Public Republic Art Studio

Гершуин. Барток. Трети концерт за пиано.

27 декември, 2009 от · Няма коментари

Момчил Миланов

2928233768_a039d48bbb_o
Photo: David Paul Ohmer

Гершуин

Морис Гершовиц, избягал с кораб за Ню Йорк през 1890 година. Най-ценното, което носeл със себе си било шапката борсалино,от вътрешната на която бе записан адресът на чичо му, при когото щял да остане, докато си стъпи на краката.

Когато корабът наближил Ню Йорк, Морис изскочил да види очертанията на града, смътните очертания на бъдещето си. Когато видял статуята на свободата, започнал да подскача и да маха като изоставен моряк. Един порив на вятъра отнесъл шапката му.

Барток

Когато през 1940 година малкият син на Барток писал на баща си от Лисабон, че тръгва с кораб за Ню Йорк, цензурата позволила от писмото да остане само изречението, че заминава. Седмица по-късно той слязъл на Бродуей стрийт.

Краката му докоснали земята, но той продължил да чувства, че светът се люлее под него. Стоял на тротоара пред гарата, оглеждал се и не знаел накъде да тръгне. Сякаш лежал затрупан под развалините на огромен пъзел, без каквато и да е представа как ще успее да го подреди. Нямал нито адреса на баща си, нито някой при когото да остане.

Може би в този момент баща му обядвал и не подозирал, че синът му е напуснал стария свят (при това с един от последните кораби), без да има ключовете за новия. Единственото, което можел да направи, било да се остави на случайността, да хване първата улица, първата нишка, за да стигне до сърцето на лабиринта. Случайността се появила в лицето, всъщност в гърба на мъжа, който преминал край него.

Петер Барток решил да го последва, не от любопитство (рано или късно мъжът щял да потъне в някой тъмен вход), а за да го попита къде живее баща му, известният композитор Бела Барток. Баща му бил прочут, това е сигурно. Петер не можел да допусне, че баща му живеел в малък двустаен апартамент и съседите му непрекъснато се оплакват от свиренето на пиано. Не можел да допусне, че в Америка имало толкова много художници, писатели и музиканти, които емигрирали с кораби от Лисабон, че не всички се познавали и помежду си, какво оставало Америка да е чула за тях? Да, той би могъл да помоли възрастния мъж с бял шлифер, шапка борсалино и куфарче да му каже, бил твърдо убеден в това. Все някой трябвало да знае.

Светът не е безкрайно място, светът има край и Петер се надявал краят му да е близо, например тротоарът на тази улица. Той вървял на малко разстояние зад мъжа и го наблюдавал. Не бил много висок, под шапката се поддавала бели коса. Мъжът вървял бавно и Петер трябвало да забавя крачка, за да не го настигне изведнъж.

Бил притеснен, защото с изключение на господин Клайнман, с когото се сприятелили на кораба, това щял да бъде първият му разговор на английски, но все някога трябвало да си отвори устата и да започне. Най-добре с „Извинете”. Най-добре сега. Приближил се смутен и казал тихо на английски, едва доловимо от страх да не го изплаши, Извинете, но не довършил, защото баща му се обърнал.

Трети концерт за пиано

Композиторът Барток беше наел малък апартамент на 57ма улица в Манхатън, но лятото на 1945 тримата със съпругата и малкия му син прекараха в колиба извън града, за да се възстанови от болестта, която го измъчваше още от пристигането му в Америка.

Той стоеше до късно и слушаше шумовете на нощта, скрибуцането на цигулките на насекомите, които обожаваше, а през деня работеше усърдно върху партитурата на третия концерт за пиано. Това щеше да е подаръкът за рождения ден на жена му.

През септември състоянието му отново започна да се влошава и семейството реши да се върне в града. Температурата му се покачваше с всеки изминал ден, а когато започна да пада, го посъветваха да постъпи в болница. Но здравето не беше единственият проблем, с който трябваше да се сблъска болният композитор.

Собствениците на апартамента заявиха, че семейството му трябва да напусне апартамента. Оставането на трети човек, в случая синът му, в малкия двустаен апартамент бе невъзможно.

В деня, в който Барток трябваше да постъпи в болница, той се караше със собствениците. Те кръжаха около леглото му и не си тръгнаха дори когато в стаята влязоха двама здрави санитари, за да вдигнат Барток.

Той тежеше 40 килограма, беше се свил като пергаментов лист, а кожата на лицето му беше със същия цвят. Не може ли да ме вземете утре? Имам много важна работа, която трябва да завърша – молеше ги той, но отлагането бе невъзможно. Когато няколко дни по-късно той почина, в апартамента отново живееха двама души, които можеха да останат. Условията на договора бяха спазени.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай