Public Republic Art Studio

Викът

19 декември, 2009 от ·

Ерберту Елдер

Превод от португалски: Димитър Ангелов

Vikyt
Снимка: jef safi (‘pictosophizing)

Представете си, че съм някакъв канцеларски плъх, самодоволен дребен буржоа, чието съществуване изведнъж е било връхлетяно от чумата. Връщам се винаги на един и същ въпрос. Тази мисъл за чумата не ми излиза от главата. Лесно можете да си представите какъв е бил животът ми. Работата, вечерите в кафенето или в киното, някоя книга, някой публичен дом. Живот без въображение, нали?

И тъй, бях в затвора в продължение на един месец. Не е много. Сега ми се струва, че няма да мога да храня никаква надежда. Сядам в бара и се напивам. Изпитвам нужда да бъда пиян. Виждам как между масите се промъкват червените и сините рокли на момичетата. Свири пронизваща, заглушителна музика.

Този бар ми харесва. Зашеметява ме. Виждам в огледалото един неспокоен, огорчен поглед. Посягам към чашата колебливо с трепереща ръка и вдигам наздравица за себе си. Виждам съвършено ясно своята посредственост. Едно болезнено пиянство, донякъде отвратително, отблъскващо, не е ли така?

- Ще ми поръчаш ли едно питие? — една яркочервена рокля сяда от лявата ми страна. — Доста мръсен е този животец, драги мой.
- Разбира се, че ще поръчам — казвам аз. — Ще заспя и няма да се събудя повече.
Полицейският агент ме гледа сърдечно. Тези типове са ужасно сърдечни.
— Не се плашете, приятелю — казва той. — Ние се отнасяме добре с хората. Пушите ли?
Отказвам цигарата. Той седи зад бюрото, навежда се ласкаво към мен над попивателната.
— Всички сме хора, така ли е? Тези истории за груби обноски със затворниците са чиста измислица. Комунистическа пропаганда.

В очите му за миг проблесна язвителност. На една масичка отстрани машинописецът отбелязва най-съществените въпроси и моите отговори. Друг агент стои облегнат до прозореца. Чете някакво списание.

— Не се боя от нищо — заявявам аз. — Никога не съм се занимавал с политическа дейност. Нито съм имал някакви политически убеждения. Това е недоразумение.
Червената рокля се смее.
— Вече си пиян, старче.
— Не ми досаждайте. Пийте си чая и млъквайте! Ще умирам. Трябва да умра.

Той не престава да се смее, а машинописецът пише. Забелязвам карта, окачена вдясно от вратата. По нея безброй разноцветни знаменца.

- Вярвам в това. — Откъде идва този великодушен глас? — Вие, господине, нямате такъв вид… как да кажа?…

Мисля, че температурата е много висока. Защо не спрат отоплението? Затова пък в килията е доста студено. Цялата е от камък, а е зима.

— … Този трескав, възбуден вид… ааа… на преследван човек… ааа… на истинските престъпници.
— Как?
— Говоря за комунистите. Но има и много хладнокръвни престъпници. Разбира се, аз зная, че вие не можете да бъдете комунист.

Изведнъж си спомням, че съм канцеларски плъх.

- Аз съм чиновник — казвам тихичко. — Даже не знам какво е това комунизъм, не ми е много ясно какво е… – Усмихвам се леко, на фона на някаква дребна унизителна радост. — Най-обикновен човек съм. — Той прави многозначителен, донякъде двусмислен жест. Усмихнах се умно.
- Комунистите са чиновници. — «Колко е горещо!» — мисля си аз. — И едното, и другото. А в действителност малцина познават комунизма.

Музиката става все по-бърза. Какво хубаво нещо е дивата, луда музика. Отново виждам главата си в огледалото. Сякаш съм сам на бара, ужасно сам сред толкова шум. Една чумава глава, бяла или черна, студена като ужасът.

- Повярвайте, че не знаят. Това са обикновени метежници. Хора, душевно болни, които търсят спасение в бунта. Неспособни да се включат в здравомислещото общество, в което живеят. Искат да унищожават, да разрушават. Най-добре се чувствуват в нелегалността на комунизма.
- Аз съм разумно същество… — казвам аз. — Аз съм пияница — ще спя, ще умирам, червена рокльо.
Но до мен няма никой. Машината трака глупавите ни думи. Агентът протяга бледите си ръце и изглежда все по-интелигентен.

- Очевидно — казва той. — Никога не съм възнамерявал да ви наричам комунист. Представям си само, че поради наивност, че тъкмо защото не сте комунист, вие сте им сътрудничили. Поради чиста наивност, понеже не сте знаели нищо. Разбирате ли накъде бия? Искаме самo да ни кажете имената.
- Имената? Какви имена?

Три часа — все тази свинщина. После ме отпращат да си ходя. Килията е на втория етаж, в средата на студен коридор, осветяван от няколко жълти лампи. От двете страни има килии, по-голямата част от тях сега празни, понеже неотдавна прехвърлиха затворници в други затвори. Това са малки, тъмни циментени килии. До стената има нар, постлан с одеяло.

В един ъгъл стои гърнето, в което се ходи по нужда. В коридора, подобен на канал — пълна тишина. Нищо не ми пречи особено. Може би само тишината ми прави някакво впечатление, но после преставам да я усещам. Започвам да мисля и забравям за тази студена жълта тишина, където всичко се стопява, чезне. Виждам в огледалото, че си играя с празна чаша на върха на пръстите. Но погледът изведнъж угасва и клепачите се отпускат.

- Страх ме е — казвам.

Някакво лице ме гледа изумено. Сега е червената рокля, с някакво бяло, идиотско цвете отгоре — главата.

- Какво?
- Не, не се страхувам, че ще ме арестуват отново. Моля ви да приемете още една чаша бира, уважаема госпожо. Бих искал да се чувствувам солидарен с някого.
- Чувате ли? — казва тя на другите. — Тоя тип здравата се е натряскал. “Моля ви да приемете още чаша бира, уважаема госпожо.” Защо не, драги господине. Ей, Жука, я засили една половинка, ама догоре.

Виждам две чаши с бира върху тезгяха и вземам едната. Студът се изкачва по пръстите ми — мисля си. — След малко няма да усещам ръцете си. Ще са изтръпнали. — Предполагам, че се усмихвам тихичко. — Това направиха с мен. Изпълнен съм със студ. Спя. Никога вече няма да се събудя за нищо.

- Слушайте — казвам на някого — не ме биха. Бяха любезни по време на разпитите. Той дори приличаше на порядъчен човек. Понякога питам — кой знае дали не е бил честен човек?

Някой сяда до мен и поръчва нещо на бармана.

- Аз съм честен човек — казвам на новия си съсед. — Опитвам се да бъда. — Съседът се усмихва снизходително. Смигва на бармана, който също се усмихва. — Сега не знам дали това е порядъчност. Но, тъй или иначе, аз не мога да бъда от политическата полиция. Другият беше такъв, а ми се струваше честен. Какъв смисъл има в това?
- Не, той не беше честен човек. — И съседът се разсмя гръмогласно.
- Не беше? — изглежда, че сънувам. — Разбира се, беше един убиец. Един честен убиец.

И отново дивата музика изпълва всичко. Пия набързо. Чувствувам се на дъното на една ожесточена и весела поквара. Млъквам, за да видя по-добре живота си. На третия ден след арестуването мислех, че не съм метежник. Бях просто обикновен чиновник със слабо въображение. Аз не заслужавам да бъда затворник, знаех това добре.

Помислих си, че може би ще е великолепно да го заслужавам. За момент се почувствувах много близо до братството. Но аз бях обикновен порядъчен човек. С порядъчност, която не се нравеше на агента, може би само защото не беше активна. Една подла пасивна почтеност. Съглашателска, мълчалива. Която не искаше грижи. Дали не беше така само защото нямах действен характер и поради това не можех да стана един симпатичен агент? Не трябва да мисля за тези неща.

- Ще изпием ли по още една бира?
Никой друг не пие. Продължавам да пия сам. И се смея тихичко, с един лек, жесток и приглушен от чашата с бира смях. И от еснафския си живот, съсипан от чумата.

Спях винаги добре. Днес си представям, че през всички спокойни сънища на моя живот са се подготвяли и осъществявали моите престъпления. Спях като праведник. Не се ли казва така? Сякаш бях справедлив човек… Но нещо се вмъкна в съня ми като плъх. Можете ли да си представите какво се случи? Един чиновник е хвърлен в затвора заради политически подозрения. Всичко е неоснователно и той вярва, че случаят ще се изясни.

Затова спи спокойно, както когато беше на свобода. Малко се срамува от себе си, защото в продължение на пет минути мисли, че всички хора имат право да бъдат арестувани. Все пак спи в някаква бездна под най-красивите звезди (представете си сегашната, искам да кажа, безотговорната пиянска поезия).

Спокойствие и безметежност навсякъде. Космическо индивидуално и затворническо спокойствие. Беше плъхът, който работеше в мрака на спокойствието. И тогава се събуждам. Не се събуждам, сякаш плъхът е гризал. Събуждам се от експлозия. Не, това е вик. После различни шумове. Един глух шум, неясен глъч, сред който остава този вик — силен, материален като ледена висулка. Нещо невъзможно ужасно и човешко.

После виждам жълтата дрезгавина, която прониква от коридора. Усещам студа и сега вече усещам и абсурдната тишина. Жълтата светлина се просмуква до пода и достига вонящото гърне. После започвам да усещам болка в корема и трябва да се изходя.

- Моля ви — обръщам се към някого сред гърмящата музика, — кажете, че разбирате. Кажете ми го веднага, даже и да не е тъй.

Агентът се усмихна. Как този човек може да се усмихва толкова често?

- Вие навярно ще се съгласите, че от нас има нужда. Ние осигуряваме реда, който позволява съзидателен труд. Създаваме подходящия климат…
- Кажете, че ме разбирате, моля ви.
- Как?
Това е барманът.

Оттогава вече не съм спал. Очаквам виковете. Очаквам ги всяка нощ. Лежа на нара и треперя. Празен съм. Отчаянието ми е тази съвършена пустота, странна форма на ужаса, който никога вече няма да престана да изпитвам.

Чувам някакъв щурец и това ме изкарва из търпение. Щурецът е глупаво, тъпо нещо. Даже може да ме приспи. Впрочем всяка вечер се появяват щурците, които излизат някъде от затвора, може би от горния етаж, от всяка килия, подобна на моята. Все повече отслабват и сега през петата нощ трябва да се помъча да ги отделя от жълтата тишина на коридора.

Дали да стана колекционер на щурци? Не мога да спя. Не правя нищо друго, само се страхувам, изпитвам страх като някаква гадина, по-низша и от влечуго, която определено има само един инстинкт — за гърнето и вечно да бъде нащрек. Викам някого. Споменавам някакви имена наслуки. Сигурно има някой в съседните килии, някой, на когото да кажа:

- Чуваш ли? Страх ме е.

Никой не отговаря и аз отново лягам, виждам жълтата светлина върху собственото си тяло и слушам един безпътен щурец, който пее сред този ужас.
Огнената струя се изкачва към звездите на пияницата, какъвто съм сега. Бездната потреперва в студа. Това е последният вик, нещо неразгадаемо. Една каменна колона, която изведнъж се разпуква.

Зная, че идва от човек. Чувствувам го в себе си. Тогава бързо потъвам в съня. Спя. Спя все повече. Един ден вече няма да се събудя. Запалвам цигара и огледалото показва, че не треперя. Кой знае дали смъртта на този човек… Как казах? Не е ли вярно, че неговото мъчение свърши завинаги? Ах, как мога да допусна съзнанието ми да излезе от тези викове, от този страшен, последен вик и да се чувствувам свободен?

Пием. Казвам:

- Хубава бира.

И опипвам бедрата на едно от момичетата. Двете жени се смеят непрекъснато. Чувствувам нещо като въздишка, която се изкачва по бирата нагоре и после отпивам две големи глътки. Потънал съм в силната, стремителна музика. Може би си мислите, че у мен също се пораждаше този вик? Че той не беше и едно мое мъчение, едно мое престъпление? Мъглата навлиза в мен през ръцете, устата, през очите ми.

В мъглата момичетата се смеят като побъркани. Пускат неприлични шеги. Виждам, че главата ми ще падне на студената маса. Ще заспя още веднъж. Пияницата, който спи върху маса, грухти като свиня. И винаги е така. Хъркаме, грухтим като свини, а жените до нас, с шарените си рокли, се смеят лудо.

Превод от португалски: Димитър Ангелов

“Викът” – “O grito” – in: Os passos em volta, Portugália, Lisboa, 1963

Herberto Helder

Ерберту Елдер (Herberto Helder) e роден през 1930 г. във Фуншал, на о. Мадейра. Считан за един от най-големите съвременни португалски поети, става известен в началото на творческата си кариера със “Съпките наоколо” – сборник от разкази, сред тях “Викът”.
 
Идва в Лисабон, където учи в един лицей две години, по-късно следва право в Коимбра и филология в Лисабон, без да завърши курсовете. Упражнявал е най-различни професии, някои от тях “престижни” сред модерните поети.
 
Пътува из някои европейски страни и Ангола. Дискретен и дистанциран от “светската” суета (отказва наградата “Фернанду Пессоа”), дълго време е център на постоянно внимание и възхищение в приятелски среди. Автор е на около двадесет книги, една лична антология “Цялата поезия” (“Poesia toda”, по-късно променена и прекръстена на “Пеещо занятие” – Ofício Cantante). Други по-известни творби са Photomaton & Vox (1979), Do Mundo, (1994), A Faca Não Corta o Fogo – Súmula & Inédita (2008)

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini