Public Republic Art Studio

Нора и любовта

3 декември, 2009 от · Няма коментари

Георги Михалков

Nora
Снимка: glitter feet

Всичко започна една далечна пролетна утрин в един влак. Нора се връщаше от София и цяла нощ не можа да заспи в спалното купе. Колелата тракаха и сякаш някой почукваше на вратата, настоявайки да влезе в купето. Тя лежеше затворила очи и се опитваше да си представи зелени поляни, безбрежно лазурно море, но напразно. Сънят бягаше от нея като непослушно, палаво хлапе.

Когато навън започна да се зазорява и бледа розовина обагри изпотеното стъкло на прозореца, тя стана, изми се, облече се и се приготви. След двайсетина минути влакът щеше да спре на гарата на родния й град. Ще слезе на перона, а дългите черни вагони ще продължат към следващите гари и градове.

Излезе в коридора и се огледа. Нямаше жива душа. Може би само тя щеше да слезе на гарата, която наближаваше. Вратата на едно от съседните купета се отвори и в коридора се появи млад мъж. Нора го погледна. Беше строен с гъста антрацитна коса и тъмноорехови очи, облечен в светъл костюм. Той се приближи към нея и внимателно я попита.

- Извинете, коя гара наближаваме?
- Тополово – отговори Нора.
- Точно навреме – каза мъжът.
- И аз слизам.
- Познавате ли града? – попита той.
- Тук съм родена и вече трийсет години живея тук.
- Идвам за първи път и трябва да намеря хотел “Лазур”.
- Няма да е никак трудно, точно в центъра е.
- Така и предполагах.
- Ще Ви го покажа – предложи Нора.
- Благодаря Ви.
- По какъв повод идвате в града? – попита тя.
- Поканен съм да представя една моя книга.
- Сигурно сте писател?
- Да.
- И кога ще бъде представянето?
- Тази вечер в осемнайсет, в клуба на културните дейци.

Влакът намали скоростта и ритмичното потракване на колелетата се замени със скърцането на спирачките. Покрай прозорците започнаха да прелитат къщи, дворове, а по улиците – ранобудни хора, коли и автобуси.

- Пристигнахме – каза Нора.
Той си взе пътната чанта и тръгнаха към вратата. Скърцайки и стържейки влакът тежко спря. Мъжът слезе и подаде ръка на Нора, за да й помогне.
- Центърът на града не е далече, можем да отидем до хотела и пеша – предложи тя.
Главната улица все още беше безлюдна, само тук-таме се мяркаше по някой забързан силует. Пред хотела Нора спря.
- Това е “Лазур” –посочи тя.
- Благодаря Ви. Беше ми приятно, казвам се Крум Паров.
- Аз съм Нора – подаде ръка тя. – Успешно представяне довечера. Довиждане.

Той се отправи към хотела, а Нора продължи по главната улица. Крум Паров, повтори името му тя. За първи път чуваше за такъв писател. Не беше чела нищо от него. Напоследък поетите и писателите сякаш се рояха. Каква е тази страст към написаното слово. Всеки от тях ли гореше от жажда да сподели на белия лист мислите си, чувствата си, или това е суета и нова мода? На нея никога и през ум не й минаваше да напише нещо.

Като гимназистка пишеше съчинения, но това беше досадно задължение. Справяше се и учителите по български и литература казваха по някоя добра дума за писмените й работи. След завършване на гимназията кандидатства право и вече пет години е адвокат. Нямаше време и желание да чете измислени разкази и романи. В правото намираше смисъл и логика. Четеше само закони и винаги откриваше съответния закон, алинея или параграф, за да оправдае или да обясни едно действие или простъпка.

Писателят обаче събуди любопитството й. Беше от ония мъже, които веднага се забелязват. Размениха само няколко думи, но тъмният му поглед сякаш се заби в съзнанието й. Винаги си представяше писателите дребни, приведени, плахи, плешиви, с очила и попрегърбени от постоянното седене на масата, а този беше изправен като топола с широки рамене. Внезапно реши да отиде довечера на представянето на книгата.

Не разбра как и от къде й хрумна тази налудничава идея, но и не искаше да се замисля. Крум Паров може би забрави да я покани или не намери за нужно, но тя вече знаеше, че в осемнайсет ще бъде в клуба на културните дейци. Искаше още веднъж да го види и да отгатне с какво той я привлече. Не я интересуваше каква книга е написал, за какво се разказва и кой ще я представи. Искаше да го види и пак да усети онова мигновено парване в гърдите.

У дома малките й дъщери близначки още от вратата наскачаха около нея радостни и щастливи.

- Мамо, мамо, какво ни донесе от София?
- Донесох ви подаръци, както ви обещах – прегърна ги Нора – шоколади и кукли.
Кети и Клара нямаха търпение час по-скоро да видят подаръците си, щастливи не толкова, че мама се е върнала у дома, а че е изпълнила обещанието си.
Владимир, мъжът й, както винаги бегло я целуна, колкото да отбие номера и я попита:

- Е, какво, спечели ли делото?
- Спечелих го – отвърна Нора.

Беше ясно, че делото въобще не го интересува, но трябваше да каже нещо.

- Не се й съмнявам – промърмори той.
- И за тебе има подарък – каза тя и започна да вади от чантата подаръците, купени от София.

Точно в осемнайсет часа влезе в клуба на културните дейци. У дома имаше доста изостанала домакинска работа, но заряза всичко и тръгна. Понякога и аз имам нужда от развлечения – казваше си, докато вървеше към клуба. Не мога само да се въртя между Съда и кухнята, но защо ли си повтаряше това и защо се опитваше да се оправдава? Дали пък я гризеше съвестта, че остави вкъщи Кети, Клара, Владимир и тръгна. Едва ли щеше да има някаква полза, че дойде, но в нея продължаваше да мига онова желание да зърне пак писателя.

Остана изненадана. В големия салон на клуба видя хора, които отдавна не беше срещала в града: заместник кмета по културните въпроси, главния редактор на областния вестник, председателя на местното дружество на писателите, директорите на театъра, библиотеката, художествената галерия, поети, писатели, художници, съпругите на местните величия.

Охо, май този писател не е случаен, щом се е събрал целият елит на града! Седна най-отзад. След малко на сцената, се появиха писателят и градският литературен критик Стоян Делирадев, който надълго и нашироко започна да разказва за творчеството на Крум Паров и за романа му “Хоризонти на надеждата”.

По-маниерно заглавие не беше чувала, а Делирадев щедро лееше възхищението си и всеки би си помислил, че Крум Паров е най-великият съвременен писател. А Паров седеше почти без да помръдне до масата, разглеждайки препълнения салон и в очите му проблясваха онези иронични искри, които Нора забеляза, когато слязоха от влака.

В погледа му ясно се четеше: “Е, не е точно така, както казва Делирадев, но нали така е прието, когато се представя нова книга.” Сега беше облечен в костюм с цвят на капучино, бяла риза и с копринена млечнокафява вратовръзка. Нора не откъсваше очи от него. Дали забеляза, че съм тук или може би, след като си казахме довиждане сутринта, забрави как изглеждам?

След словото на Делирадев присъстващите започнаха да задават въпроси и Паров геройски се опита да отговори на всички. Накрая Делирадев каза, че който желае може да си купи романа и да получи автограф. Пред сцената се изви дълга опашка. Нора малко се поколеба, но също се нареди. Изчака и когато дойде нейният ред подаде книгата. Писателят вдигна глава, за да я попита за името и като я видя се изненада.

- Вие ли сте?
- Не ме поканихте, но дойдох – стрелна го Нора, като се направи на обидена.
- Извинявайте, но се радвам, че отново Ви виждам. Името Ви беше Нора, нали? Хубаво име, не може да се забрави.
Е, не беше ясно наистина ли се радва и защо се радва, но нямаше значение, за нея беше по-важно, че пак го вижда.

Той се приведе над разтворената книга и започна да пише посвещението със закръглен и спокоен почерк. Преди да й подаде книгата й каза:

- Надявам се да чуя мнението Ви.
- Ще я прочета.
- Може да ми се обадите, ако желаете – и тъмноореховият му поглед сякаш докосна гърдите й. После бързо извади една визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си и я сложи в книгата.

Нора се отдели настрана, за да прочете посвещението. Беше написал: “На Нора с пожелание за слънчеви дни и винаги да се стреми към хоризонта на надеждите.” Не й се стори много оригинално, но той бързаше, не я познаваше, а и нямаше какво друго да напише.

Тя се обърна и си тръгна. Излезе от клуба. Каква вечер! – каза си. Вървеше по улица с цъфнали липи и сладостен аромат. Стори й се, че от години не е вървяла сама в пролетна вечер. Прозорците на къщите жълтееха като кехлибарени зърна. Дворовете с овощните дръвчета се спотайваха под тъмносин чаршаф. Небето сребрееше, звездите приличаха на маргаритки, а полумесецът се люлееше като вързан на невидим шнур.

Имаше усещането, че й се е случило нещо, което тайно е очаквала, но не е смеела да си го пожелае. Не бързаше да се прибере. Тропотът на токчетата й ритмично отекваше в тъмнината. Искаше по-дълго да върви по безлюдните улици. Какво е това странно усещане? Майската вечер ли беше причината или тъмноореховият поглед на Крум Паров? Сигурно съм уморена? Дела, разправии… Трябва по-често да излизам или от време на време да оставам сама.

Прибра се. Кети и Клара вече спяха, а Владимир гледаше някакъв мач по телевизията.

Беше оставила романа на нощното шкафче, до леглото, и почти го беше забравила там. Дните я въртяха като центрофуга и нямаше желание нито да го погледне, нито да го разтвори. Често й се случваше да започне някоя книга, но не я дочиташе. Стигаше до петдесета страница и я оставяше. Вечер лягаше, прочиташе две-три страници и затваряше очи.

Сънят властно я потапяше в бездните си. Беше сигурна, че и книгата на Крум Паров ще има същата съдба и ще остане недочетена. Дори се съмняваше, че въобще ще започне да я чете, но една вечер като легна я взе и прелисти.

Прочете първите две–три страници и вече мислеше, че ще я затвори и заспи, но любопитството й се събуди. Погледът й затича по редовете. Владимир влезе в спалнята, съблече се, легна до нея и само след минути мелодично захърка, а тя прелистваше страница след страница и сякаш от тъмния ъгъл отсреща я наблюдаваше Крум Паров.

Малката нощна лампа хвърляше лимонена светлина, в спалнята беше тихо, а тя четеше и потръпваше, защото писателят май наистина седеше в ъгъла и сякаш долавяше притаеното му дишане. За първи път й се случваше подобно нещо. Като че ли отдавна познаваше Крум Паров и сега долавяше гласа му и виждаше лицето му. Искаше й се да скочи от леглото, и както е по нощница и боса, да отиде до ъгъла и да го заговори.

Май с Владимир от години почти не разговаряха. Разговорите им бяха изчезнали. И двамата използваха само няколко думи, които приличаха на кротки дългогодишни домашни любимци: “Какво ще вечеряме? Какво да купя? Плати ли тока или водата? Кога ще се прибереш?” Владимир неусетно се беше превърнал в някаква подвижна вещ: идваше, вечеряше, гледаше по телевизията мач, лягаше, заспиваше, събуждаше се, бръснеше се, къпеше се и излизаше. Какво може да прави един хирург, оперира, реже, но не говори.

Понякога Нора се заглеждаше в лицето му, посърнало с обтегнати мускули, уморени очи, които преди й приличаха на пъстри речни камъчета. Как ли изглеждаше той преди седем години, като момче с бронзово лице, гладко сякаш е от метал, но сега нищо не беше останало от метала. А и как ли звучеше гласът му?

Няколко дни в главата й се въртеше романът, по-точно хоризонтите на надеждата. Улавяше се да се пита като лудите: лекарят Христозов не е ли онзи терапевт, който преди години живя в нашия град и беше колега на Владимир, а студентката Людмила не е ли колежката ми от Враца, с която заедно завършихме? Въпросите й, разбира се, бяха смешни и наивни, но не можеше да се отърве от героите на Крум Паров.

Един ден, както ровеше в дамската си чанта, пълна с всевъзможни боклуци, попадна на визитната му картичка, малко поизмачкана и изцапана. Какво ще стане, ако му се обадя? Въпросът й прозвуча като въпрос на хлапачка, която ей така от любопитство или от лекомислие иска да се обади на някого.

Опита се да го забрави, но въпросът като че ли се заби като пирон в главата й. Да му се обадя или не? Колкото повече се питаше, повече й се искаше да му се обади. Накрая не издържа, и извади мобилния си телефон. След секунди чу гласа на Крум Паров. Понечи да прекъсне разговора, но вече беше късно.

- Кой се обажда? – питаше Паров отдалече.
- Една Ваша читателка – отговори неуверено и смутено тя.
- Радвам се.
Пак се радва – каза си.
- Може би си спомняте за мен, аз съм Нора.
- О, да, жената с хубавото име и кобалтовите очи. Как сте? Какво правите?
- Искaм само да Ви кажа, че прочетох романа и ми хареса.
- Благодаря. Щом Ви е харесал, ще Ви изпратя и друга моя книга. Кажете ми адреса си.

Продиктува му адреса, макар вътрешно да не беше много убедена, че трябва. След седмица получи по пощата сборника с разкази “Вечерен разговор”. Започна да го чете, изненадана от самата себе си. Кога успя да стане такава страстна читателка? Четеше и не знаеше от какво повече се увлича, дали от разказите или от мисълта за автора им. Напълно съм луда. Как ли стигнах до тук?

Опитваше се да се успокои, че се случва и с други жени на нейната възраст, но не можеше да излезе от това състояние на възбуда. Сигурно съм влюбена. Никога досега не беше се влюбвала и не знаеше какво е да си влюбен. Когато се запозна с Владимир беше на двайсет и пет години и нямаше приятел. Лени, колежката й, предложи да я запознае с приятеля на мъжа си.

-Норче, – каза й веднъж – решила съм да те запозная с Владимир, приятел е на Сашо. Млад лекар, току-що започнал работа в нашата болница. Ще ти хареса, а и лекарите са добра партия. Време е и ти да станеш семейна. Стига си си живяла живота, няма само ние да теглим семейния хомот.

И всичко стана на майтап. Една вечер Лени я покани на гости, където беше и Владимир. Хапване, пийване. Когато човек е млад е весело. Започнаха да се срещат с Владимир и не усетиха как определиха датата за сватбата, но сега беше друго. Крум Паров не й излизаше от главата. Лягаше с него и се събуждаше, виждайки пак него. Вече искаше отново да го срещне. Знаеше, че ще я вземе за побъркана, ще се стъписа, ще й се изсмее или ще се опита да я залъже като малко дете. Знаеше, но не можеше да излезе от този капан. Ако още малко продължи всичко това, няма да съм в състояние да правя нищо смислено.

Неусетно дойде есента и един ден се качи на автобуса за София, за да се срещне с Паров. Не я интересуваше какво ще си помисли той, какво ще я попита Владимир, нито какво ще стане после. Само каза на Владимир, че има дело в София и заминава. Той, както винаги, вдигна рамене без да я попита кога е делото и кога ще се върне.

В София я посрещна чудна златна есен. Листата на дърветата жълтееха, червенееха и короните им пламтяха, обагрени в алено и охра. Слънцето не жареше, както през летните дни, а галеше. Вървеше по притихналите задрямали улици и си мислеше как да се срещне с Паров. От време на време изваждаше визитната му картичка и я поглеждаше. На нея беше написан домашният му адрес, живееше в “Лозенец” и беше готова веднага да тръгне и да намери улицата. Когато една жена е влюбена, нищо не може да я спре. Не знаеше Паров семеен ли е или не, има ли деца, колко са, но това беше без значение. Нали нищо лошо няма, ако отида у дома му? Един писател не принадлежи само на семейството си.

След известно колебание предпочете да му се обади по телефона. Извади мобилния си телефон и му звънна.

- Здравейте. Аз съм Нора. В София съм и бих искала да Ви видя.

Беше почти сигурна, че той ще отклони срещата, но за нейна голяма изненада той каза “да”.

- Нямам нищо против. Бихме могли след час да се видим в кафенето пред Военния клуб.

От вълнение щеше да изпусне телефона. Не можа да повярва, че само след час ще го види. Всичко стана толкова бързо, а тя се притесняваше, страхуваше се и дори се изпоти, докато говореше по телефона. Само след час щеше да е до него и пак ще усети онази гореща вълна в гърдите си. Добре ли постъпи? Не прояви ли провинциално нахалство и какво ще си помисли той? Редно ли е зряла жена да се обажда на мъж и да му определя среща? Но и сега не искаше да си отговаря на всички тези въпроси, които вече от месеци я преследваха. Не ме интересува какво ще си помисли. За мен е важно аз какво искам.

Дойдох в София, за да го видя и ще го видя, каквото ще да става. И тя бавно се упъти към градинката пред Военния клуб. Имаше почти цял час и не бързаше. Беше доволна, че изпълни целта си. Дойде, обади му се и ще го види. Човек е свободен и трябва да постъпва така, както му диктува сърцето, а не да робува на норми, предразсъдъци, порядки. Какво лошо има в това, ако решиш да се срещнеш с един мъж? Нали затова сме хора да общуваме един с друг. Общуването ни прави истински.
Тя пристигна десетина минути преди срещата. Седна в кафенето, поръча си кафе и зачака. Ами ако не дойде? Ако точно сега му изникне нещо и й се обади, че няма да може да дойде? Почти се отчая, но си каза, че трябва да мисли положително и да вярва, че ще дойде. Беше сигурна, че ще дойде. Нещо й подсказваше, че е писано и предопределено да се срещнат. Трябва да се срещнат и сигурно отдавна е трябвало да да се запознаят. Не усети кога до нея се изправи Паров.

- Здравейте – поздрави я той.

Трепна, по-скоро цялата подскочи от стола. Обля я пак познатата гореща вълна и сигурно цялото й лице се зачерви и пламна като божур. Устата й се скова и едва промълви.

- Здравейте. Не очаквах, че толкова бързо ще дойдете.
- Бях наблизо – отговори той.

Седна до нея и я погледна. Сега беше облечен спортно, със светло яке, син тънък пуловер и кремава на цвят риза с разкопчана яка. Ореховият му поглед проникваше в гърдите й.

- Сигурно пак имате дело в София? – попита той.
- Да – излъга тя.
- Как се справя един адвокат, трудно ли е?
- Не, обичам професията си.
- Като писател често се питам какво тласка някои хора към престъпления? Може би бедността, мизерията…
- Хората, които са бедни не са престъпници – прекъсна го тя.
- Човешката душа е загадка – замисли се той – трудно можем да надникнем в нея и да видим какво се крие там, какво ни кара да постъпваме по един или по друг начин.

Загадка. И тя като че ли не беше надниквала в своята душа и не беше предполагала, че една пролетна утрин, в един влак ще срещне мъж, който ще обсеби съзнанието й. После ще прочете книгите му и денонощно ще мисли за него. Не е на петнайсет или на шестнайсет години, а на цели трийсет. Дали мисълта за този мъж няма да я подтикне към изневяра? Колко съм слаба!
Той говореше нещо, но тя не го чуваше. Само го гледаше неподвижна като препарирана.

- Време е да тръгвам – каза той и сякаш я събуди. – Имам и друг ангажимент. Надявам се, че когато пак дойдете в София, ще ми се обадите. Пожелавам Ви да спечелите делото.

Той стана, стисна ръката й и си тръгна.

От топлата му длан Нора пак потръпна. Почти се разтрепервам от погледа му, от докосването му. Никога досега не ми се е случвало такова нещо, дори когато се запознах с Владимир, когато се срещахме, когато започна да ме прегръща и когато ме целуна за първи път.

След тази първа среща тя започна все по-често и по-често да пътува за столицата. Имаше дни, когато лудостта я връхлиташе внезапно и трябваше непременно да го види, иначе щеше да полудее или да експлодира.

В такива мигове оставяше всичко, качваше се на влака или на автобуса и тръгваше.
Един ден пак така внезапно реши да тръгне. Владимир беше дежурен в болницата. Тя позвъни на вратата на съседката, леля Пепи, и я помоли:

- Лельо Пепи, моля те наглеждай Кети и Клара, докато Владимир се върне от работа, спешно трябва да замина за София.

Леля Пепи веднага се съгласи. И друг път я беше молила да наглежда момичетата.
Тръгна и в късния следобед пристигна в София. Крум я чакаше на автогарата.
Когато на другия ден се прибра, усети укор в очите на Владимир. Той седеше в кухнята и я чакаше. До него на масата като две пораснали момичета кротко седяха Кети и Клара. Тя влезе, поздрави, но Владимир не й отговори. Направи се, че не забелязва мълчанието му, а се приближи до Кети и Клара и ги разцелува. След малко той мрачно попита:

- Какво става? Твоята работа се премести в София. По-често си там, отколкото тука. Заминаваш внезапно, връщаш се внезапно. Ако трябва да отидем да живеем в София.

Нямаше намерение да му дава обяснение, а и не беше в настроение да се кара. Само отговори:

- Така е – и разговорът им приключи.

Цяла седмица Владимир мълчеше, а тя се преструваше, че не го забелязва. Да прави каквото иска. По-важно е, че аз съм щастлива и едва сега живея истински. Едва сега разбирам какво значи любов. Крум ме обича и това ми стига. Най-важното в този живот е да знаеш, че има човек, който те обича и мисли за тебе.

В началото на ноември, Крум й предложи да отидат до Копривщица. Беше ходила в Копривщица като ученичка, на екскурзия. Не се замисли, а веднага прие. Желанието й да бъде с него беше по-силно от всичко. Нищо и никой не можеше да я спре.

Денят се случи слънчев с прозрачно небе, с кристален режещ въздух, който издува гърдите като балон. Вървяха по калдъръмените улички на възрожденския град като на сън. Сякаш бяха в друг свят, само тя и той. Тук не познаваха никого и никой не ги познаваше. Крум може би искаше да се откъсне от всекидневието, да е някъде другаде и беше поканил точно нея. Това я правеше щастлива.

Влизаха от музей в музей. Взираха се в стари предмети и вещи, разглеждаха пожълтели фотографии, ръкописи. Струваше й се, че миговете живот се топят ужасно бързо. Вечността й приличаше на огромно застинало езеро и сякаш животът е една дъждовна капка. Пада върху повърхността на това езеро и потъва завинаги. Животът е времето, за което капката лети надолу към неподвижното матово водно огледало.

В ресторанта “Старият бор”, под боровете исполини, Крум й каза:

- Впечатлен съм от твоята воля за независимост. Ти си може би от малкото жени, които имат смелостта да следват волята си. Знаеш какво искаш. Не потискаш желанията си, не робуваш на предразсъдъци. Досега не съм срещал друга жена като тебе.

Тези негови думи не можеха да се забравят. Дълго след това тя се връщаше към миговете, прекарани в Копривщица. Опитваше се да събуди у себе си тишината на вечността и замисления поглед на Крум. Повтаряше си думите му: “Ти си може би от малкото жени, които имат смелостта да следват своята воля.”

Беше ги изрекъл, но не предполагаше, че той самият е причината тя да следва волята си. Той я беше накарал да забрави предразсъдъците и да не мисли за друго. Сега тя беше свободна и свободата я опиваше, защото никой не може да властва над този, който е свободен. Свободата не се страхува, не се измъчва, не се крие, не се обвинява.

Копривщенските къщи я накараха да се замисли за хората, които са живели в тях. Били са богати, имали са всичко, но не са били свободни. Ограждали са се с високи зидове, страхували са се, криели са се, а и техният живот е бил само миг. Предметите, ръкописите, снимките говорят как са живели, но не казват какво са чувствали, страхували ли са се, измъчвали ли са се. Всички те отдавна са изчезнали като сенки и с тях са изчезнали техните чувства, копнежи, които сигурно старателно са криели. А Нора не искаше да крие чувствата си.

Телефоните разговори с Крум ставаха все по-чести и по-чести. Имаше нужда непрестанно да чува гласа му. Струваше й се, че в най-мрачния и мъглив ден, гласът му е за нея като слънце. Светъл и топъл. Той й разказваше какво пише, какво му предстои, с кого ще се срещне, къде е поканен да представи някоя от книгите си.

Един ден в началото на пролетта, точно година, след като за първи път се срещнаха във влака, тя му звънна по телефона.

- Здравей – отговори й той, но тихо и вяло.
- Как си? – побърза да го попита.
- Не съм добре – прошепна. – В болница съм.
- Какво се е случило? – трепна тя.
- Сърцето, криза, снощи по спешност ме приеха в болницата…
- В коя?
- Във военната.
- Тръгвам веднага.
- Недей. Няма смисъл.
- Не! Идвам!

Тя затвори телефона и усети, че и нейното сърце я пробожда. Уплаши се. Представи си го в болницата, на леглото, под белия чаршаф. Не искаше да си мисли най-лошото. Трябваше веднага да го види. Влезе в хола. Владимир пак гледаше телевизия и пак някакъв баскетболен мач. Застана до него. Той се обърна, вдигна глава. Тя промълви.

- Веднага трябва да замина за София.
- Какво се е случило? –попита я недоумяващ той.
- Един мъж е приет по спешност в болница и трябва да отида да го видя.
- Писателят ли? – попита Владимир.
- Да.
- Отиди.

Тя не го попита откъде знае за писателя. Разцелува Кети и Клара и тръгна.

Автобусът пъплеше едва-едва. Седеше свита до прозореца. Навън цъфналите дръвчета бяха като булчински букети. Поляните се зеленееха от току-що набола трева, хълмовете се люшкаха като вълни към далечни невидими брегове, небосклонът приличаше на прозрачен син екран, а пред погледа й сякаш се сменяха лицата ту на Крум, ту на Владимир.

Откога Владимир знаеше за Крум? До този момент не й беше споменал нищо за него. Цели шест години живееше с Владимир и едва сега изпита желание да го целуне и да му благодари. Кога за последен път беше докосвала с устни умореното му, леко брадясало лице?

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай