Public Republic

Радослав Парушев

из сборника Project Gigamono

Снимка: mk is’t raelly em

През тази година в град София най-тъпото на шибания месец януари беше, че изобщо не се състоя. Миналогодишният декември просто отказа да свърши в края на свойта си година и продължи още 31 топли и жизнерадостни дни, усмихнати с болнавата гримаса на една противоестествена зимна пролет.

Аз например имах рожден ден на нещо като шейсети декември. Сетне, точно когато трябваше да стане първи февруари, стана всъщност шибания първи януари, сви студ, сякаш злобно изхлузил се от коридорите на Ада, наваля сняг, Слънцето изчезна над оловния похлупак, а соковете на мъжете започнаха да замръзват още във вътрешните им тръби.

По радиото неспирно се носеха ледни новини за рекордно ниски температури в Севера на страната, за Великата река, по която ледоходът бил доситгнал 140%, което, преведено на български, означаваше, че Великата река вече е гигантски поток от пращящи ледени блокове, всеки от тях – с размера и формата на “Боинг”, означаваше, че през Европа се носи един смъртоносен низ от тектонични ледени парчета, прищъпващи се и прескачащи се с мразовит пукот, смъртоносен поток, течащ с по 20% в повече от всяка страна на коритото на бившата река и следователно, добрата новина е, че най-грозният град в Европа, Джурджу, е най-сeтне сринат в нищото.

Моят град не е на брега на Великата река и бе застрашен единствено от традиционните си опасности (мръсотия, случайни куршуми, самоубийствена понякога самота) плюс изобилен, тотален студ.

Някога, когато градът се е наричал Улпия Сердика и не е бил изпълнен с автомобили, а с коне, биволски впрягове и всякакви други говеда, стъгдите и тържищата му, както и всичките му десетина улици, били жълти през целия февруари – снегът, скоро, щом навалявал, се превръщал в опикана киша, лъскаво замръзваща през средновековните нощи.

Конете нямали задръжки или специални тоалетни за тях, както, междувпрочем, нямало специални тоалетни и за хората. Всичко живо весело пикало на снега, чак до слънцето на пролетните дъждове, когато всичко живо почвало да пика в локвите. Сега, в ледените дни на този побъркан февруаро-януари (ледени, ледени, да колко бяха ледени, падаше до минус седем през деня и минус дванайсет нощно време, аз и вие лично си спомняме, че като бяхме деца и още нямаше глобално затопляне и руснаците не бяха отровили Земята с Чернобил и индийците не бяха изкривили Земната ос с подводните си ядрени опити, да ги еба у циганите амбициозни, тогава имахме истински зими, зимите на звънтящия скреж, когато бяхме деца със свойте весели шейни и, когато животите ни още не бяха ни казали, че не се получват, да, тогава, не, това изречение много се проточи, налага се да го спрем до тук).

Та сега, значи, за опиканата гордост на Улпия Сердика напомняха единствено всички междублокови пространства в скръбните източни квартали, където живея и аз, защото хората от източните квартали отглеждат извънредно много кучета, които по няколко пъти на ден ожълтяват снега из заснежените градинки и над смълчаните полета. А хората видимо погрозняват в дните на кучия студ, понеже лицата им се изопват свирепо, като на измъчени мъртъвци.

Кучетата, за разлика от хората, не погрозняват така драстично, тъй като нямат толкова развита мускулатура на муцуните като хората и няма как да си ги изопнат толкова свирепо назад и нагоре, като на умрели конници в степта.

Било неделя на обяд, духал директен северен вятър, от който на човек му се прищявало хич да не е бил излизал, дори от майка си. Той втренчено гледал бляскавия бял сняг и се чудел как може да е толкова загубен да пусне бяло куче в снега, уж да се разтича малко животното, а всъщност да изчезне, за да върши ужасни злини, защото, точно така, освен бяло, кучето било и бултериер – свирепо, безотговорно, егоистично и извънредно глупаво същество, селекцонирано в Англия през 1842 г. сякаш с единствената цел да създава неприятности на всичко, до което успее да се докопа.

Нещеш ли, както си крещял из междублоковото пространство, към него се приближило едно съвсем друго куче, черно и цялото лъскаво, понеже било плътно залято с кръв, замръзнала по тялото му, преди да се съсири.

Черното куче влачело главата си по снега и оставяло жълто-зелена следа от пенливата си лига. Зловонният му дъх дъхтял на сяра, жълтите му очи бълвали огньове, обаче най-страшно от всичко било, съжалявам, че се налага да го повторя, че гнусното черно куче, приближавайки се, влачело главата си по опикания сняг, сякаш вратните му прешлени били скършени.

Героят, който се бил старал през целия петък и цялата събота да забрави, че един самолет отново завинаги е отлетял за щастливите страни, отнасяйки живота му и оставяйки го да кърви като заклано куче на снега, или поне да се чувства по този начин, не бил в състояние никак да се смути или стресне, когато гнъсното черно куче му проговорили с човеки глас и говорейки, казало:

- Днес е Трифоновден.

- Е и – попитал героят отегчено–небрежно, като междувременно продължавал да оглежда ледната поляна, къде ли се е затрило неговото бяло куче, а безпокойството му растяло, тъй като се сетил, че в дните на кучия студ кучетата, дори и най-внимателно селекционираните, си припомнят, че някога са били вълци и че когато е най-студено трябва непрестанно да се търси храна.

- Свети Трифон се е родил във Фригийската страна, близо до град Апамея, припомнят от religiata.com – с делови, макар и малко напевен тон, продължило черното куче.

- Аха – казал героят и се отдалечил, нервно крачейки по поляната.

“Ах, тая гадина, мислел си героят за своя бултериер, сега е така освирепял, че може да нападне случаен кон или изгубен между блоковете комунист, или някакво друго животно, нещо повече, може да нападне работниците, дето строят метростанция по-нагоре, което би било ужасно неприятно.” Сетне просто така, от любезност попитал черния пес:

– Апамея, между другото, нищо не ми говори – къде точно във Фригия беше това?

– Ами – затруднило се говорящото куче – във … във Фригия, бе, копеле, във … Фригийската страна… – личало му на кучето-разказвач, че се чувства неловко и че приказва наизуст, невинно за това, че в малката му куча глава някъде отвън се е пейстнал някакъв зловещ и тайнствен файл на тема свети Трифон.

Да, героят крачел по поляната между блоковете, а черният пес със скършения врат го следвал, точейки лигите на свойто гъргорещо отчаяние по снега, и продължавал тъжната си история.

- В 238 година на римския престол се възкачил император Гордиан, който, въпреки че бил идолопоклонник, не преследвал християните.

- Good for him – вметнал младежът, сякаш подвалстен на някаква тайнствена сила, несъумяващ да каже на черното куче да го остави на мира и да иде някъде да се шиба.

- Гордиан имал голяма дъщеря на име Гордиана ­девица, отличаваща се с ум и красота, така че много велики и славни князе желаели да я вземат за жена за своите синове – не млъквал Звяра. – Но тази девица, а заедно с нея и цялото й семейство, я постигнало голямо нещастие – в нея влязъл дяволът, който жестоко я мъчел, хвърляйки я в огън и във вода; водените при болната девица лекари, известни със своята мъдрост, не могли да й помогнат и естествено, били до един екзекутирани.
Но ето, обитаващият в девицата нечист дух сам, по Божия заповед, проговорил:

- Никой не може да ме изгони оттук, освен юношата Трифон.

Царят веднага изпратил навсякъде да го търсят. При царя били водени много хора, носещи това име, но нито един от тях не могъл да изгони беса от царската дъщеря.

Накрая довели светия юноша, когото намерили във Фригия, в село Кампсада, където пасял гъски край едно езеро. Когато светецът наближил Рим, дяволът, узнавайки за идването му, започнал още по-силно да мъчи девицата и силно завикал:

­- Не мога повече да живея тук, защото се приближава Трифон, идва онзи, що гъски край езерото пасе, и на третия ден ще дойде тук, не мога повече да търпя.

Като изкрещял така, нечистият дух излязъл от девицата. На третия ден в града пристигнал свети Трифон и веднага бил доведен в царските палати, където бил приет много любезно от царя. Но за да се убеди по-добре в това, че именно той е изцелил дъщеря му, царят го умолявал да му покаже дявола лично, така че той да може да го види с телесните си очи.

Светецът му казал, че е тъп селянин и че би било извънредно неуместно, както и да го погледнеш, да се призовава дявола, след като тъкмо си е тръгнал, обаче царят му шибнал такъв шамар, че на светия юноша му се видели ангели по светло и приел молбата на царя, след което шест дни прекарал в пост и молитва, след което получил свише още по-голяма и силна власт над нечистите духове.

На седмия ден, при изгрев слънце, царят дошъл при блажения с целия си синклит, желаейки да види дявола. Тогава свети Трифон, изпълнен със Светия Дух, и гледайки с духовните си очи към невидимия Дух на злобата, му казал:

­- На тебе казвам, душе нечисти, в името на моя Господ Иисус Христос, яви се лично пред намиращите се тук, покажи им мерзкия си и безсрамен образ, и им яви своята немощ. И дяволът на часа застанал пред всички в образа на черно куче, което имало огнени очи и влачело главата си по земята. Сега схващаш ли?

- Схващах още от начало, отвърнал героят и усмихнат изкрещял на бялото си куче, което току-що бил съзрял сред преспите, веднага да идва. Бултериерите са най-глупавите бозайници по божията земя и са способни да забравят кой е господаря им, затова младежът още повече се удивил и зарадвал, когато кучето му го разпознало и хукнало към него.

- Ако те отегчавам, да млъкна – кисело казало черното куче.

- Бе, говори си бе, моля ти се.

– Добре. Та значи, светецът се обърнал към черното куче с въпроса:
– Кой те изпрати тук, демоне, за да влезеш в девицата, и как дръзна да влезеш в създадената по образ Божий, сам бидейки толкова безобразен и немощен и изпълнен с всякаква мерзост?

Дяволът отговорил:

- ­Аз съм изпратен тук от моя баща ­ Сатаната, началник на всяко зло, пребиваващ в Ада, от когото съм получил заповед да мъча тази девица.

Тогава светецът отново го попитал:
­- Кой ви е дал власт да посягате на Божието създание?

Демонът, макар и против желанието си, но принуждаван от невидимата Божия сила, трябвало да каже истината.

- ­Ние нямаме власт над тези казал той, ­които познават Бога и вярват в Неговия Единороден Син ­ Христос, за Когото Петър и Павел умряха тук от тези хора ние бягаме със страх и само когато ни бъде допуснато, им причиняваме леки изкушения отвън.

- Какво точно значи леки изкушения отвън, весело изчуруликала една от младите придворни дами, но демонът я изгледал с огнената си ненавист, така щото на лицето й се изписало this program has performed an illegal operation and will self-destruct when you reach the end of this very sentence.

След това младата придворна дама експлодирала, оплесквайки всичко в кръв и меса, и да, разбира се, една плющяща мръвка се залепила със характерното “флюс” върху обектива на камерата, изпоцапвайки целия образ.

Царят и целият му синклит вече здравата съжалявали, че доброволно са осрали положението, призовавайки Духа на злобата и умолително гледали към светия младеж.

– Не знам – ядно казал свети Трифон на царя, – оправяйте се.

-Не можеш ли пак да го изгониш – примолил се царят.

– Мога, но не веднага – единствената технология за екзорсизъм, която владея, е да идвам от Фригия насам и това да бяга от мен. Така че, сега си тръгвам, отивам в Кампсада, после евентуално тръгвам обратно към Рим и ако системата все още работи, три дни преди да пристигна, този симпатяга ще избяга от самосебеси.

Демонът, междувременно, бил налазил девицата Гордиана и пред погледа на царя и целия му синклит й причинявал неща, които възпитанието не ни позвилява да напишем тук, смятайте за какво става въпрос. Междувременно не млъквал, а продължавал да пили:

- А които не вярват в Бога и Божия Син и бидейки послушни на своите похоти, вършат угодни на нас дела­ над такива получаваме пълна власт, за да ги мъчим, ъх-ъх-ъх…

Тук разказът на черното куче бил прекъснат от веселия и свиреп бултериер Гордън, който най-сетне дотърчал до господаря си, съзрял междувременно черното куче, влачещо главата си зад него, и с бързо и точно късащо движение откъснал на черното куче мръсната глава.

Главата се изтърколила по жълтия сняг, без да млъква, напротив, когато нашите приятели, героят и бялото куче се заотдалечавали в посока жилищния блок, в който живеели, главата се затъраляла след тях, нареждайки:

- А които не вярват в Бога и Божия Син и бидейки послушни на своите похоти, вършат угодни на нас дела над такива получаваме пълна власт, за да ги мъчим.
Угодни на нас дела са: идолопоклонство, хула, прелюбодеяние, чародейство, завист, живеене с мъж, който не обичаш, само защото има кинти, убийство, гордост, лъжесвидетелстване, отказът от любовта, само за да живееш на Запад, блудство и кражба.

В такива и подобни на тях дела хората се оплитат като в мрежи, отчуждават се от Бога, своя Създател, самоволно стават наши приятели и заедно с нас получават вечни мъки. Вечните мъки, от своя страна изглеждат по следния начин:

Край А

Ала тъкмо дяволът да почне да изрежда вечните мъки и героят весело изритал гнъсната глава много надалеч, чак на шосето и една малка грозна кола я разшлякала на пихтия с весело “хрус”.
или,

Край Б

Ала тъкмо Звярът да захване да изрежда вечните мъки и героят весело изритал гнъсната му откъсната глава много надалеч, тя се ударила със спонт о жилищния блок, паднала, катурната настрани на около четири метра от външната стена на блока, Слънцето изстреляло един прекрасен лъч през една едва забележима пролука в сивия небосвод, лъчът пресякал в основата една еднометрова ледена висулка, висяща от стрехата на блока, висулката прелетяла четиринайсетте етажа до земята и с ликуващо свистене и жизнерадостно “хряс” се забила в слепоочието на черната глава, пронизвайки я изцяло и забивайки се в снега и пръстта отдолу.

- Да, т’ва си беше яко – промълвил със сетни сили Духът на злобата и напуснал забитата в земята с ледена висулка кучешка глава.

Легендите разказват, че отишъл някъде да се шиба.
До следващия път, когато
сами си го вкараме
в Живота.

Текстът на Радослав Парушев “В дните на кучия студ” е от сборника “Project Gigamono”, изд. “Сиела” 2007 г.