Public Republic Art Studio

Апокалипсисите ни

5 януари, 2010 от · 1 Коментар

Георги Господинов

Апокалипсисите ни
Снимка: hulaman345

Апокалипсисът не е непременно огън и жупел, глобален срив, конници, тръбящи ангели. По-скоро е минималистичен и ням. Понякога краят на света е нещо много лично и всекидневно. Идва в оня час на ранното есенно свечеряване, в онази минута, когато светлината вече си е отишла, а мракът още не е дошъл. В тази дълга минута се случват историите тук. Минутата преди.

В късния октомври един град е в парализа, под заплахата на невидим снайперист. Хората са залепени за телевизорите, за извънредните вечерни новини в 6. Това е и предпочитаното време за убийствата, и часът, в който се събуждат демоните на страха и самотата, излизат наяве дълго премълчавани тайни; час на внезапни откровения и отмъщения. Всеки би могъл да е убиец. И жертва.

Истории за това как минаха 90-те и как влязохме в новото хилядолетие с по-един микроапокалипсис в аванс.

Истории, сенки и гласове, които се навързват, допират, понякога през отделна фраза, за да дадат силуета на едно тяло, ранимо, неразказано, направено от самота и неосъщественост.

Героите – мигранти и уседнали, са изправени всеки пред вратите на собствения си мрак. Достатъчно е едно убийство или дори слухът за него, за да зейнат пробойните в обществения договор. След целия опит, който имаме с театъра и терора, стига пушката (снайперът) само да се спомене, и вече е част от действието, вече „гърми” в главите ни.

Пиесата изследва тъкмо тази точка на счупване в общото ни живеене, отвъд която крехките примирия с другите са нарушени. Дали градът не използва снайпериста като алиби? Дали всъщност не го измисля, за да извърши своите малки и големи, дълго потискани вечерни убийства… Или да ги разкаже.

Пиеса за неслучилото се, от което са направени нашите апокалипсиси. За акордеоните на срама ни.

И накрая следното богохулно (за Бога на театъра) допускане: драматургичното не е същинска част от случващото ни се. Да го кажа по-крайно, в липсата на драматургия е същинският ужас на живота, същината на драмата. Нямаме друго срещу Апокалипсиса освен личната си история. Без да сме сигурни в окото и ухото, готови да ни изслушат, говорим пипнешком като деца в тъмното.

Единственото, което знаем, е, че докато разказваме, сме живи. Дори да разказваме за края.

Защото апокалипсисът наистина е много лична работа.

П.С.

Ще ми се тангото на тъгата, тягата на тъгата, скритата й енергия, а не меланхолия, да движи представлението.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • nikolai atanasov // 5 яну, 2010 //

    това е всичко:

    “за неслучилото се, от което са направени нашите апокалипсиси. За акордеоните на срама ни.

    И накрая следното богохулно (за Бога на театъра) допускане: драматургичното не е същинска част от случващото ни се. Да го кажа по-крайно, в липсата на драматургия е същинският ужас на живота, същината на драмата. Нямаме друго срещу Апокалипсиса освен личната си история. Без да сме сигурни в окото и ухото, готови да ни изслушат, говорим пипнешком като деца в тъмното. “

Коментирай