Public Republic Art Studio

Едно пътуване към човечността

4 януари, 2010 от · 1 Коментар

Иван Христов

priroda
Снимка: jespis

Книгата на Кристина ХаджипетковаПоли” е един опит да се запазят фините контури на българската идентичност. Учудващо е как когато си роден в Будапеща искаш да си спомняш за едно малко селце в северна България.

Но вероятно всеки от нас носи по едно малко селце в себе си, доколкото то е метафора на детството, на онова време и място, където отношенията между хората са интимни и автентични, а нещата от света умопостигаеми.

Още в началото на книгата Кристина Хаджипеткова ни дава няколко ключа, през които можем да четем разказите.

Поли (по аналогия с Поликраище) е „затънтено кътче”, „отдалечено от модерните времена, от телевизията или от откритието, че човек е стъпил даже на Луната”, но това не го прави по-малко значително, защото повествователката е израсла тук, „изолирана от света, в доброволно пленничество”.

Това е място, „където можеш да наблюдаваш изгрева, излегнат на тревата, без да ти се изпречват сгради пред погледа”. И накрая, това е място, където можеш да бъдеш опиянен от природата, „която е навсякъде – недокосната, с цялото си изящно несъвършенство”.

Струва ми се, че това е най-важният ключ. Поли е място, в което времето е спряло, място до което цивилизацията не е успяла да достигне и затова можеш да се докоснеш до самата природа на нещата, въпреки че тя е несъвършена.

Този сборник с разкази, озаглавен Поли е един опит да се реставрират и отново да се изживеят спомените за родината. Но тук въобще не лъха на патриотизъм, дори напротив.

Героите са представени във възможно най-некрасивите си и банални роли от ежедневието. Това са маргинали, попаднали в маргинално място. Тираджията Борис се напива до козирката и катастрофира.

За да избяга от катастрофата на собствения си живот, жена му го е напуснала, той се скрива в първата срещната къща, в първото срещнато село, но за щастие попада в Поли.

Тук го приютява вдовицата баба Мария и те двамата самотници заживяват заедно като майка и син. Тъкмо когато изглежда, че в живота на провинциалните аутсайдери няма никакъв шанс внезапно пламналата обич между двамата успява да победи самотата. Какво по човешко от това. Или пък историята озаглавена „Голо хоро”.

Любопитните баби от селото изпращат едно малко момче да разузнае какво се случва в крайпътната кръчма със съмнителна слава. В селото се говори, че вечер край тази кръчма развратни мъже и жени играят „голо хоро”.

Вместо обаче да попадне на преувеличеното събитие, момчето среща едно малко момиче, в което се влюбва. Така, тръгвайки от клюката, от мълвата разказът стига до общочовешкото, до идеята че любовта е способна да победи греховността в човешката природа.

Кристина Хаджипеткова въобще не пести слабостите на своите герои. Много често те са порочни, пристрастени, към алкохола или пък към клюката, но онова което ги спасява е тяхната безгранична любов към живота.

Героите живеят в това затънтено село, потънали в своето дребно ежедневие, но единственото, което може да ги накара да избягат от там е пак любовта (разказът „Тъжна неделя”). Понякога, външният човек, човекът от града, който попадне в този свят не може да оцелее. Интерес в това отношение представлява разказът „Историята на Тунка”.

Тунка се завръща в родното си селце Поли, след като дълго време е живял в САЩ и е бил шофьор на знаменития престъпник Ал Капоне. Неговите съселяни го посрещат като герой, защото очакват той да е натрупал богатство, но Тунка се връща без пукнат грош.

Но освен без пари, Тунка се завръща и без устои в живота. Така бавно тръгва по пътя към собственото си самоунищожение. Въпреки неговите пороци селяните му прощават и след смъртта му го смятат за най-великия човек в селото, защото познавал Ал Капоне, а в благодарност запомнили неговите чудновати истории.

Една интересна авантюра е пътуването в Поли. Пътуване на градския човек из дебрите на дълбоката провинция. В книгата причудливо са смесени високия и ниския пласт в описанието на българското село, зададени още от Йовков и Ивайло Петров. Като че ли всичко, за което се говори в тази книга е преминало през филтъра на отдалечеността на времето и пространството.

Погледът е от високо, едновременно чужд и роден. Това е погледът на средноевропеецът, който гледа не със снизхождение на примитивния балкански човек, а изпълнен с всеопрощаваща обич. В този смисъл книгата не може да се мисли и без своята двуезичност. И без ефектните ежедневни фотографии в нея.

Повествователката описва своите герои в тяхното несъвършенство, но единствено такъв може да бъде човекът там където времето е спряло и дори бихме могли да кажем, че въпреки „вълчите” закони, които властват в това село, все пак човекът е успял да съхрани своята същност, защото тази книга в крайна сметка е едно пътуване към човечността.

Кристина Хаджипеткова
„Поли”
Издание на българското републиканско самоуправление Будапеща
160 страници
ISBN 978-963-87503-0-3

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Биография | Добре дошли в Бдин! // 7 фев, 2014 //

    [...] 10. Христов, Иван „Поли“ – едно пътуване към човечността“ // в Хемус (Haemus), Будапеща, 2007, № 2, с. 53-54; на бълг. и унг. ез. [загл. на унг. ез. Poli – utazas az emberseghez], също и на http://www.public-republic.com/magazine/2010/01/36049.php [...]

Коментирай