Public Republic търси сътрудници
Public Republic my-art page header image
banner лица на глас

Кокоша супа

17 декември, 2009 от vlado-trifonov · 9 Коментара

Владо Трифонов

photo_by_vlado-trifonov
Снимка: Владо Трифонов

На емигрантите – в себе си и навън

Вече беше във въздуха. Разстоянието щеше да измине за близо десет часа, имаше интересна книга за четене, щеше да допише на лаптопа започнатата отпреди няколко дни кореспонденция с партньорите от Япония, да наблюдава хората наоколо и да мисли за предстоящата среща.

Не беше си идвал от десет години. Всъщност откакто стана американски гражданин. Преди това си дойде веднъж, уж за петнайсет дни, но не издържа. На края на първата седмица сe извини и обяви, че се връща обратно. Майка му го погледна виновно, а баща му каза, ти какво, да не би да ти изглеждаме по-прости от американците?

Истината беше, че се задушаваше. В селото, където родителите му се бяха върнали да живеят, всичко беше унило, изоставено и изтърбушено. Досущ като лицата на шепата възрастни хора, блуждаещи из градините пред порутените къщи. Гледаше ги и му ставаше тежко на душата, че от спретнатото селце не беше останало почти нищо.

Ходеше напред-назад, надникваше в кръчмата, вътре дремеха призраци над водни чаши с мастика, поглеждаха го с избелени от алхохола очи, изломотваха нещо като „айд черпиш по ино” и му ставаше още по-криво.

Прескочи до София да си нагледа апартамента. Все още не го продаваше, но не го даваше и под наем. Една позната, стара емигрантка, дала нейния на някаква, уж била банкерка, обаче онази го направила на кочина. „Каквато държавата, такива и банкерите” – беше го предупредила да не повтаря нейната грешка. Така че сега апартаментът стоеше празен, прашен и, невероятно, но все още неограбен.

Преди да тръгне обратно майка му закла кокошка и сготви любимата му супа. Хранеха се в тишина, супата беше вкусна, та вкусна; истинска кокоша супа с яйчена застройка. После станаха от масата, баща му хвана главата му с две ръце и дълго го гледа в очите, сякаш искаше да каже нещо важно.

След няколко месеца получи известие, че е починал. За последно казал: „Да си стои в Америка, там поне няма комунисти”.

То че и там има комунисти, има, но по-добре сред комунисти в Америка, отколкото сред капиталисти в България, мислеше си сега, опрял чело в хладния илюминатор.

Една от стюардесите определено му харесваше. Висока, тънкокрака брюнетка с лек загар на лицето и прическа „а ла Виктория Бекъм” от късния период. Усмихна й се, тя също. Наясно беше, че това е една от служебните усмивки на персонала, но все пак му стана приятно; прие я като адресирана единствено до него.

„Имате ли нужда от нещо, господине?” Поиска вино.

Твърдо беше решил да я предума да напусне България. Знаеше, че няма да е лесно, но се надяваше този път да успее. Тя щеше да отказва категорично, както го правеше винаги досега. Тук бил погребан мъжът й, освен това къде щяла да си гледа кокошките? В апартамента на 25-ия етаж в Ню Йорк? Как ли не. По-добре да си стои в къщата, нищо че е разнебитена. Така той щял да има къде да идва, като му се доядяло кокоша супа.

Отвори лаптопа и взе да пише на японците. Бяха партньори отскоро, но по всичко изглеждаше, че бизнесът с тях ще тръгне. Перспективата беше да поеме интериора на една от най-известните ресторантски вериги в Япония. Предлагаше им минималистичен стил, изчистен от остри ъгли и прави линии, с много светлина и живи гергини по метър и половина, с огромни цветове в бяло и червено. Първият проект мина с одобрително изръмжаване на японския бос, оттук нататък оставаше да се уточнят нюансите в обзавеждането.

Работеше добре и печелеше добре. Имаше жена, талантлива дизайнерка от баща немец и майка италианка, която му помагаше в бизнеса. Плюс двама тийнейджъри, които се учеха прилично и не се дрогираха. Сетне се разведе, сам не знае как стана. Сега децата са при него, добре че са свестни и не му създават проблеми, но все пак… Виж, ако баба им се съгласи да дойде! Хем ще ги наглежда, хем и той ще е по-спокоен. Момчетата никога не я бяха виждали, освен на снимка.

Напоследък не се радваше на нищо. Престана да прави сутрешни кросове. Не му се услаждаше храната. Дори любимият печен джолан с патладжан, който често хапваше в ресторанта на един кипърец, не беше в състояние да го разведри. Току няма и кажеше на децата, ех, сега да беше баба ви тук, да ни направи една кокоша супа! Унасяше се в спомени, как като бил малък майка му, тоест баба им, незнам си къде го била водела, незнам си какво му била готвила. Те отначало го гледаха учудено – уж сериозен мъж, пък какво се размазва такъв. После свикнаха с тези му настроения и дори се забавляваха със супата от кокошка на неговата майка и тяхна баба.

Беше чувал, че идва момент, когато човек започва силно да страда от емигрантството, получавало се нещо като постоянен грип с ниска температура. При него изглежда се случваше точно това – дискомфорт, който обсебваше всекидневието му въпреки парите, които печелеше, въпреки апартамента в центъра на Ню Йорк и къщата с огромен двор, която си беше построил в Юта. Вярно, на сума ти мили на Запад, но Юта си е Юта – красота и загадъчност, каквито няма никъде. Пътуваше дотам веднъж в годината, стоеше дълго и се наслаждаваше на самотата.

Абсолютна лудост е да купуваш къща в онзи пущинак при койотите, казваше жена му. Лудост, лудост, но си беше негова лудост и той си я харесваше. Затова ходеше там сам. Дали пък не трябваше пак да се ожени?

Отново поиска вино.

Ще отиде и ще й каже, хайде, майко, ставаш и тръгваш с мен за Америка. Имаш две внучета, трябва им грижа, трябва им домашна храна. И за теб добре, и за тях добре, ще си правите компания, момчетата са свестни, отсега те обичат, без да са те виждали, ще си живеем четиримата и не се оправдавай с кокошките, на двора в Юта можеш да отглеждаш и камили ако искаш.

Корените й били тук! Какви корени, като я виждаше как се мъчи в онази съборетина без топла вода и с външен клозет, дето всеки момент ще падне на главата й. Корените на човек са там, където са му близките и където се живее добре. Останалото са дрънканици на повредени хора. Познаваше такива в България много. Патриоти на думи, иначе най-обикновени селски тарикати, които изкарваха от патриотизма си добри пари. Той също е патриот, но американски патриот, защото Америка му даде онова, което България „най-патриотично” му беше взела. Свободата.

Замисли се ако го попитат Америка ли обича повече или България, какво би отговорил.

Ама че въпрос, наистина!

Обичаш нещо, което ти носи радост. Нещо, което знаеш, че е твое и няма как да ти го отмъкне някой шмекер. Обичаш усмихнати хора, макар и не винаги да им е до усмивка. Обичаш работата си и парите, които получаваш за нея. Обичаш индивидуализма си, своя и на останалите, но и усещането за взаимност, когато трябва да се свърши нещо заедно. Обичаш възможността да направиш живота си такъв, какъвто искаш, без да буташ рушвети на дебелогъзи чиновници. Обичаш магистрали като самолетни писти, спретнати полицаи, които гонят бандитите и не ругаят гражданите, любезни и весели продавачки.

И не обичаш обратното на всичко това.

Спомни си думите на един млад емигрант, с когото се запознаха на приятелско парти. „Щях да обичам България, ако в нея не живееха българи”, каза човекът тогава. После си мислеше върху думите му: що за животно е това, българинът, че успя да спечели презрението и на свои, и на чужди? А може би не самият българин е виновен, а обстоятелствата, в които е принуден да се бъхти? Може би дългогодишната българо-съветска дружба, с която го дрогираха от малък, е причината да е такова недодялано, фукливо, отричащо, завиждащо, псуващо, плюещо, мрачно същество?

Доволен беше, че успя да се измъкне от всичко това. Тогава защо му е криво? Защо понякога се чувстваше отчайващо самотен? Имаше дни, когато дори къщата в Юта и необятните пространства го притискаха и не можеше да диша.

Синовете му не можеха да го разберат. Те бяха родени тук, отгледани с ценностите на американски граждани. За тях България не беше нищо повече от една бивша комунистическа държава, където баща им се е родил, живял, каквото живял и се е изнесъл на скорост. Толкоз.

Досега нито веднъж не проявиха желание да я посетят, макар че миналата година обиколиха половин Европа. Може би той самият е виновен, че не ги поощри. Трябваше ли да ги лъже, обаче? Трябваше ли да им казва колко прекрасно живеят българите, когато това не е така? Да им създава фалшиви представи за държава на „хора с големи сърца и велики души”?

Веднъж летя с “България Еър” – стюардесите имаха вид на проститутки от второкласно шосе. Не че има нещо против проститутките, но все пак това са аеролинии, по дяволите. Трябва да се спазва някакво приличие поне във външния вид, след като храната им е като за прасета. Ето как се намразва един народ. Ето как се намразва една държава.

Стана да походи.

Вече близо 6 часа летяха над Атлантика. Самолетът беше „Еърбъс 330” на „Еър Франс”, същият като онзи, който падна в океана. Молеше се да няма мълнии, светкавици, къси съединения или каквото там щеш, можещо да повреди един самолет.

Страхуваше се да лети, особено над пространства, където няма място за принудително кацане.

По пътеката млада жена разхождаше малко същество, което съсредоточено се кандилкаше насам-натам и се опитваше да си хване носа и косата едновременно. Беше смешно и симпатично бебе, на което никой от пасажерите не обръщаше внимание. Други проблеми си имат хората, кариери гонят, сделки, пари ги занимават и изобщо не им е до бебета, мислеше си, докато се разминаваха.

Неговата германо-италианка искаше да имат трето, но й казаха, че яйцеклетките й са остаряли. Точно тъй и рекоха: your ovaries are too old. „На 32 години съм, какви ми ги приказвате”, възмущаваше се тя. „Съжаляваме, госпожо, не сте само вие в това положение”, отговаряха вежливо докторите и се опитваха да обяснят проблема с глобалното затопляне, вредните храни и мръсния въздух. Тя се вбесяваше още-повече.

Защо й трябваше трето дете, след като две им бяха напълно достатъчни. Може би защото нейната италианска майка беше родила цели пет. Да, но нейната италианска майка съвестно си ги е отглеждала, докато дъщеря й се взе шапката и остави нейните на неговите ръце. Ами ако наистина бяха пет?

„Виктория Бекъм” усмихнато му подаде салата с маслини. Отказа. И вино не поиска, не му се пиеше повече.

Не му се четеше книга. Не му се говореше. Не му се мислеше. Не му се летеше.

Онова, което му се искаше, тук го нямаха.

Постепенно се унесе – японци…, гергини…, германки…, италианки…, майна ви - и заспа. Видя се надвесен над огромна димяща чиния, щастлив както никога досега. И кой знае защо плачеше.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити

9 Kоментара за сега ↓

  • Тина // 17 дек, 2009 //

    Боже, какъв истински разказ и истината и болката се ронят във всяка фраза.
    Искам още такива разкази!
    Браво, писателю!

  • Ljastoviza // 17 дек, 2009 //

    Великолепен разказ! Думи не ми достигат да изразя възхищението си от прочетеното. Поклон пред този автор!

  • Доротея // 17 дек, 2009 //

    родното..

  • marteniza // 17 дек, 2009 //

    Много ми хареса; и ми напомни на преболяно писмо, изпратено от един емигрант до друг, което отново си позволявам да цитирам, с уговорката, че всеки поглед е уникален и стойностен сам по себе си:

    „Да – емиграцията ни надари с прозрение. Издигнахме се над обикновените представи за нещата и над лекомисления начин да се говори за тях. Но би било лъжа да останем на тази височина – на произтичащата само от изгнанничеството като обективен факт. Ако, образно казано, сме заминали за Влашко само за да станем градинари там, да си вземем някоя хубавица-влахкиня, да си построим къща и да си народим челяд на новото място – значи сме предали изгнаничеството си. Ако емиграцията, след стотици дни и нощи на прогаряща болка, не е довела до мига, когато, изправени на единия бряг на белия ( именно – „ белия „ ) Дунав, да съзерцаваме зелените планини оттатък, облени в сълзи, чакайки мига, когато ще прекосим оттатъка, за да сложим кости, значи сме се осъдили на най-страшното изгнаничество – изгнаничеството на самозаблудата.
    Емиграцията, като всяка болка, е дар защото раната, която отваря е окото, с което вижда душата. Именно – вижда, а не само пита. Затова, за емигранта е дваж по-важно не само да зададе въпроса, но и да го отстои, и то да го отстои в цялата му тежест; и за нищо на света да не отстъпва, докато въпросът не узрее, докато болката не стане толкова нетърпима, че човек да се роди, да излезе на светло. И тогава – не да „ намери” отговора, а той сам да стане живия отговор, както всяко новородено е жив отговор. В този смисъл, емиграцията много пъти е посланичество, емисарство и тя се възлага само на определени хора, за които се очаква, че отивайки в чуждите земи, ще придобият „ царство „ и ще се „ завърнат „ за да го споделят, сиреч – раздадат.
    Емигранството е мисия, изискваща тежък дан и отговорност.
    Естествено, човек може и да не отговори на мисията си. Може да свикне някак си да живее с болката, притъпявайки я било чрез самоприпомняне за това, от което се е избавил, било чрез самоубеждаване за това, което е придобил и за което трябва да е много благодарен, било чрез очевидната наглед истина, че емигрантът е човекът на новото време – лястовичката, която предвещава идването на общочовешката пролет по целия свят. С една дума – аз не знам дали направих добре, въпреки очевидните доказателства за това. Но, тъй като не знам, тогава по-добре ще е да вярвам, че е така.
    Но, за съжаление, това са приятните напявания на съзнанието. Душата, душата нито се храни с аргументи, нито с утопии, нито с морална математика, нито с натъртена транцеденталност. Също така – душата не може да стои без отговор до безкрайност, без това да има последствия. Душата е строго еднобрачна и само един годеник, само един може да напои жаждата й….дори не бих казал за смисъл, защото това също не е от лунния език, а от любов.
    Ето това е – и то е много просто – ние сме изпратени в чужди земи, за да бъдем посветени в страдантието на загубата, да преминем през страданието на доброволната загуба и в края на краищата, да придобием годеник, истинския любящ годеник на душите си и да споделим това с другите – ама не с когото и да е, а с нашите си – тези от които сме произлезли, от които после сме тръгнали и които сега ни навещават в сънищата ни. Тези, от които сме приели езика, за да им го върнем във вид на това най-важно знание. Защото са останали, затова и не знаят.
    Не вярвам в мистиката на кръвта и родината, но също така – не вярвам, че щъркелът лети към страна, която сам си избира. И че остава завинаги там. Духом, става дума, не телом.
    Това е всичко.”
    Между другото, не знам кой е автор на тези думи, препрати ми ги приятелка, до която бяха адресирани. Реших да ги споделя отново тук, защото темата ми е много близка и разказът ме развълнува.

  • zdratch // 17 дек, 2009 //

    Владо, пак грабна сърцето ми!!! Чудесно пишеш…, защото силно чувстваш!!! Сърдечен поздрав!

  • Евгения М. // 18 дек, 2009 //

    Хубаво… Силен разказ. Чувствен. Ние, повечето българи , сме посветени в “магията България” чрез усещанията си за нея.
    Моите: аромата на бабините супи и яхнии, напечената пепел по пътя лете, умилените думи на баба, когато ни посрещаше “мале, мале, мале, кой е дошъл, добре дошли, мале…”, топлата вода на Скъта , в която джапахме и пеехме по 1 куплет от всички песни, за които се сетим, ръцете и очите на майка, която при здрависване подаваше винаги и двете си ръце, за да е по-пълен контакта помежду ни….и още , и още…
    Не съм излизала от България 36 години. Но носталгията на напусналите я ми е обяснима.
    Замисляли ли сте се над въпроса “При какви обстоятелства бих целунал земята на България?”. Моят отговор е “веднага”. Не са ми нужни специални обстоятелства.

  • Маrtа // 22 дек, 2009 //

    Веднага :)

    Поздравления за разказа!

  • Лора // 23 яну, 2010 //

    Разплака ме и аз така за супата от джанки си припомням за мириса през лятото в Боаза за земята на България която не зная кога ще мога да целуна.

    Много истински разказ благодаря

    Лора

  • Mariana Petrova // 23 яну, 2010 //

    Съзнавам напълно ,че моят коментар го правя доста по късно във времето но вчера ми дадоха адреса на този сайт.
    Поздравявам автора на този разказ , аз работя във сферата на цифрите но винаги душата ми е насочена към буквите и думите.
    Разказа е просто великолепен. Впечатлена съм !!!!!!

Коментирай