се неуморно, усещах, че в мен се пробуждаше радостта, духът, един свят от неизразими чувства. Жулиета, тъкмо обратно на това, което бях си представял, имаше отлична култура, добита тук в усамотеността на своето имение.
Понеже беше подразбрала, че когато заговорехме за брат й, настроението ми се помрачава или по някаква друга причина почти не говореше за него по време на вечерята. После останахме в стария салон със семейни портрети, огромни вази, тапицерии, старинни мебели — както във всеки благороднически дом, където поколенията бяха трупали богатство и спомени за бъдещето. Старецът постави една лампа върху пианото и друга върху една маса.
Отидох до прозореца: небето беше се изчистило и проблясваше, и потрепваше, сякаш безброй необясними същества го оживяваха. Когато погледнах звездите, стори ми се, че нещо черно премина в пространството… По някакъв далечен път една волска кола издигаше острата си жалба чак до небето. Вятърът беше стихнал и в тъмното, смълчано имение не потрепваше нито едно листенце. Жулиета беше седнала до пианото и започна да свири чудесно. Така ми се стори…
- Обичате ли Брамс? — запита тя, прелиствайки нотите.
- Безкрайно. Бих искал да чуя отново «Унгарските танци». Откога не съм ги слушал?
- Имам ги. Но само за четири ръце.
- Чудесно! — казах аз с нова смелост. – Ще ги изсвирим заедно!
- Можете ли да свирите? Ах, колко е забавно! Плесна ръце с простодушна радост, очарователна за една толкова красива жена, и дръпна едно столче до своето.
- Седнете тук и внимавайте, защото не прощавам никакви грешки… Много съм строга.
- Ами сега? Не съм свирил, откакто напуснах Гент…
- Какъв позор! И не ви е срам да си признаете? Аз толкова исках да се научи и Норберту, за да ми акомпанира… Не зная с какво хората си губят времето. Предпочитате ли втора ръка? Добре, минете тогава от тази страна… Сядайте, не губете време… Виждате ли добре? Тогава, раз-два…
Свирехме Брамс! Не зная дали това беше Брамс! Никога в живота си не съм свирил толкова лошо. Смяхме се до насита на моите грешки и тя ми ги прости всичките. Беше толкова близо до мен, че забелязвах как пулсираше кръвта на шията й. Но сякаш ни разделяха Хималаите.
Понеже аз се отказах да свиря, тя предложи да се разходим из градината. Това беше неин навик. И добави, че не бива да се чувствувам задължен да я придружа. Бях доволен, че мога да забравя онова, което ме беше довело тук. Тя отиде до прозореца и каза:
- Не е студено. Аз ей сега ще се върна. Вървеше с лекотата на птичка. Останах сам, изгубих представа за времето. Всичко това преобърна моята действителност и аз се отдадох на едно неясно любовно опиянение.
Върна се с един великолепен шал на раменете си, който подчертаваше формите на тялото й. Излязохме. Вечерният хлад, сух и пронизващ, ме освежи. Свикнал със светлината на лампата, не успявах да различавам предметите в мрака на имението.
Тя ме водеше, смеейки се на моята гражданска нерешителност. Пясъкът по алеите хрупкаше под краката ни; а после тревата или сухите листа заглушаваха стъпките ни. Различавах до себе си само светлото лице на Жулиета като малко кълбо гъста мъгла… Когато очите ми свикнаха с тъмнината, започнах да вървя по-спокойно до нея. Хванахме се за ръка.
- Знаете ли, че ме плаши и ме кара да ви завиждам за уединението, в което живеете…
- Така ли?… Всъщност може да се каже, че живея сама… Двамата старци, които ми прислужват, и малката която видяхте, тя е тяхна племенница, са единствените хора, с които общувам по-отблизо. Единствените живи хора…
- Живи?…
- Да, тук душите на мъртвите бродят навсякъде и на воля.
- Как, вярвате ли в духове?
- Не. Но вярвам в увековечаването на желанията, на любовта, на навиците, на всичко, което съставлява нашата душа. Вижте…
Спряхме се и тя ми показа измежду дърветата семейното им гнездо.
- Кажете ми дали тази къща, където в продължение на четири века е горял огънят на живота, може да се смята за пуста… Същността на живота не напуска нещата, в които веднъж се е вселила: животът е един стремеж към вечността…
Наистина къщата, спотаена в мрака на нощта и на дърветата, сякаш подслоняваше някакъв живот, пазеше съкровени тайни; зад затворените й прозорци имаше годеници, които мечтаеха за своите рицари, старци с побелели коси нижеха или прехвърляха мънистата на броениците между треперещите си вдървени пръсти. Стените излъчваха жизнена топлина… Жулиета се засмя и продължи:
- Тук стоя на стража при тишината, при мъртвите, при миналото… Все едно, уединението е хубаво нещо… Който не се бои от съвестта си, не се страхува да бъде сам…
- Така е казал Паскал.
- Наистина ли? Тогава трябва да имам право.
- Разбира се, уединението е доказателство за смелост пред самите нас… Още повече, че животът навежда над толкова дълбоки размисли и има толкова приятни страни!
- Приятното и неприятното зависят от нас. Доброто и злото са в нас. Където има хора, там има и противоречия… Моралът и митологията вървят навсякъде с нас. В действителност уединението е едно непрекъснато упражняване в смелост, защото в него започва разгорещената борба между всички сили на нашата душа — лошите и добрите…
Погледнах изненадан женственото й лице, откъдето идваха тези страшни думи, които може би бяха вдъхнати от възпитателките в манастира.
- Моите най-добри приятели са Роза, която ми разказва своите приказки, и Рено…
Извика весело:
- Рено! Рено!
Кучето излая.
- Ще отида да го пусна. Ние сме големи приятели с него и той е много кротък, когато е до мен. Не се страхувайте. Той е един добродушен великан.
Светлата й фигура се изгуби измежду дърветата. Останах неподвижен като статуя на някакъв сатир в гората… След малко едно черно чудовище дойде с няколко скока до мен и започна да ме души. Изплашен, отстъпих крачка назад: беше Рено, едно пруско куче, вълча порода. След него отново се появи светлата фигура на Жулиета.
- Той ми е другар в разходките.
Продължихме мълчаливо по пътя си.
- Понякога си спомням с носталгия за моя манастир: сякаш животът беше прост и весел! Впрочем днес не бих могла да издържа там… Как се променяме!…
В продължение на няколко минути тя ми разказа за манастира, за писмата, който й пишела сестра Тереза, за приятелките си, умрели или разпръснали се. Увереният й, кристално чист и нежен глас ме удивяваше.
Как в това уединение животът се запазваше очарователен и свеж? Нямаше ли в тази душа някакво желание, някакъв трепет на плътта? Но нито желание, нито каприз – нито пък отказване от тях – не издаваше гласът на Жулиета. А аз се навеждах развълнувано над душата й като над някакво чудно цвете, но без аромат…
Ръката й леко се подпираше на моята, без притискане, без кокетство… А в същото време едно привличане, на което не можеше да се устои, ме теглеше към нея. Пред нас вървеше Рено с наведена глава. По едно време Жулиета каза, че е време да се връщаме. Съгласих се, колкото и да ми се искаше да продължим до безкрай тази разходка.
Сбогувахме се и старият слуга ме поведе към стаята, която се намираше на първия етаж. Като минавахме по студените коридори, усетих в сърцето си ноктите на някакво необяснимо мъчително безпокойство. Въздухът ми се струваше по-плътен, сякаш времето и неподвижността му бяха придали по-голямо сцепление. Стаята беше студена като затворническа килия. При влизането почувствувах виене на свят, както когато осъзнаем, че някоя мисъл е абсурдна, и самотата отново ме обхвана.
Лампата на нощното шкафче осветяваше слабо белите, голи стени и юргана от бродирана коприна на леглото. Съблякох се бавно, без желание, обзет от странното и властно впечатление, което беше оставила у мен тази девойка. Нейните очи продължаваха да ме гледат, в ушите ми оживяваше ясният й, спокоен глас, който контрастираше с поетичното излъчване на тялото й…
Изведнъж отново се сетих за моя приятел: защо ли беше заминал така неочаквано? Укорявах се, че го бях забравил напълно и изпитвах угризения на съвестта; обхвана ме мрачно настроение. Защо бяхме двамата, тя и аз, почти сами в тази голяма къща? (Слугите живееха в пристройките). Колко време щеше да продължи това объркано, трудно положение за мен?…
Въпреки бодростта и прелестта на Жулиета, въпреки нейната смелост пред картината на миналото, къщата ме натъжаваше. Непрекъснато изпитвах ужас от непоправимото, което беше се случило…
Легнах си и в продължение на два дълги часа очите ми напразно блуждаеха по страниците на една книга. Подтискаше ме тишината, с която не бях свикнал. Тишината гнети повече, отколкото шумът, тя разкрива сложния механизъм на нашето мислене…
Оставих книгата и огледах стаята, мебелите, стените и накрая спрях погледа си на едно разпятие, което висеше над леглото ми. През живота си много поколения, много умоляващи погледи бяха се обръщали към него, погледи, изпълнени с благодарност или мъчително безпокойство. Сигурно нещо от техния живот беше останало, запечатано завинаги в този кръст…
Помислих си за тези, които бяха се мъчили, любили, родили и издъхвали на това легло… Аз самият, излегнат неподвижно и мълчаливо, усещах как ме докосва крилото на смъртта и студена пот покри челото ми… Часовникът биеше отчаяно до главата ми. Смъртна тревога притискаше гърдите ми. Беше недопустимо (как мислите?) общуването с това момиче да е помрачило разсъдъка ми с толкова черни мисли. Допуснах впрочем тази причина… По това време любовта беше минала на заден план в живота ми.
И този свят на подтискани чувства се събуждаше, обърквайки представите и разсъдъка ми… Образованата, чувствителна и очарователна жена, която се беше появила пред мен, вместо невзрачната и тъпа манастирска възпитаница, както очаквах, беше разтърсила всички мои нерви.
Раздразнен от самия себе си, изгасих лампата и се увих херметически в завивките с намерение да заспивам. Беше ми студено. Напълно неподвижен, почаках да дойде сънят и да угаси мислите ми.
Но не. Времето течеше отчайващо бавно и аз не можех да остана в същата поза. Пред очите ми изникваха ярки образи. Изведнъж въздухът около мен охладня и аз затреперих отново. Кучето започна да вие. Воят се повтори, продължителен и тъжен, като плачещ глас, пронизващ пустата нощ… Издигаше се гробовен, сподавен, настоятелен.
Въпреки че не бях суеверен, косите ми настръхнаха. Зарових глава във възглавницата и запуших ушите си при този злокобен вой. А в това време имах чувството, че до мен има нещо живо… (Не ми обръщайте внимание, докторе. Всеки път, когато си спомня тези минути, очите ми се напълват със сълзи) Дрехите върху тялото ми олекнаха – бяха толкова леки, сякаш някой ги повдигаше. Стана ми студено и неловко, че съм гол. Притиснах здраво завивките до себе си, завих се през очи от страх да не видя нещо…
Треперех от студ и вероятно от страх. И опасението, че ще намеря до себе си нечие чуждо тяло, беше толкова силно, че не се осмелявах да шавна. Кучето виеше, виеше ужасно, като някоя “сирена”, зовяща за помощ. По време на една пауза между две виения една врата на приземния етаж се удари силно, разтърсвайки къщата. Кръвта биеше лудо в жилите ми и сълзите се стичаха по лицето ми. Докторе, страхувах се! Това беше страх! О, такъв страх, че и до днес не ме е напуснал…
После се разнесоха най-странни шумове: някакъв свирещ часовник (какъвто дотогава не бях чувал) удари три часа, веднага след това четири и после съвсем лудо, неудържимо пет часа. А мелодията, един стар менует, ме подлуди: сякаш танцуващите фигурки от неговото време бяха излезли от гробовете си за някакъв призрачен бал.
От единия до другия край на коридора, в неспирно сновене насам-натам, някакви дамски обувчици тропаха неспокойно, а някой друг влачеше някакви тежки предмети. Отново часовникът с ироничния си тембър, треперещ и старинен, изпълни мрака със смях. Кучето не преставаше да вие отчаяно, сякаш в тъмнината върху него се бяха нахвърлили глутница вълци. Къщата се изпълваше с пронизителни стонове.
Много леко някакъв шум от размахване на крила раздвижи въздуха в стаята и докосна чаршафа ми. Тайнственото “присъствие” ме ужасяваше… На моменти смятах, че всичко се успокояваше и отвих главата си; но един силен удар в коридора ме накара да подскоча от страх: като че ли някой с глухи удари разбиваше затворената врата. Направих огромно усилие да се окопитя и седнах на леглото.
- Кой е там?
Моят глас ме изненада: прозвуча, както говорим насън и изведнъж се събуждаме. Въздухът беше “матов”, непрогледен. Издрасках две, три, пет кибритени клечки, за да запаля лампата. Ръцете ми трепереха… Нов удар, още по-силен, а после непоносим глух шум от тичане ме накара да се реша да изляза. Кучето продължаваше да вие, а часовникът, съвсем побеснял, пронизително свиреше менуета. Извадих револвера от куфара, нахлузих палтото си и с лампа в ръка излязох в коридора.
Сякаш някакъв пъклен дух беше обсебил къщата. Подът, вратите, старите стени издаваха странни шумове. И ту студени, ту топли дихания обливаха лицето и косите ми и ме караха да изтръпвам от ужас. Но виенето на кучето ми се струваше все по-рядко, глухо и далечно и щом пристъпех напред, шумовете се отдръпваха пред мен.
Страхувах се да вървя, а вървях… Накъде? Стигнах почти до главното стълбище и попитах тихо:
- Вика ли някой? Кой е там?
Гласовете притихваха, а след малко ми се стори, че чувам сподавени смехове, които напомняха пърхане на крилете на гълъб или лек порив на вятъра по покрива. Веднага след това чух толкова силен удар, че само по чудо не изтървах лампата.
- Не – казах си, – аз никога не съм се страхувал, дори и от живите… Напред!
Слязох решително по стълбите, съпроводен от свръхестественото “присъствие”. Сега по коридора и по стаите преминаваха съвсем леки стъпки. Бравите на вратите прещракваха при преминаването ми край тях. Вдигнах лампата над главата си и потърсих нещо, някаква фигура, някакво лице, нещо материално… Само някакъв полъх докосваше лицето ми.
Всъщност не можех да кажа накъде вървях и защо вървях. Движех се наслуки, за да се срещна в почти непознатите коридори лице в лице с призраците… Изведнъж през пролуката на една врата забелязах светлина. Преди да реша какво да правя, Жулиета вече стоеше пред мен, загърната в едно огромно кожено палто, и държеше един свещник. Зениците й бяха разширени, разхубавени от страха, косите й разрошени, устата полуотворена. Попита ме, по-точно изкрещя:
- Боже мой, какво е това? Какво става?…
Лицето й, още по-изразително под влиянието на ужаса, ме накара да забравя своя страх. Прибрах бързо револвера и пристъпихме един към друг…
- Но какво има, боже мой? Нищо не разбирам… Вие чухте ли? Какво беше това? Рено вие ли, вие… О, каква ужасна нощ!… Невъзможно е да се спи!… А къщата, къщата! Никога не се е случвало това… сега за първи път… Вие отдавна ли сте на крак?
- Не, току-що станах. . .
Виждаше се как цялата трепери. Помолих я да се успокои; навярно бяхме жертва на някакви халюцинации.
- Но и двамата? — възрази тя, втренчила ужасéн поглед в мен.
Погледът й обаче разсейваше у мен всякакъв страх. Хванах я за ръка и я посъветвах да отиде да седне в салона, докато всичко премине. Подчини ми се покорно.
Отидохме да седнем двамата, един до друг, на едно широко канапе в стил ампир в големия салон, под студения поглед на дедите. Свещта и лампата не осветяваха цялата къща, пълна със сенки и тъмни ъгълчета. През стъклата на прозорците влизаше странното блещукане на звездите.
До мен изящното й, дълго и топло тяло трепереше от студ и от ужас. Шумовете се сгромолясваха над къщата — и страхът се приближаваше към мен. Неусетно, докато й шепнех успокоителни думи на ухото, дясната ми ръка се докосна до гърдите й.
Никога, докторе, по-странно, по-болезнено, по-силно, истински демонично сладострастие не е обхващало някой мъж. Между нас двамата виждах пропаст, но главозамайването при падането в нея ме привличаше, пленяваше ме… Вътре в мен гореше една чиста страст и животинска похот. Сред свръхестественото вълнение в къщата усещах, че в желанието ми имаше все пак нещо низко или кръвосмесително…
Но няма значение: в жилите ми течеше огън. Ръката ми я притискаше все повече към мен; гъвкавите й, закръглени гърди се отдаваха на прегръдката ми с боязливо изящество, по детски. Изведнъж, сякаш наранена още по-дълбоко от страха, тя скри лицето си в рамото ми, до моето. Усетих да ме докосват чудесните й коси и когато ръцете й се впиха трескаво в мен, опияняващият аромат на топлото й тяло окончателно помрачи разсъдъка ми…
Свещта догоря и угасна. Не зная със сигурност какви думи съм й казвал – навярно преди всичко нежни, успокоителни, страстни. Дали плачеше? Може би. По едно време ми се стори, че е така. Но тялото й трепереше, позволявайки ми да отгатна, че страстта нахлуваше и в нейните жили…
Трябва да бяхме забравили за всичко. Не зная как, но устните ни се сляха в една целувка. Ръцете й се впиха в главата ми, милваха лицето и шията ми с почти жестока разпаленост. Пламъкът на моята лампа потрепна и също угасна. Останахме на тъмно. Бяхме сами. През прозореца влизаше непрестанно трепкащият и многоцветен поглед на звездите…
Такава беше нашата сватба, под властта на свръхестественото…
Когато дойдох на себе си, през прозореца влизаше пепелявата светлина на утрото. Жулиета спеше, главата й почиваше на рамото ми. Мантото не беше покрило великолепните й рамене и част от гърдите й, повдигани от дишането й. Изключително спокойствие и тишина изпълваха къщата. Боляха ме ръцете и краката, беше ми студено. Завих я по-добре и тя въздъхна в прегръдките ми. Моето състояние беше ужасно… Какво бях извършил?…
Молех най-горещо бога да ме избави по някакъв начин от това мъчение дори и чрез смърт. Междувременно ставаше все по-светло и аз можех да я разгледам по-добре. Дългите й спуснати мигли бяха пропуснали няколко сълзи, които се стичаха бавно по лицето й… Светлината отново оживяваше всичко. Исках да я притисна до сърцето си, да я целуна. Към моето желание, към нежността ми към нея се прибавяше някакъв непонятен страх, който тази призрачна нощ беше оставила в душата ми…
Но изведнъж Жулиета отвори очи и погледът й се срещна с моя. Може би щеше да се усмихне… Скочи ужасена и побягна с вик, оставяйки ме сам, съвсем объркан. Качих се внимателно в стаята си, която утрото заливаше със студена и тъжна светлина.
Легнах на леглото, изпълнен с мъка, и без да зная как, леко задрямах. Когато се събудих, слънцето светеше в стъклата; чух песен на птички от едно дърво наблизо и тази музика ме изпълни с нежност. Станах, готов да намеря някакво разрешение на странните събития, станали през тази нощ, облякох се набързо и слязох на приземния етаж.
Жулиета още не беше излязла от стаята си и аз, въпреки че много исках да я видя незабавно, реших да използувам времето, за да обмисля какво да кажа… Слънцето весело влизаше в къщата, а имението, изпълнено със свежест и живот, ме подканваше да се разходя. “Ще идем двамата” — мислех си аз. И всичко ми се струваше просто, решено.
Слугата влезе с един поднос със закуската и пощата: вестници, няколко писма, една телеграма… Телеграма? Какво можеше да означава това?
- Госпожицата обича да чете писмата в салона…
- Във всеки случай, телеграмата… Може би е спешна. Занесете й я по-добре в стаята.
Старецът се поклони и излезе. Обзе ме силно вълнение. Не докоснах нито вестниците, нито закуската. Едно болезнено очакване изпъваше нервите ми… Изведнъж — вик. Чувам вик и скачам. Чувам стъпки, някой, който се спъва, една врата се отваря, сега по-близо, някой тича по коридора… И старецът влезе обезумял…
- Господине, бързо, телеграмата…
Не чакам да чуя нищо повече. Забързвам се по коридора. Върху нас току-що се стовари едно нещастие… Спомням си отново думите “Каквото и да стане… Каквото и да стане…” Влизам в стаята на Жулиета. Виждам я просната на килима до леглото, съкрушена от нервна криза, да мачка някаква хартия… Успявам да я измъкна от вкопчаните й пръсти, разгъвам я и чета с ужас:
“Норберту ранен тежко с огнестрелно оръжие”.
- Ето Ви телеграмата, докторе, ето Ви доказателството. Подписана е от един негов приятел – Антониу Бащу…
За няколко мига не вярвах на себе си, на телеграмата, на очите си: “Каквото и да стане… Каквото и да стане…” Мислех, че полудявам. Четях и препрочитах фаталните, неопровержими думи… Нямаше никакво съмнение: Норберту беше се самоубил. Жулиета беше изпаднала в безсъзнание. Помислих, че самият аз ще припадна, защото някаква страшна тежест ме смазваше… и погледнах ръцете си: бяха червени от кръв…. Алени, алени от кръв!
Обзе ме безграничен ужас. Блъснах стареца, слугинята и момичето, които влязоха в стаята, и побягнах, побягнах, без да се обръщам назад…
Изоставих я като някой подлец.
- Никога вече, докторе, никога повече не съм имал нито миг спокоен… Не разбрах повече нищо за нея. Зная само, че тя умряла още същата нощ… Но не исках да слушам повече да ми се говори за това… Докторе, аз съм болен, какво ми е? Какво ми е?
Показа ми дланите си, бели и чисти, където личаха сините жилки, и ми каза с глух и помръкнал, изпълнен с познатия ми до болка страх:
- Вижте докторе, вижте, петното не се изтрива… Ето го, отново се появява, ето го, нараства, разстила се… Петното не се изтрива! Петното не се изтрива!…
_______
* Juisseur (фр.) — човек на наслажденията.
Превод от португалски: Димитър Ангелов
