Public Republic Art Studio

За аромата на книгите и други писателски тревоги

8 декември, 2009 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Разговор на Петя Хайнрих с писателя Емануил А. Видински

vidinski_bio

Здравей, Емануил! Ти си писател. Кога усети, че това е твоето призвание? Връщам ли те в детството с този въпрос?

Ами, почти. :) Тези неща стават автоматично. Когато ми се случеше нещо много силно, нещо, което ме ангажираше емоционално, не знаех по какъв друг начин да го изразя освен с писане. Говоря за ранното детство, първи-втори клас. Помня и един случай от училище: като всички деца на социализма и аз съм имал часове по трудово обучение. Които, честно казано, бяха ад за мен, защото не съм много сръчен.

Веднъж трябваше да изработим ръкохватки. Целта беше да ги подарим на майките си за 8-ми март. Аз така си набодох ръцете, че учителката ми каза да измисля нещо друго. И така, аз написах разказ. Малко помня от него, действието се развиваше в Южния парк, аз и мой съученик, който се казваше Васил, завързвахме приятелство с една катеричка.

И няма да забравя как се изтипосахме целият випуск в редица, всеки с подаръка в ръце, срещу нас майките ни. Всички деца имаха еднакви ръкохватки, с разни мечета по тях, само аз – напечатания на машина кратък разказ. Умирах от срам, чувствах се като пълен нещастник, а когато го подарих, в очите на майка ми на всичкото отгоре имаше сълзи, което влоши съвсем нещата.

Едва по-късно разбрах, че са били от гордост, въпреки че аз съвсем не разбирах защо това е повод за гордост, още повече, че единствен се бях провалил в шиенето и се откроявах в целия випуск като пълния неудачник.

Та така, това беше толкова отдавна, така някак се започна.

Писането е болест, не знам дали е призвание, освен ако призвание е да вършиш нещо, просто защото не можеш да не го вършиш.

Роден си във Видин, живял си на много места, в момента живееш в Бон и работиш в българската редакция на “Дойче веле”. Какво ти дадоха всички тези дестинации? Какви впечатления от тях носиш със себе и на какво те научи животът на модерен номад?

Вярно е, че съм живял на много места. От малък. Това носи своите предимства, но и загуби. Предимствата, разбира се, са повече. Научаваш как да се приспособяваш, разбираш, че различието не е лошо, а интересно, че хората имат твърде диференцирани ценностни системи, начини за справяне с ежедневието и подходи към теб.

Започваш да мислиш на друг език, това отваря светове. Помага да се отлепиш от локалните си предразсъдъци, прави те по-спокоен, обогатява.

Сменял съм средата си на всеки 4-5 години, което ме лиши от онези приятелства от детството, при които няма нужда да си налагаш маски, да играеш роли. Струва ми се, че твърде често ни се налага да се доказваме пред приятелите си, което съдържа някакво противоречие в себе си, не мислиш ли?

Какво ти даде Германия? А какво ти отне? Би ли заменил “Германия” с “България” в предишните два въпроса – какво се получава след тази замяна?

Германия ми даде всичко, което България не можа и обратното. Не съм станал по-подреден заради връзката си с Германия. :) Но станах по-любопитен, по-разкрепостен, по-оправен. Когато успееш да кажеш на чужд език „Обичам те“, послевкусът е различен, макар да се намества точно там, където и произнасянето му на родния език.

Ако направя замяната, която предлагаш, ще се получи нещо доста сходно, но от обратната му страна. Като да вървиш по мост, но вместо да тръгнеш от едната страна, тръгваш от другата. Посоките не са толкова важни, преминаването е смислоносещото.

От кои автори или стилове е повлияно твоето писане? Нека да обърна въпроса и от негативната му страна – случвало ли ти се е да прочетеш нещо и да се страхуваш, че то прекалено силно се отразява на стила ти, премоделира го и го променя трайно?

Разбира се, че ми се е случвало. Мисля, че повечето (за да не кажа „всички“) хора, които започват да пишат в ранна възраст и не са намерили себе си в стила и воденето на повествованието/стиха, влизат в ролите на автори, които са чели наскоро и които са им влезли под кожата. И това ми се струва най-точният начин по пътя към намирането на собствен стил, на себе си като пишещ.

Колкото повече четеш, толкова повече намираш себе си. Аз лично не мога да си представя как иначе би се получило. За щастие четях толкова много, че тези влияния се сменяха непрестанно и лека-полека изпод чуждите пластове започва да прозира твоят собствен.

Хубавото на това време е, че си мислиш, че можеш да напишеш всичко, да бъдеш като всеки. Намирането на себе си в писането е нещо много хубаво, но тогава започваш да усещаш собствените си граници, оказва се, че стилът започва да те модулира, да доминира над теб и ти става ясно, че не можеш да напишеш всичко, не можеш да избягаш от себе си и задачата се променя: да извлечеш възможно най-доброто от способностите си.

Едва ли обаче има автор, който да не е оформен от важните в живота му книги. При мен имената са доста ясни и не са толкова много, струва ми се. От Маркес съм взел отношението към езика, погледа и убеждението, че в литературата всичко е възможно, от Томас Ман – спокойствието (над което още работя), интереса към болестното, падналото, изхлузеното от пашкула на обществото, на реда, от Казандзакис – въодушевлението, романтиката на пролетта и удоволствието от интелектуалното откритие, от Достоевски – лекотата и простотата, с които можеш да опишеш всичко, дори ада, от Пол Остър – никога да не забравяш, че това, което пишеш, е насочено към читатели и техният интерес трябва да бъде поддържан, защото литературата е като любовта, има нужда от флирт, от съблазън, от поддържане на напрегнатото очакване, от Капоти, Селинджър, Вирджиния Улф и Томас Ман – психологията на образа, щрихите на тази чуплива психика, която всеки момент заплашва да се разпадне на парчета и в главата ти да остане накрая само следа от куршум.

Знам, че обичаш да споделяш какво четеш в момента. Какво четеш в момента?

„Поп, дама, вале“ на Набоков и „История на западната философия“ на Ръсел.

А коя книга чака реда си?

Ух, много са. Но най-приоритетните са „Списъци“ на Стефан Иванов, „Der Wendepunkt“ (“Повратна точка”) на Клаус Ман, която е автобиографична, искам да препрочета и „Лолита“.

Намираш ли време и имаш ли понякога потребност да препрочиташ любимите си книги и тези, които по някакъв начин са важни за теб? Как чете един писател – различно от обикновения читател, който прехвърля няколко страници вечер за развлечение?

Да, предишният ти въпрос ме наведе на тази мисъл за препрочитането, затова и казах „Лолита“. Наистина, от поне година искам да я препрочета, но все нещо ново привлича интереса ми.

Ами… препрочитал съм твърде малко книги в живота си и мисля, че вече е време.

Литературата малко страда от липса на препрочити, за разлика от музиката, да речем. Там слушането отново и отново е заложено в самата идея, още повече в епохата на „техническа възпроизводимост“. Има албуми, които колкото повече слушаш, толкова повече неща откриваш в тях.

С текстовете е същото, но някак не се случва толкова често, поне на мен не ми се е случвало. Когато обаче все пак съм прочитал за втори, трети път даден текст, впечатлението или се вдълбочава, или настъпва леко разочарование.

За дипломната си работа прочетох всички романи на Томас Ман (Без „Йосиф“), после за докторантурата си ги прочетох отново и бях смаян колко много има за откриване в тези книги. Мога и трети път да ги прочета, би било пълно удоволствие.

„Сто години самота“ съм чел три пъти, препрочитал съм „Капитан Блъд“, „Дивото зове“, „Тютюн“ (ако двете версии се броят за препрочитане), “Алексис Зорбас“, „Игра на стъклени перли“, „Нюйоркска трилогия“, много искам да прочета отново „Хайка за вълци“, изключителен роман според мен. Чел съм поне десет пъти „Прекрасен ден за лов на рибка-бананка“, мисля, че това е образец за разказ.

Да ти кажа, не знам дали има разлика в четенето на пишещ и непишещ човек, всеки чете различно. Майка ми преподаваше литература, но самата не пишеше освен стихове като студентка. Не можех да я откъсна от книгата, трябваше да я викам по три пъти, за да я върна в обективния свят, докато мен можеш много лесно да ме извадиш от концентрация.

Та в този смисъл четенето е като писането – строго индивидуално. Разбира се, когато искам писателски да вникна в някой автор, това е съвсем друго и е близко до научния подход.

Един вече банален въпрос – четенето във времето на Интернет, промени ли се нещо за теб като читател и като писател с масовото навлизане на електронните медии в ежедневието? Ето, скоро ще се появят и електронни четци в българските домове, с тях ще се отвори потребност и от електронни книги. Какво е отношението ти към тези нови “играчки”?

За мен много неща се промениха. Но в един по-друг план, отколкото може би имаш предвид. Моето четене само по себе си не се промени, но времето ми се скъси. Интернет е неустоима съблазън. Да се откъсна от компютъра, за да седна да чета, ми коства сериозни усилия.

А когато накрая успея и се залостя пред прозореца (чета почти само на дневна светлина, всичко придобива друг смисъл, когато се стъмни), нещо в книгата възбужда любопитсвото ми и хоп, за една секунда съм пред монитора и набирам нещо в търсачката.

Хубавото на цялата тази работа е, че така си обогатяваш четенето, защото към информациите от чистия текст добавяш други, които си кореспондират взаимно. Лошото е, че ти взима от времето и ти накъсва възприемането на книгата.

А електронни текстове, по-дълги от две сраници, отказвам да чета. Тогава разпечатвам и се боря със съвестта си, че хабя хартия и вредя на природата.

Колкото до електронните книги – не виждам нищо лошо. Никой не може да спре промените, това е естествен процес и е по-разумно да се нагодиш към него, вместо да му се репчиш. Разбира се, всеки сам избира как да структурира ежедневието си. Аз обичам мириса на хартия, на нова книга, мириса на пръстите си, след като дълго съм чел и отгръщал страници.

Защото книгите са телесни. По начина, по който допирам пръсти до носа си, защото знам, че те излъчват уханието на красива женска шия, по същия начин вдъхвам аромата на прочетени страници.

Няма как да се получи същото по електронен начин. Още не.

Сигурно четеш и се интересуваш от случващото се в литературата в България? Имаш ли автори и книги, които би препоръчал?

О, имам. Пълно е с добри автори и добри текстове. И това е много радостно. Не искам да изброявам имена, защото ще забравя някого и после ще се ядосвам.
Има и такива, които не бих препоръчал. Тях пък съвсем няма да изброявам. :)

Спечели наскоро награда от конкурса за кратък разказ на изд. “Балкани” и ОББ, честито! Да очакваме ли скорo нова книга?

Ааааа…с този въпрос малко ме обърка. Ами… не знам какво точно да отговоря. От една страна – да, имам готова стихосбирка, но знаеш, че стихосбирки се издават трудно в България.

Пиша нов роман, започнал съм поне три разказа, едният от които е дълъг, но страдам от синдрома, така хубаво описан от Георги Господинов: „начала“. Нещата трябва да се завършват, не говоря само за литературата. И аз имам съвсем баналния проблем да завършвам историите си.

mesta_za_dishane

Нека да си поговорим за романа ти “Места за дишане”. Признавам си – не съм го чела още. Ако се поставиш на мястото на продавач в книжарница, който се опитва да ме спечели за покупката на романа на Емануил Видински, какво би ми разказал, с какво би привлякъл вниманието на читателя?

Това ми напомня момента, в който издателите ми от „Алтера“ ме помолиха за текст на задната корица на романа. Аз тутакси изпаднах в паника, защото наистина нямам идея как точно да рекламирам себе си. Ако сега ми кажеш: искам да се похвалиш в най-пълната степен, на която си способен, но всичко, което кажеш трябва и да го мислиш, ще се объркам и нищо няма да мога да кажа. Затова тогава помолих редактора си Ангел Игов да напише краткия текст и той още същия ден ми го прати. Още същия ден. И това, което е написал, е много точно.

Значи трябва да попитам Ангел Игов за “Места за дишане”. :)

Не знам, човек не бива да пише за себе си, струва ми се. Може да се разказва, но да приказва хвалебствено за себе си, едва ли е уместно. Не толкова заради това, че прави лошо впечатление, колкото поради факта, че ти самият трудно би бил най-добрият си наблюдател.

Аз мога да кажа някакви обективни, стандарни неща за „Места за дишане“. Че става дума за една в широката си рамка любовна история, но повече за самотата, за начините, по които се справяме в гранични ситуации, за бягствата ни, за смелостите ни да извършим или не тези бягства, за цинизма на ежедневието, на характерите ни, за злобата, отвращението, за търсенето на устои, когато губим, за параноите ни, страстите, малките ни лудости. Нещо такова.

Как се пише роман? Ако го съпоставиш с писането на разкази, какво е различното?

Мноооого е различно. И имах сериозен проблем с това. По принцип аз пиша на един дъх, бързо. Най-сполучливите ми разкази са писани тъмо така. Влизаш в едно настроение, изтискваш го докрай и заспиваш.

Романът е съвсем друго нещо. Там трябва да поддържаш огъня много дълго, да умееш всеки път отново да влизаш в атмосферата на текста, да не изпускаш настроението, защото ако веднъж се отдалечиш твърде, тогава става много трудно да се върнеш обратно.

Може в определен момент да ти омръзне, да ти дотегне този префърцунен герой с всичките му изисквания и драми (какъвто отчасти е героят на „Места за дишане“), но нямаш право да го изоставиш точно сега. Поне аз това си натяквах, когато не ми се пишеше ли ми се пишеха други неща. Опитвах се морално да се самосезирам, доста забавно е наистина, но при мен проработи.

След първата част от романа, имаше една дълга пауза, в която оставях нещата да отлежат (доста опасно оправдание за неписане, между другото). След това довърших целия текст за три седмици, половината роман. И спах дълбоко след това. Много дълбоко.

Имаш ли и ти усещането, че в последно време се издават много сборници с разкази на съвременни български писатели и като че ли по-малко романи? Защо е така?

Да ти кажа, нямам това усещане. Вероятно има статистика, която да ни каже повече. Но последните години, особено от учредяването на наградата ВИК за роман на годината, българинът се разписа на романи. Според мен това е добре. А разказът си е традиционен български жанр.

Правило ли ти е впечатление, че у нас е някак нормално първо да издадеш сборник с разкази, чак после да публикуваш роман? Дори сякаш е наложително, едва ли не „Ей, чшшш, къде си тръгнал бе с този роман, я по-спокойно, малко чиракуване и после, тука си има ред.“ Примерно. Аз съм имал такова усещане и когато съм го споделял с приятели от литературните среди, това е предизвиквало смях и в повечето случаи са се съгласявали с мен.

В Германия например е точно обратното – разказите търговски не вървят, за да ти издадат сборник, добре е първо да си се наложил като автор на романи, едва тогава ти издават разказите, така че феновете на романите ти, да си купят и тях.

Та разказите са хубаво нещо, аз след романа имах сериозни проблеми да се върна към краткте прозаически форми. Изобщо не разбирах как съм успявал да се побера в 100 реда. Сега като че ли преболях този проблем.

Вече сме в края на годината. Каква е твоята равносметката? Какво постигна и какво не успя?

Честно да ти призная, чакам я с нетърпение да свърши. Загубих прекалено важен за себе си човек, още се лутам в последствията. От друга страна – започнах отново да пиша, спечелих награда от конкурс и имам добра работа, която ми харесва. Има някакви начала отново, които обаче се надявам да добият завършеност.

Имаш ли хоби? Кое занимание поглъща голяма част от свободното ти време?

Имам и това е другото, което отнема времето за четене – музика. Понякога си мисля, че толкова слушане на музика води до трайни психически изменения и не е добре.

Емануил, благодаря ти за този разговор!

vidinski1a

Емануил А. Видински е роден през 1978 г. Учи в Немската гимназия в София. Живее 4 години в Германия, а след завръщането си завършва специалностите “Славистика“ и „Германистика” в СУ “Св. Кл. Охридски”.

Носител на наградата за разказ на Националния конкурс “Рашко Сугарев” (2004) за „4 Октомври“ и на втора награда от конкурса за кратък разказ на изд. “Балкани” и ОББ (2009) за „Егон и тишината“. Автор на сборника с разкази “Картографии на бягството” (2005) и на романа “Места за дишане” (2008).

Съосновател е на хуманитарния семинар “Ъгъл” (2003-2004), редактор на музикалната страница в “Литературен вестник” “Музайка” (2005-2006), създател и редактор на поредицата “Световни романи” към ИК “Алтера” (2007-2009).

Емануил А. Видински е сред основателите на групата за етно-рок поезия “Гологан”, като в периода 2004–2006 е и нейн барабанист. От 2008 е редактор в българската редакция на радио „Дойче веле“.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай