Public Republic

Христина Славова

Багрите на народните носии притежават силата на Слънцето, цветовете на земята и богатството на българската душевност. За да се слееш с миналото и да се насладиш на настоящето трябва да усетиш тяхната магия.

Легендата разказва, че когато Св. Георги посякъл ламята, от нея потекли три реки: от бяло зърно, от червено вино, от златен мед и масло. Те спасили хората. Вярва се, че така са се появили и цветовете на българските шевици.

Тези цветове символизират плодородието на земята и новия живот.
Българката проявявала усет към красивото. От пъргавите й пръсти, от ума и от сърцето й се раждало облеклото, което носела както в делници, така и на празници.

За красотата на българката се пее в народните песни.

Недо, бяла Недо

Недо, бяла Недо, джанъм,
глава ли та боли, джанъм,
или клето сърце, джанъм?
- Ни ма глава боли, джанъм,
нито клето сърце, джанъм,
шийка ма боли, джанъм,
за жълти алтъни, джанъм,
кръстчето ма боли, джанъм,
за кован коланец, джанъм.
( с.Подвис, Карнобатско)

Прелестта на женското облекло е привличала вниманието на всеки, който е минал през България. „Забележителни са облеклото и хубостта на селянките по тези места. Те са облечени с дебели ризи, на които платът е дебело платно, но изпъстрени по края с коприна от всякаква краска. В това облекло те са много хубави и напети”- пише за българките от Ихтиман , Братислав от Митровица през 1591 г.

Художественото въздействие на облеклото се постига чрез тъканта, шевицата, апликацията, плетивото, обточените гайтани. Голямо е орнаментното разнообразие по тях от геометрични фигури, цветя, птици, звездички, овощки – целият заобикалящ ни свят.

Всяка част от българския народен костюм поотделно представлява едно завършено художествено произведение, което хармонично се съчетава с останалите.

Везането – прелестта му е в умелото съчетаване на цветовете – от меки бледи до силни ярки тонове. Цветните съзвучия са вшити в бодовете и са вплетени в орнаментите.

Шевиците с техните багри връщат радостта и вярата в доброто и красивото, раждат силата.

Народните носии са разнообразни по вид, материя, кройка и предназначение.
Българската традиционна носия е общо название, с което се нарича народното облекло на българина от Възраждането до към средата на 20 век. То отразява спецификата, традиционната култура и бита на българския народ.
Дълбоки са корените на българските народни носии.
Ямурлукът, кожената шапка, дългите дрехи с цепки (саи), носиите без престилки са наследени от древните траки.

От прабългарите са останали характерни елементи в Разградската шевица – капанската.

Много чужди пътешественици са били впечатлени от особената шапка-накит, приличаща на корона и носена от българките в района между Ниш и Ихтиман.
Ето какво казва един от тях – Ожие Гислен де Бусбек – в 1553 г.: ”Нищо за нас не беше тъй ново, както техните кули върху главите им, съвсем необикновената форма на шапките им, ако човек може така да ги нарече.…”

По всяка вероятност тя се е разпространила и в други краища на България, неин вариант се среща в невестинското облекло на село Прогорелец, Ломско. Археологическите данни отпреди ХV век доказват, че началото си тази своеобразна шапка води от византийското придворно общество.
Доказан е славянският произход на женската двупрестилчена и мъжката белодрешна носия.

Откриват се и следи от облеклото на народите, с които българите са били в контакт — турци, гърци, албанци, власи.

Много са влиянията върху облеклото на българина в неговото историческо развитие. Но умелото и точно нагаждане към трудовите и естетическите потребности на българина са обособили облеклото със своя самобитност и колорит.
Националните ни носии биват мъжка и женска, празнична и всекидневна, като във всяка една от българските етнографски области те се отличават със своя специфика и самобитност.

Българската женската носия

Ризата е основна част на женската носия. Играла е ролята на основна дреха, около която се разполагат другите части на облеклото. Богатството от допълнителни части е дошло постепенно през годините, продиктувано от различни фактори: материално състояние, климатични условия, участие в обреди.

Ризата има две различни кройки. Най-широко разпространена е правата (туникообразната) кройка, срещана при всички типове облекло. Тя е винаги дълга до глезените, с дълги, широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. По-ограничено разпространение има бърчанката риза, позната само в Северна България и при двупрестилчения тип носии.

Костюмът, носен по време на полска работа е в най-опростен вид. Материята е предимно от лен, вълна и коноп. Линиите на облеклото са прави, свободни и удобни за всякакъв вид трудова дейност.
С по-малко части и по-малко украсен е костюмът на момата. С напредването на възрастта са се увеличавали и декорациите по облеклото, както в тъканта, така и в шевица.

Престилкатa е придавала изящност и стилна завършеност на костюма. Като най-представителен елемент от женското облекло, тя се среща в невероятно разнообразие: от яркочервени със стилизирани растителни орнаменти в северозападна България до малиненочервени с бели геометрични орнаменти в Сливенско. Откроява се предпочитанието към червения цвят като предпазно средство – гонител на злото и отклоняващ лошите очи.

Телената ута – вълнена тъкана престилка, цялата извезана със сърмена нишка. Изработвали я жените от Севернокарнобатските села в края на ХІХ век. Върху гладкото червено платно очертавали с лъскави, телени нишки геометрични фигури – зигзаги, триъгълници, ромбове. Подреждали ги по диагонал или шахматно и ги наричали: месеци, капки, муски.

А долният край на престилката извезвали с форми, които наподобявали заобикалящата ги растителност: клонки, цветя, кипариси.Наричали ги най-често: крушки и борчета. Тази престилка е разпространена в карнобатските села Подвис, Лозарево, Климаш, Искра.

В Северозападна и Централна България по престилката са зашивали бели пари – тежки монети, които в напевен ритъм са съпровождали играта на хорото.Това подрънкване на монетите е придавало особена гиздавост на костюма и кръшност на снагата.

Пъстрото късе е вълнено черно елече с богата везбена украса: малки и големи “криулци” – спираловидни пъстроцветни орнаменти с пришити по средата им помпони от разноцветни копринени конци – китки.

Поясът е свързвал всички части, както в мъжкото, така и в женското облекло. Неговата форма, размери, украса също са били обединяващи. Среща се в много варианти – от плетената връзка до широкия, тъкан дебел пояс, увиващ неколкократно кръста.

Коланите към българската национална носия са различни, както по техника, така и по колорит. Те биват: тъкани, шити, нанизани с мъниста, везани. Към колана са пришивани чапрази или пък краищата са завършвали с ресни. Те са едно неповторимо художествено наследство, което и днес обагря с неподправена хубост съвременния костюм.

Забраждането е било съществено отличие на омъжените жени С кърпа се закрива напълно косата или се оставя да се виждат ограничени части от нея. Най-широко разпространено е обикновеното забраждане, което се прави с бяла или цветна забрадка от широк квадратен тънък плат, прегънат по диагонал. Забражданията са интересно умение на българката – да оформя главата си така, че да е хубава. И още – да подхожда на костюма й. Познати са по-прости забраждания, но навред из страната има и по-сложни, които са израз на женската кокетност и добър вкус.

Накичването на главата у девойки и млади жени става обикновено с градински и полски цветя, затъквани зад уши. При забраждане цветето се затъква отстрана под завързаните краища на забрадката.

Често срещано и любимо е украсяването на главата с птичи пера – петльови или гривици (завити пера) от патка или обикновени кокоши пера, боядисани в червено, зелено. Обикновено по-едрите пера се затъкват отстрани или на тила с върховете нагоре. Накит от такива пера, пришити към платнена ивичка през челото се нарича крондил. За по-тържествени случаи се използват паунови пера.

Чорапите са неотменно допълнение към костюма на българката и за всяка възраст декорацията е носела своя характерна изящност.Какво ли не са нашарили моминските и невестинските пръсти – лалета, карамфили, рози, букети – цели цветни градини.

Според кройката и начина на обличане на горните дрехи женските костюми са разпределени в четири групи: еднопрестилчена, двупрестилчена, сукманена и саяна.

Еднопрестилчена носия

Състои се в това, че над ризата, в долната част на тялото, се обвива една престилка, чиито краища се разминават в талията при една от страните – лявата или отзад, и при ходене, ризата се вижда по-надолу. Под ризата при тази носия се обличат бели платнени гащи. Разпространена в Западните Родопи, в източните склонове на Пирин и в южните части на Рила.

Двупрестилчена носия

При нея върху ризата се опасват по една престилка отпред и отзад. По размери, форма и цвят двете престилки са различни една от друга и имат различни имена. Горната част на тялото в зависимост от температурата може да бъде облечена с къса или дълга дреха, с ръкави или без ръкави.

При това облекло се носят две кройки на ризата. Освен това при него съществуват разлики по места главно на задните престилки, които в западните територии са къси и силно набрани. В източните райони задната престилка се увеличава по дължина, наборът намалява и изчезва, а по дължина стига до полите на ризата, до глезените и е напълно гладка и опъната. Запасани върху везана риза престилките придават гъвкавост на фигурата.

Някои горни дрехи у мъжете и жените в района на двупрестилченото облекло са еднакви по цвят, кройка и названия. Също така общ е и късият или долният кожух.
Двупрестилчената женска носия е с богато везмо главно по ризите, по белите и почернените късачета и долактанките. Разпространена е в Дунавската равнина и северните склонове на Стара планина.

С този вид носия са свързани разнообразни момински прически и украшения. Преобладава прическата на крило, леса или ставец със ситни сплитки в началото на косите и постепенно събрани в плътна триъгълна сплитка. Тази сложна прическа се допълва с венци от цветя, текстилни влакна, ленти, косатник от чужди коси или вълнена прежда с мъниста.

Сукманена носия

Това е дебела вълнена тъмноцветна дреха със затворена туникообразна кройка като на ризата. Най-често сукманът е без ръкави, но има и с дълги ръкави (Средногорско) и с ръкави до лактите (Ихтиманско-Самоковско). В редки случаи има летни сукмани от бяла конопена или памучна тъкан (Трънско, Малкотърновско, Дедеагачко).

Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. При по-широка тъкан клиновете му стигат до областта на талията, дори бива стесняван още повече с дипла. Кроежът на сукмана, както и на всички по-старинни дрехи у българите, е съобразяван с ширината на плата.

Характерно за сукмана е и това, че върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя е постигана предимно с везмо или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите. Богата е украсата на сукманите с изплитани разноцветни върви, гайтани, а по-късно с разни ширити, плетеници или дантели.
Характерно за сукманените носии е наличността само на предна престилка (прегач, фуста). Тя е цветна, обикновено рязко очертаваща се на черния фон на сукмана, червена, зелена, жълта, дори бяла. В някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия.

За сукманената носия е характерен и поясът, който е дълга и широка към 20-25 см. вълнена тъкан, обикновено червен, оранжев или тъмновинен. Увива се гладко и стегнато няколко пъти около тялото.

Сукманената носия обхваща предимно планинските области на страната: Витоша, Рила, Стара планина, Средногорието, Родопите, Странджа, Югоизточна Тракия. Бялото, синьото, червеното, зеленото и черното при сукманите са на почит.

Саяната носия

Представлява разтворена отпред дълга дреха с пояс и престилка. Според географското й разпространение се отличават местни разновидности: раирана, пъстра и едноцветна.
Средища на разпространение: по средното течение на река Марица, в Пиринския край и Кюстендилско.

Мъжка носия

Според цвета и кройката на горните дрехи мъжката носия е белодрешна, по-старинната и чернодрешна, която се появява през Възраждането. Белодрешното е по-старинно, а чернодрешното е дошло по-късно и е плод на абаджийското производство през Възраждането. То постепенно залива страната от изток на запад и от юг на север, откъдето прогонва старинната белодрешна носия.

Белодрешна носия

При тази носия гащите са с тесни крачоли, плътно прилепнали догоре. Горната им част не се набира при стягането й около тялото, макар че става с гащник (ремък или връв), навървен в нарочен подгъв по края на дрехата (учкур). Горната част на белодрешните гащи е плитка и с по-къса предница, вследствие на което дрехата е пристягана отзад на кръста, и отпред, в подкоремната част. Този вид гащи се нарича беневреци или чешири.

Поясът се опасва стегнато, внимателно надиплен около кръста, като често е пристяган допълнително с тесен ремък. Тъй като предницата на беневреците се връзва ниско, ризата се вижда на корема между пояса и беневреците. Горните дрехи могат да бъдат и без ръкави или с ръкави до лактите. В някои места ментето, долактанката или дорамчето са обагрени в тъмносиньо или черно.

Чернодрешна носия

Гащите са с много широка кройка от коленете нагоре, а от коленете до глезените крачолите прилягат плътно до краката. Широчината в горната част се постига чрез повече клинове или четвъртити вставки. По този начин се получава дреха, която няма специално предна или задна част, а може да се облича, както попадне. Привръзването към тялото става с връв или ремък, навървен в нарочен подгъв по горния ръб – учкур, въркузун. Така, облечената дреха се набира на множество гънки и придобива характерен вид на шалвари, чието дъно увисва повече или по-малко отпред, отзад или между краката. Тази дреха се нарича потури, чешири, шалвари, гащи.

Върху ризата се облича плътно прилягаща безръкавна дреха, без яка, предниците на която се закопчават отгоре до долу и полите й се пъхат в потурите. Нарича се елек, джамадан, запасалник.

За по-студено време се облича т. нар. аба (салтамарка, аджамка, гриш) – къса до пояса вълнена дреха, с тесни и дълги ръкави, силно прилягаща до тялото. В кройката й са характерни силно стесненият надолу гръбен плат и отделни подмишечни вставки. Абата е без яка или с твърде ниска яка и не се запасва в пояса.
Поясът е дълъг и е по-широк от този на белодрешковците. Опасва се така, че да покрие по-голяма част от корема.
Мъжкото облекло е немислимо без овчия калпак и червения пояс, без навоите и обточените с гайтани касачета и ментета.

Детско и моминско облекло

В народното облекло са дълбоко вкоренени белезите за възраст и семейно положение. Първата ризка на детето се облича след кръщене или на третата вечер, когато се смята, че идват орисниците и е ушита с червен конец против уруки.

Едва с настъпване на полова зрялост се е осъществявала промяна на детското облекло и се различавала носията по пол (до 15-16г. момчето не опасва пояс, а момичето – тъкан колан. Ризата до този момент се стяга с ушхура или прашките на престилката).

Първите момински дрехи момичето облича на Лазаровден, Гергьовден или Великден и отива на хорото.
Какви ли вълнения са имали момите, преди да се задомят?
Тяхната премяна да е най-богата, та като я види човек да я сравни с „китка кичена”.

За този ден момите си спитали косите на „леса”, накичвали се с възможно най-много накити и обличали богато украсените си дрехи. Булките, венчани през тази година и младите невести се пременявали за тези обредни хора задължително с венчалното си облекло. С венчално облекло участвали в хората и младите зетьове.

Първото обуване на гащи от момчето и опасването на пояс означавало напускането на детската възраст и преминаване към групата на ергените. Първите „нови дреи” на момчето ушивали и обличали на Коледа. С тях то се включвало в коледарските чети.

Интересно е сведението, което дава Петър Оджаков във вестник „Турция” през 1866 г., относно уменията, които е трябвало да има къщовницата, за да бъде считана за добра:”…да преде на хурка, вител и на ръка разни прежди: памучни, козяни, конопени и коприняни; да мотае, снове и навива преждите, да ги каши и от тях да тъче разни платове и платна; да плете чорапи памучни и вълняни с шарки и дупки; да шие къщни женски дрехи и всякакви ризи; да боядисва самичка разни платове с краски от билното природно богатство, т.е. млечок, смрадлика, чcрничове листие…”

Колко много неща са умеели в миналото нашите предшественички!

Създаденото от пъргавите пръсти на българката и златните ръце на българина може би и днес ще открием в позабравените сандъци на нашите баби и дядовци. Нека ги отворим…
Но преди това, нека отворим сърцата си за тях.

Снимки: Иван Иванов