Public Republic Art Studio

Мортен: картография на бягството

5 декември, 2009 от · Няма коментари

Емануил A. Видински

morten
Снимка: Desmond Kavanagh

Първата си карта Мортен получи една неделна утрин. Донесе му я съседката от ляво. Пощаджията й я дал.

- Трябва да си сложите табелка. Иначе може нещо да се загуби.

Мортен й благодари и пое плика. Беше поръчал общо девет карти на различни градове. С нетърпение разкъса хартията. Първата беше от Буонавентура. Съвсем нова. Още миришеше на прясно. Отиде до леглото и я разпъна. Първо я разгледа отдалеч, за да усети общия изглед.

Червените линии на булевардите, скупчените геометрични фигури на отделните квартали. Наслаждаваше се на всяко ъгълче, без да може да разчете нещо. Поседя така минута-две. После се приближи и започна да изследва картата сантиметър по сантиметър. Обходи я отгоре до долу и след два-три часа мислено бе отбелязал къщата, ресторантите и изобщо местата, които героят му щеше да преброди.

Към два часа следобед Мортен изхвърли изстиналото кафе и си направи ново. Отпусна се лениво в креслото пред прозореца, който гледаше към вътрешния двор на кооперацията. Някога в средата на площадчето е имало фонтан, но някой го бе махнал и поставил каменна плоча отгоре.

Жилището нае преди седмица. Беше малко, но обградено с прозорци. А на Мортен му трябваше много светлина. Наблизо имаше книжарница и магазин за хранителни продукти. Спирката на трамвая беше на около три минути пеш, така че покрай кооперацията нямаше особен човешки поток. Това му стигаше.

Вечерта Мортен написа името си на едно листче от канцеларския си тефтер и слезе да го залепи на пощенската кутия. Двоумеше се дали да използва истинското си име, но после реши, че подобна игра създава само затруднения, а и едва ли някой от познатите му ще го потърси тъкмо в този квартал. Беше почти невъзможно.

Така че той спокойно написа “Мортен Бриан Нилсен”, добави с усмивка едно “писател” и залепи листчето. Искаше му се изобщо да не трябва да го прави, но тъй като единствената му връзка със света щеше да е чрез пощата, нямаше как да избегне това.

Двете стаи, които Мортен обитаваше, бяха обзаведени изключително скромно. В спалнята имаше голямо легло, гардероб и зелени пердета. В дневната, която му служеше за писане, бе поставено кафяво бюро с много шкафчета, в единия му ъгъл компютър, пакет с двайсет празни диска за записване, пепелник и нощна лампа.

Едно кресло серщу прозореца, който гледаше към вътрешния двор, отново зелени пердета и етажерка с книги. Стените във всички помещения бяха голи, с изключение на банята, където имаше огледало. В кухнята нямаше маса, а само мивка и голям хладилник, върху който Мортен държеше две чинии, чаша за кафе, стъклени чаши за алкохол и прибори за хранене. Това бе всичко.

Преди да си легне, той вдигна картата и я залепи на стената пред бюрото. Погледа я няколко минути, след което заспа с леко нетърпение в очите.

На сутринта Мортен изпи едно кафе и излезе да се поразходи. Върна се едва когато бе сигурен, че пощаджията е минал. В кутията наистина имаше два плика, адресирани до него. Първия разтвори още по стълбите. Беше карта от Валпарайсо. С втория се позабави. Реши да го остави за по-късно. Започна да изучава града. Първо се отдръпна, гледа плетеницата от улици, къщи и зелени площи, след което започна да разглежда всичко отблизо, разтривайки напрегнато устните си.

Вечерта залепи картата до другата и разтвори втория плик. Този път Комодоро Ривадавия. Това бяха трите града от Латинска Америка, от които Мортен бе поръчал карти. Процедурата с обглеждането се повтори по абсолютно същия начин. Всичко му отне много време и тази нощ нервните окончания на слепоочията му се отпуснаха едва към четири часа сутринта.

Вторникът започна тежко. Мортен се събуди към обяд, с кръгове около очите и лека чувствителност към светлината. Остана да лежи няколко минути, преди, примигвайки, да дръпне зелените пердета. Слънцето лего го жегна в зениците, но той отпусна клепачи и, разтваряйки ги постепенно, успя да привикне.

Този път нямаше нужда от разходка, пощаджията със сигурност бе минал вече. На стълбите пред него изникна съседката от ляво, която му изказа одобрението си от това, че е сложил табелка, на което той кимна усмихнат, извини се, че я е ангажирал така в неделя и заслиза надолу. Но в кутията нямаше нищо.

Влизайки в апартамента си, Мортен включи компютъра и бесен започна да пише писмо на фирмата, чрез която поръчваше картите, но после размисли и изтри съобщението. В крайна сметка нищо не беше станало. За да се успокои, отвори канцеларския си тефтер и се зае да пише план. Подреди имената на Буонавентура, Валпарайсо и Комодоро Ривадавия едно под друго и срещу всяко отбеляза различни улици, ресторанти, хотели, кафенета и други подробности. Писа така до към пет часа следобед, след което отиде в кухнята и си наля голяма чаша коняк. Седна в креслото и остана така до късно вечерта.

На другия ден пристигна голямата карта на света. Мортен веднага я залепи на стената и, пиейки прав кафето си, я заразглежда. Извади от едно от шкафчетата в бюрото си три карфици с дебели червени глави и ги забоде на имената на трите града. Вече поуспокоен се зае отново с плана и работи над него няколко часа. После облече сакото си и излезе да се поразтъпче.

Основната линия вече бе в главата му. Измислил я бе отдавна, още когато живееше там, от другата страна на канала. Една сутрин, докато слагаше масата за закуска, а той правеше кафе, Моника му разказа за тяхно близко семейство, което заминавало на почивка в Куба.

- И на мен ми се иска да заминем някъде, Мортен. Какво ще кажеш?

Той не знаеше точно как да формулира отговора си, но му стана неприятно. Тя не водеше финансите в къщи, не беше наясно с положението им. А него го беше страх да й каже. Отлагаше от месеци, но все не намираше смелост.

- Ми да заминем. Щом искаш… Къде ти се ходи?

И тя каза Куба. Да са заминели с другите. Мортен не искаше да лъже, но го направи. Не искал толкова далече, дълго се пътувало, а той нямал много време за отпуска. Дали имал проблеми в работата? Не, разбира се, но имало много нещо за вършене. Пак лъжа. Проблеми имаше, и то не малко. Но друга беше причината. От година-две с него ставаше нещо.

Бяха минали много месеци, преди да си даде сметка за това. И когато го осъзна, се изплаши. Защото не изпита нищо друго освен хлад, безпределен егоизъм. Нищо не го задържаше вече там, нищо не му бе важно. Откак загубиха детето си, отношенията им с Моника изтрезняха. Стигна се дотам, тя да закъснява, да не се обажда къде е и не след дълго Мортен разбра причината. Той се казваше Б. и беше личният й инструктор по фитнес. Нищо не изпита. Нищо. Дори му стана смешно от цялата холивудщина на ситуацията.

Не си спомняше кога у него узря решението да се махне. Но в мига, в който го взе, всичко се промени. Изчака по-сгоден случай и той не закъсня. Яви се възможност да оправи разклатеното положение на фирмата с изпълнението на един голям проект.

Мортен вложи целия си опит и упоритост и когато получи огромен хонорар, седна и написа две писма. Едното до съдружника си, другото до Моника.

Отвори си нова сметка в банката, остави по-голямата част от парите на разположение на жена си и нае сегашния апартамент. Когато обзавеждането приключи, събра малкото си вещи в една пътна чанта, отиде да пусне писмата в пощата и изчезна.

Мислеше за всичко това, докато се разхождаше по тихите улици в близост до жилището. Отби се в един малък бар да изпие един коняк и си спомни за студентските години. Тогава пишеше разкази, гледаше да ги публикува и да изгради кариера. Подписваше се с друго име, за да няма нужда да обяснява на никого нищо.

С Моника се запозна на едно смесено студентско парти. Ожениха се две години по-късно, когато Мортен вече бе създал фирмата и работеше по цели нощи. Приключи с литературата не защото в нея нямаше хляб, нито защото мислеше, че няма талант, а просто дните минаваха и така до онзи слънчев ден, когато пусна писмата и се прибра в новото си жилище.

Знаеше, че с бягството си ще скъса сърцето на Моника. Знаеше, че връзката й не е сериозна и че тя го обича. Знаеше, че му изневери от агресия към самата себе си; за да се нарани, за да я боли. И също така знаеше, че ще тръгне да го търси. И докато оставяше празната чаша на барплота, си помисли, че единственият й шанс е да влезе във входа на кооперацията и да прочете името му. А този шанс бе толкова минимален, че Мортен се отказа от внезапното намерение да отлепи листчето веднага щом пристигнат всички пратки на негово име и да започне да поръчва под друго.

Преди да си легне, гледа дълго картите на стената, осветени само от плахото улично осветление. Мислеше си за Моника и за Комодоро Ривадавия.

Мортен не страдаше от сантименталност, но имаше неоходимости, от чиято потребност не можеше да избяга. В някои дни от последвалите дълги седмици на проучване и писане му се искаше да се обади на жена си, да чуе как тя разказва нещо за кучето им, как не го обвинява и се държи сякаш нищо не е станало. Естествено, не го правеше, но си мислеше какво би било, ако го стори.

Междувременно пристигнаха останалите шест карти и той започна с фактическото писане на текста. А той представляваше пътепис на самотен мъж, който се казваше Моко и който обикаляше последователно девет града от три различни континента. И на деветте места щяха да му се случват странни неща, а накрая щеше да умре на една уличка в градче в източен Сибир. Това беше последната карта, която пристигна. Името на градчето беше Билибино, а намирането на картата му струваше неимоверни усилия и почти двайсет пъти по-скъпа цена. В крайна сметка, след близо месец чакане, тя пристигна и след подробно разучаване бе залепена на стената, от която се виждаха вече само ъглите.

Писането така го увлече, че Мортен забравяше не само да се храни, но и да става и ляга. Заспиваше над клавиатурата, събуждаше се посред нощ, поправяше, триеше, дописваше, пак клюмваше.

Един ден функциите на тялото му толкова бяха замрели, че усилието, което му струваше ставането, не можеше да се сравни с мъката да освободи препълнения си от дни пикучен мехур. Когато се свести след припадането в тоалетната, Мортен усети опасността от подобно запускане и реши да вземе мерки. Обхвана го ужас, че няма да може да завърши пътеписа.

Лазейки бавно по корем, се добра до компютъра и тъй като нямаше телефон, поръча цял куп хранителни продукти по интернет. Докато чакаше да пристигнат, усети болки в празния си стомах и виене на свят. Дишайки дълбоко и разпределяйки силите си, стигна отново в банята, където се съблече и изкъпа. После свали огледалото от стената, за да се обръсне седнал върху тоалетната чиния, защото нямаше сили да стои прав. Накрая измина за десетина минути разстоянието от банята до външната врата, където седна на пода да чака доставката. Нямаше представа колко е чакал.

Звънецът го извади от състоянието на безтегловно плаване. Надигна се, отвори, получи пакет с разписка за онлайн заплащане и отново падна на пода. Започна да яде бавно, макар че желанието му да се нахвърли на всичко бе по-силно от което и да сексуално желание, изпитвано дотогава.

Така за три дни Мортен възвърна нормалното функциониране на тялото си и се зарече никога повече да не допуска подобно нещо. През тези три дни не написа нито ред. Реши да си почине поне седмица, за да подреди мислите в главата си.

Писането го бе увлякло прекалено, уплаши се да не загуби контурите на реалността. А тя му трябваше дотолкова, доколкото да запази дистанцията и възможността да знае, че седи там и пише пътепис. А тази дистанция Мортен бе загубил. Не искаше да се случва втори път. Това заплашваше успешното завършване на текста, а от това най-много се страхуваше.

Имаше още една заплаха, която го притесняваше: изкушението да отвори електронната си поща. А когато не пишеше, винаги чувстваше върху пръстите си тази съблазън. Знаеше, че нито Моника, нито тези, които тя евентуално бе помолила да й помогнат в търсенето, нито дори частният детектив, който тя може би бе наела, щяха да стигнат до убежището му. Затова бе сигурен, че в пощата му са получени десетки писма, които се опитваха да го вразумят – думата, която най-много ненавиждаше.

Всичко трябваше да е разумно, подчинено на порядъка и системата. Всяко малко отклонение, дори това да кажеш на жена си, след като сте правили любов, че в такива моменти имаш усещането, че можеш да хванеш мъглата в шепи и да я понесеш, се посрещаха с недоумяващ поглед. Но най-ужасното беше, когато в този поглед имаше и малко притеснение, малко грижа, дори съжаление. Мортен си спомни този момент с болка.

Беше преди много години, тъкмо се бяха запознали и това бе първата им нощ заедно. Всичко бе толкова влудяващо, и настървението, и агресията, и нежността, че той бе изпаднал в странното състояние да чувства само очите си. Струваше му се, че движението е сведено единствено и само до погледи, че реалното е измислица на зениците, че картините се подреждат от накъсаното премигване на клепачите.

И тогава бе казал за мъглата. Усети как Моника се стресна, погледна го неразбираща, после го погали и се престори на възхитена. Мортен се чу как изохка отвътре от този поглед, но продължи да се носи по ириса на своята безтегловност, недопускайки, че любовта може да има продължение извън този момент.

Така и не отвори пощата си. Но желанието да й се обади ставаше на моменти толкова силно, че усещаше как пулсира в гърлото му. В такива случаи се събличаше гол и сядаше с чаша уиски или коняк в креслото, защото знаеше, че дори да се подаде на изкушението, за да й се обади, трябва да излезе и да намери телефон. А докато се облечеше, имаше достатъчно време да се възпре.

Седмицата, в която си даде почивка, прекара почти изцяло без дрехи. Трябваше да устои не само на желанието да звънне на Моника, но и на това да продължи да пише. Затова изключи компютъра, дори го разкачи и разпръсна частите му из апартамента. На бюрото му останаха само кабелите и клавиатурата. Прекарваше времето в съзерцание на картите по стените, в гласно изговаряне на градовете и улиците.

Не остави тялото му да достигне границата на онова състояние, но забрави да се къпе, да яде редовно и да се разхожда. Излизаше само колкото да си набави най-необходимото от близкия магазин. През останалото време пиеше коняк пред прозореца или потъваше в плетеницата на картите.

Отварянето на пощенската кутия извършваше механично и без съзнание за действията си. Отдавна нямаше какво да получава по пощата освен рекламните брошурки, които изхвърляше веднъж седмично, без дори да ги разгледа. Но всеки ден пъхваше ключето, резето се превърташе и тя надникваше с празен поглед в кутията.

Този вертовит майски ден обаче Моника се стресна. Когато затвори вратичката и се прибра в къщата, я застигна усещането, че измежду шарениите бе видяла малко ъгълче от бял плик. Не се върна веднага. Седна в кухнята, подпря брадичката си с ръка и облегната на кухненската маса, се загледа с неясно чувство през прозореца.

Чак когато се преоблече и прибра покупките в хладилника, отвори външната врата и бавно стигна до кутията. Отключи я също така бавно, с несъзнателната надежда, че спокойствието на движенията ще укроти дишането й. Вътре наистина се виждаше едно ъгълче от стандартен пощенски плик. Моника го гледа няколко секунди, преди да посегне да го извади. И тогава я стегна въздухът: много остро и със свистене навлезе през устните й. Никога не би могла да обърка този почерк. Прибра се вкъщи, остави писмото на масата в кухнята и отиде да си легне.

Гледаше в тавана и не мислеше за нищо. Минаха около десет минути, преди да стане. Направи си кафе, седна и със същото спокойствие отвори плика. Беше картичка. Но Моника се вцепени от изненада, когато прочете името на града: Комодоро Ривадавия. Нямаше представа къде се намира, но и звучеше толкова чуждо и далечно. На гърба на картичката, с дребен почерк бе написано: “Не ме вини. Ден и нощ мисля за теб.” Моника стана, извади от един шкаф кутия цигари и запали. От изчезването на мъжа й се опитваше да ги откаже и почти бе успяла. Вдишваше с наслада дима и го издухваше на пресекулки. Този начин особено допадаше на Мортен. Обичаше да я наблюдава как пуши, да оглежда купчинките гъст дим, които последователно изплаваха измежду устните й.

Разпръсквайки с ръка този спомен, Моника отиде в работната стая и включи копютъра. Набра в търсачката “Комодоро Ривадавия” и започна последователно да отваря резултатите. Накрая откри информация за града и малка географска карта. Намираше се в Аржентина: неособено голям крайбрежен град.
Загаси цигарата в една саксия, отпусна се рязко назад и заповтаря:

- Аржентина…

В следващите няколко месеца Моника получи още три картички от различни градове. Понякога това бяха свалени от интернет снимки. Отзад не винаги имаше текст. Тя разбираше това, без да си го обяснява. Купила си бе подробна карта на света и един тежък атлас. С часове се ровеше в него, разглеждаше, ограждаше с молив градовете, в които се намираше Мортен, проучваше географските подробности, четеше историческа информация и сведения за политическото състояние.

Ползваше интернет, за да открие повече снимачен материал за града и принтираше всяко малко изображение. Залепяше всичко на стената в работната стая, като старателно нанасяше името на града и обекта на снимката. За тази цел си бе купила дебел червен маркер.

Когато пристигаха гости, или пък детективът се отбиваше веднъж месечно, Моника не само затваряше стаята, но дори я заключваше. Приятелите й смятаха, че пази кабинета на мъжа си като скъп спомен и поради това никога не го отваря.

Детектива тя посрещаше все по-равнодушно, правеше му кафе, казваше му да продължава и след като го изпратеше, се затваряше в стаята. Всеки ден влизаше по няколко пъти в електронната си поща с надеждата, че Мортен й е писал, но писмо от него така и не пристигна.

За сметка на това тя му пращаше подробности от ежедневието си, малки спомени и мисли. Разказваше сънищата си, прикачваше снимки на кучето им заедно с новото поколение. Отдавна бе престанала да му задава въпроси. Използваше електронната поща като средство за изповед. Така изминаха много месеци и Моника забрави за нетърпението си отново да го види.

Една вечер към единайсет часа на външната врата започна да се звъни настървено. Моника беше заспала над атласа в работната стая и скочи улашена. Навън стоеше детективът, мокър от ноемврийския дъжд. Той избута жената и влезе бързо в коридора. Говореше бързо, учестено, без паузи. Моника се облече веднага.

По-късно не помнеше нито секунда от този момент. Когато се опитваше да извика пред очите си някакъв образ, виждаше единствено кръгове и чертежи на карти. В болницата припадна не от видяното. Главата й се бе оплела от потока и скоростта на случващото се. Не бе имала време да вдиша дълбоко, да се успокои.

Детективът я завлече в някакво сумнамбулно състояние, теглеше я по коридорите, докато не я изправи пред едно болнично легло. Но Моника се свлече още на вратата, преди да може да види каквото и да било. Беше много отслабнала последните седмици, забравяше да се храни и да излиза навън. Всичко това доведе до припадъка, от който се свести няколко минути по-късно. Но лекарите й дадоха приспивателно и кръговете се затвориха до обяд на другия ден.

Тогава се събуди с дълбоко поемане на въздух, сякаш бе спала на дъното на река. Наоколо й бяха все познати лица, носеха букети и се усмихваха с усилие. И майка й беше там, и детективът. Когато по негова молба всички излязоха, той приседна до леглото й и заразказва бавно, внимателно подбирайки думите си. Но от тази предпазливост нямаше нужда, Моника не чувстваше слабост. Дишаше нормално, погледът й беше бистър и спокоен.

- Преди да ви разкажа всичко, искам да ви успокоя, че е жив. Не съм сигурен колко си спомняте от нещата, които се случиха вчера, но той се намира тук, в същата болница.
- Добре ли е?

Дедективът очисти гърлото си, преди да каже:

- Съпругът ви е изпаднал в кома.
- В кома ли?
- Да… вследствие на задушаване. Когато го намерихме вчера, си беше глътнал езика.

Двамата замълчаха, а Моника се извърна към прозореца. После помоли мъжа да й разкаже всичко подробно.

- Вчера вечерта ми се обади един бивш колега от полицията. В някаква кооперация се оплакали от миризмата в един от апартаментите. Приятелят ми видял името на съпруга ви на пощенската кутия. Бях го помолил да ми съобщи, ако чуе нещо.

Намерихме го седнал на бюрото си, с чело върху клавиатурата. Пръстите му още бяха върху нея. Но наоколо нямаше компютър. Всичко беше разпръснато из апартамента. Пред него беше само клавиатурата и няколко кабела. Изглежда въпреки всичко е писал… тоест, мислил е, че е пишел. Беше в безсъзнание, тъй като си бе глътнал езика. Веднага го докараха тук и се оказа, че е изпаднал в кома. Имал е голям късмет. Явно оплакването от съседите е дошло малко преди да му се случи. Иначе…

- Къде е сега?
- На горния етаж. Можете да го видите.
- Да…

Моника помоли детектива да й опише апартамента и отново й се наложи да поеме рязко въздух, когато той й разказа за облепените с карти стени, за разпръснатите пощенски марки от цял свят.

По-късно същия ден Моника се почувства готова да го види. Отиде сама. Мортен лежеше по гръб и излъчваше съвършено спокойствие. Брадата му бе стигнала гърдите, а както изглеждаше и косата му бе много дълга. Кожата на лицето му почти бе загубила пигментацията си. Моника неволно помисли за статуята от един индийски град, която той й бе пратил на картичка. Трябваха й няколко минути преди да усети топлото чувство на разпознаването.

Беше изминала повече от година, откакто той изчезна и в това време тя си го бе създала по-друг, по-близък, отколкото беше преди това. И този лежащ пред нея мъж наистина напомняше на онзи от представите й, скитащият самотник, обиколил света. Не допускаше до съзнанието си думите на детектива, че Мортен никога не е излизал от квартала, в който бе наел апартамента; че е купувал марките от един магазин за колекционери, а картичките е поръчвал по интернет; че е бил толкова близо през цялото време; че е пътеписвал само с клавиатура, с разкачен компютър. Чудеше се какво би й казал, ако можеше? Дали би искал да я види? Дали би се зарадвал? Упорито изтласкваше въпроса за изчезването му и всичко свързано с него.

В началото си мислеше, че е заради инструктора й, заради нейното бягство от него, от Мортен. Но после разбра, че това е може би най-малката причина. Научи се да бъде с него отдалеч, да го сънува по картите на градовете, по малките пощенски пратки, по разговорите, които водеше с него. И сега бе неподготвена за момента, за това избеляло тяло под черните косми.

Мортен излезе от комата след 43 дни и Моника го прибра у дома. Никога не проговори. Понякога отиваше в кабинета и пишеше на компютъра си, който тя бе поставила там наместо своя. Случваше се по пощата да пристигат картички. От Араоуане в Мали, от Амбикапур в Индия… На гърба им невинаги имаше текст, но понякога се случваше кратък разказ за града, за кафенето на картичката или музея.

Моника продължи да ги залепва на стената в стаята, да чака нов плик в пощенската кутия. Тя бе заела друга стая, на горния етаж. Бе пренесла всичко изпратено от Мортен в нея, а долу бе устроила кабинета по същия начин, както в апартамента му оттатък канала.

Бе отишла да го види ден след като напусна болницата, да събере багажа и вещите на мъжа си. Бе седяла там с часове, бе изчистила цялото жилище, бе гледала през прозореца и изпила последния коняк. Запомнила бе всяко парченце хартия, залепено на стената и бе пренесла всичко в кабинета. Също и малкото листче от канцеларския тефтер с името “Мортен Бриан Нилсен” и добавеното с усмивка “писател”. Лепна го на пощенската им кутия под табелката “Мортен и Моника Нилсен”.

После, след много дълга пауза, един ден пристигна и картичка от Билибино. На гърба й Моника прочете: “Това е последната ми спирка. Пътешествието завърши. Остава да допиша пътеписа. За тази цел трябва да убия един човек. Волята да намери смъртта си тук бе негова.”

Първата електронна публикация на текста “Мортен: картография на бягството” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай