Public Republic Art Studio

Афоризми от Хорхе Букай

6 януари, 2010 от · 3 Коментара

Мисли и цитати от Хорхе Букай

Фотографии: Магдалина Бъчварова

-

Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш. Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш. Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.

-

Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш. Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.

-

Искам прегръдката ти да не ме задушава. Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.

-

Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен. Искам да ме защитаваш без лъжи.

-

Искам да си близо, без да ме завземаш. Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.

-

Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш. Искам да знаеш… че днес можеш да разчиташ на мен… Безусловно.

-

***

Не си всемогъщ! Поставяй си реални цели и прави най-доброто, на което си способен.

-

Никой не може да направи за теб това, което ти сам трябва да направиш.

-

Един от често срещаните проблеми в отношенията между хората е, че когато нещо не функционира, неизменно сме склонни да търсим отговорността извън себе си.

Ако това, което виждаш, пасва “като по мярка” на истината, която е изгодна за теб… не вярвай на очите си!

-

Истинската любов не е нищо друго, освен неизбежното желание да помогнем на другия да бъде този, който е.

-

Връзките изискват усилия, а любовните връзки изискват още по-големи усилия. Но си струва, защото, след като преминем през трудностите, вече не сме същите, “вече сме пораснали, станали сме по-съзнателни и по-завършени”.

-

***

Хорхе Букай е роден през 1949 година в Буенос Айрес. През 1973 завършва медицина в местния университет със специализация лечение на умствени заболявания. Започва кариерата си на психиатър в отдела по психопатология в болницата „Пировано” в Буенос Айрес.
 
Хорхе Букай специализира като гещалт-психотерапевт в Аржентина, Чили и Съединените щати. Работи като дидактически наставник и координатор на редица гещалт-лаборатории, член е на Американската асоциация по гещалт-терапия и координатор на групи за терапия и обучение в Испания и Мексико.
 
В момента съвместява преподавателската си работа в Университета в Буенос Айрес с професионалната си практика като психотерапевт на семейни двойки. Заедно с това води курсове, семинари и конференции в цял свят и най-вече в испаноговорящи държави като Чили, Мексико, Коста Рика и Испания, където е редактор на списание „Здрав дух”.
 
Книгите му са преведени на повече от двадесет езика и имат над 2 милиона продадени екземпляра по света. Особено популярен е писателят в страни като Мексико, Бразилия, Аржентина, Чили, САЩ, а в последните години името му нашумя и в Испания, Германия и други европейски държави.
 
Носител е на множество престижни литературни награди и всекидневно получава хиляди имейли от цял свят. Твърди, че не е писател в литературния смисъл на думата.
Живее в покрайнините на Буенос Айрес с жена си и двете си деца.

Рубрики: Frontpage · Графити

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • marteniza // 6 яну, 2010 //

    Не мога да се въздържа да не пусна тук поне Писмо 12 от книгата му “Писма до Клаудия” /каквито и резерви да имам към гещалтпсихологията/:
    “Мила приятелко,
    Права си. Животът не е лесен…Но пък е толкова красив, че именно красотата му го прави лесен.
    Понякога нещата, с които съм се заел, се усложняват и не се получават. Тогава ми е от полза да наблюдавам онова, което се случва, и да участвам в него, без да се насилвам да проявявам геройство. /Не вярвам в геройствата./
    Почти винаги се случва нещо. Ако съм търпелив, успявам да пристъпя в следващия момент, където се оказва, чекъсче от всичко, което не се е получило, ми е полезно; нещо в него ме обогатява; цялата ситуация ми помага да израсна.
    Нека за момент предположим, че наистина си се объркала.
    Е, и?
    Какво се случва с объркването ти?
    Изживяваш го като грешка.
    Грешката е провал. В провала се съдържа предварителното очакване, че ще успееш.
    Очакването е предразсъдък.
    Предразсъдъкът е условност.
    Условността не е нищо друго, освен врата, която затварям за себе си.
    Ако изживяваш всяко объркване като грешка, всеки път затваряш една врата пред себе си.
    Объркването е просто част от процеса на научаване /ако не бъркам, няма как да израствам/.
    Объркването е възможност да направя нещо по нов начин, да проявя творчество. Когато бъркам, аз осъзнавам собствената си смелост, а понякога – дори собствената си глупост.
    Глупостта ми! Познавам много малко хора, чиято глупост може да се сравнява с моята, когато реша да я извадя на бял свят. Най-лошото от всичко /или най-хубавото от всичко/ е, че колкото повече се забавлявам с глупостта си, толкова повече я поощрявам и тя продължава, продължава и продължаааааа….
    Единствената причина, поради която се ядосвам, когато сбъркам, е страхът от критиката: страхът, че околните ще ме критикуват, че ще разберат – какъв ужас само!, – че не съм безупречен. Как може да ги разочаровам така? Питам се дали околните въобще вярват в моето съвършенство, или тязи вяра е само моя. Дали не другите, а аз ще се окажа разочарован?
    Така или иначе, никога не съм сигурен дали чуждата критика е насочена към мен. Когато ме критикуваш, може би всъщност критикуваш някаква своя черта, която ти също притежаваш и която не ти харесва.
    Има логика.
    Всеки път, когато установя, че нещо у другите не ми харесва, се замислям коя моя черта виждам отразена в тях.
    Поведението на околните ме ядосва тогава, когато установя, че аз правя или бих могъл да правя, ако поискам, същите неща, но не си позволявам. Както казва Хю Пратър /американски психолог и свещеник/: “Никога не се ядосвам на камъка, освен ако не се намира на пътя ми.”
    Между другото, това е един чудесен метод /метод?/ да потърся в себе си онази част от личността си, която не си позволявам да покажа на околните.
    Коя моя черта е отразена в поведението на Едикой си, че то толкова ме дразни?
    Изхождайки от тоя въпрос, критиката ми към другия става много по-адекватна, тъй като всъщност не е насочена към него, а към мен – а хък аз така треперя над собственото си благополучие и се опитвам да не си причинявам болка.
    Чувам те как питаш:
    - Винаги ли критикуваш нещо, свързано със самия теб? В такъв случай това, което казваш, никога няма да ми бъде полезно! Общуването с теб не ми носи нищо. С какво ми помагаш, ако ме използваш единствено като екран, на който проектираш собственото си поведение?
    Не бързай…
    Първо, ако ти самата си склонна към разсеяност, със сигурност си избрала мен за свой екран, защото съм добър екран за действията ти;по някакъв начин ти също проектираш онова, което – къде по-лесно, къде не чак толкова – ще се събере върху мен. Второ, ако критиката ти ме вбесява, или предизвиква у мен отбранително поведение /обяснения и оправдания/, за мен това е потвърждение, че тя се свързва със собствените ми тъмни страни или със собствената ми критика към моето поведение.
    Нека да допуснем, че критиката ти е само отражение и не се проектира върху мен; тогава не чувствам нищо, не се ядосвам, не се защитавам, не се опитвам да докажа грешката ти…Ако те обичам и ме е грижа за теб, най-доброто, което мога да направя, е да ти помогна да видиш, че това, което ми казваш, вероятно е свързато И с теб.
    Първият път, когато осъзная, че критиката към теб всъщност е критика към Самия Мен, е вълшебен. Пред нас като по чудо се открива примамливият път към един приказен свят – светът на онова, което приписваме на околните.
    Срещата с другия ни носи проекция, интроекция, фантазия, самоопределяне, критика и любов.
    Да, точно така. Как обикваме другия? Всичко започва от механизма на проективната идентификация /ако предпочиташ, нека уважим реда на фактите и да го наречем механизъм на идентификационна проекция/.
    Всичко започва, когато се изправя срещу друг човек, у когото виждам /без значение дали ги има, или не/ черти, досущ като тези, които притежавам самият аз. Това е първата стъпка – проекция.
    След това, понеже другият е като мен /притежава същите черти/, разпознавам себе си у него – фаза на идентифициране. “Другият и аз сме едно и също нещо”, “все едно сме едно”.
    Обиквам тези негови черти, които обичам и поощрявам у себе си; намразвам онази негова страна, идентична със страната, която отхвърлям и ненавиждам у себе си.
    За щастие, когато тръгнем по този път на истината, връщане назад няма. Този път никога не свършва.
    Мъдрата природа ни е сложила устата отпред, а задника отзад. Устата, за да събира всичко, което срещнем по пътя си /без значение дали можем да го използваме, или не/, а задника – за да изхвърлим онова, което не можем да оползотворим.
    Метаболизъм в най-чиста форма.
    Усвояваме това, което можем да асимилираме и употребим. Останалото отделяме. Гениално!
    Добре е да се поучим от храносмилателната си система; да се поучим от собствения си организъм.
    Отговорът винаги е в самите нас. За да го открием, трябва само да поискаме да го потърсим.” ИК “Хермес”, преводач Ева Младенова
    Когато открива Джейкъб Морено, Хорхе Букай е доволен, че има пред себе си нещо мобилизиращо, изчерпателно и конкретно. Неговите истории, колкото и парадоксално да звучи последната от трите характеристики за притчовото разказване, са точно такива.

  • galinani // 6 яну, 2010 //

    @ martenitsa: lichno blagodaria za publikuvaneto na tozi komentar-pismo!..
    snoshti pisah na edna priatelka za horhe bukai i dnes prochetoh tova.. i vsichko si idva po mestata ;)

  • Mia2442 // 11 яну, 2010 //

    Добър старт на седмицата-вдъхновяващ и мобилизиращ!
    Благодаря!

Коментирай