Public Republic

Ина Иванова

Снимка: glitter feet

Такава луна се е изцъклила – голяма и мокра, нищо чудно, че не може да се спи. Дори този мирис на дъжд и зелено не ми действа успокояващо. Нито тихото мъркане на котето, нито пухкавата топлина на телцето му. Как доверчиво се е отпуснало върху възглавницата, милото.

Ама какво е виновна луната, че не съм безчувствен тъпан. Просто си представям колко хора сега си спя-я-т и никакви влияния не им влияят. Да не говорим за фазите на някаква си планетка, сателитче някакво, отразяващо чужда светлина.
Досущ като Петрана, дето се грее от чуждата слава и само развява лъскавите си обеци из офиса.

По цял ден нищо не върши, пък заплатата ѝ си върви. Да е на моята, ех, поне за ден да трябва да измие целия под, да забърше бюрата, да изхвърли кошчетата и после най-незабележимо да се шмугне в стаичката с малкото телевизорче, че да не пречи на началствата. И, айде, другите момичета поне цял ден чаткат по компютрите, разнасят папки и пълнят шкафовете с изписани хартии, ама Петрана и това не прави. Шефка.

Повърти се, повърти из офиса, пък драсне по етажите. И все гледа да е по-близо до големите клечки. “На мениджърския етаж съм” ще каже и ще се фръцне по стълбите.

Егати мениджърския! Нали и на тях им чистя кошчетата вечер. Само опаковки от магазина за готвени храни и смачкани салфетки. Една написана хартия няма. Какво работят, кой ги знае. Работят… разговори с клиенти. По цял ден киснат на телефоните, пък после искат фитнес-зала за етажа. Да си стягали телата. Ми да преметат коридора от край до край и ще им се стегнат.

То не, че моето се е стегнало, ама аз съм си виновна. С тия козуначени кифлички, дето така ми вървят с кафето в стаичката. Добре, че униформа ми ушиха хората – ама хитра. Всички паласки ми скрива. Това туниката е много полезна дреха. И модерна. Нали покрай момичетата в офиса взех малко да следя модата.
Хубавици са, вярно, ама и се стараят. Това да си съчетаят дрехите, пък обувките, пък червилото и лака. И с мяра, с усет. В началото ги мислех, че са надути, щом така изглеждат, ама не са.

Просто се грижат за себе си, че и мен вече ме хвалят, като видяха, че започнах да слагам червилце. После ги чух да си приказват за гланц за устни и си купих. Е, не скъп като на Петрана, ама и моят е хубав.
Ей, няма да се спи тая вечер. Не стига, че по цял ден ми се мята пред погледа проклетницата, ами и нощем ѝ виждам присвитите устни. Има един тик на пръстите – току ги разпери и започне да бръска ръба на бюрото. Шефска ѝ работа.

В началото си мислех, че не съм избърсала добре праха и че ми прави някакви намеци. Ама после разбрах, че тя не е по намеците, ако има нещо – ще го каже, че даже ще гледа да е пред всички, та хубаво да се изпотиш. И вече не се връзвам – нека си бръска въображаемия прах по цял ден. Като че все някъде нещо нечисто открива. И на момичетата по бюрата плъзга ръце. Абе не се усеща сигурно.

Интересно като се качи на мениджърския етаж, дали пак така глади ръбовете и мете прах с пръсти. Или тогава е друга – по-красива, по-прибрана, по-спокойна. Ще взема да я проследя някой път, макар че след девет сутринта работа там нямам. Така са казали. Имат си секретарки да им мият чашите от кафето, пък останалото аз от вечерта съм го свършила.

Затова през деня съм в стаичката пред телевизорчето. По обяд момичетата ме пращат до пазара за плодове и мляко, че половината са на разни диети. Само Петрана отива до някой ресторант с един от мениджърския етаж. Всички знаят с кой. Тогава се събираме в моята стаичка и си пушим, и си клюкарстваме по женски. За половин – един час. Ама най-любимият ми през целият ден!

Така постепенно се научиха да идват при мен момичетата от офиса, да ми викат на галено Нелка, за Осми март цвете в саксия ми купиха. Направо ме разреваха. Не че Петрана за всички нейни служители – и за мен, де – не беше приготвила по една серия шампоан, душ гел и сапун. Ама това е за сметка на фирмата – на всички еднакво, макар че нали виждам – скъпи и хубави комплекти е приготвила, всичко в една красива чантичка.

Обаче момичетата като ми донесоха цветето, дето специално за мен го взели, че като му сложили една картичка… Разплаках се. Коконите му с кокони! Че като ми се разтече спиралата, щото специално за Осми март и миглите си бях боядисала! Хем рева, хем се смея. Душичките ми.

Те ме върнаха към живота, след като останах сама. Тази грозна дума “вдовица” изобщо не искам да я знам. Даже “чистачка” е по-човешка, щото чистачки много, пък вдовиците се спотайват из ъглите на досегашния си живот и не можеш разбра в миналото ли живеят, или сега. Пък аз поне на работа ходя, та целият ми ден е зает. Само една дълга вечер като ми се простре насреща и… иде ми да вия срещу месечината! Защо Господ ми даде толкова свободно време баш сега, когато хич не ми трябва, а не, докато си гледах децата и мъжа!

Мисля си го понякога, пък съвсем като ми се смрачи пред очите, почвам да разказвам на котето за едно време. То мига, мига насреща ми, милото, и току замърква. Тогава му разправям за момичетата от офиса и за приятелите им. Щото толкова обичам любовни истории, че ги изживявам заедно с кукличките ми. И те го усещат някак, всеки ден с мен си споделят и докато говорят, стават още по-млади и даже по-красиви.

Та ей така си се събираме по женски. За малко. По обяд – те си ядат млеката, аз си дъвча кифлички, щото следобед обикновено започвам с прахосмукачката от конферентната зала и ми трябва сила. До вечерта трябва да съм овършала всичкия прах.

Ама точно днеска как се бяхме разхилили, хич не забелязахме, че шефката се прибира! Скочила само до отсреща за един сандвич и хайде – обратно. Няма ресторант. И устните ѝ сигурно затова бяха по-свити от друг път. И обеците ѝ едни сърдити – светят, та чак мълнии мятат. Като току-що изчистена кофа бляскат.

- Нели, какво е това сборище? – само ей-това попита Петрана и се връцна към бюрото си.

Пък стаичката ми отведнъж стана тиха и гореща. Момичетата си зарязаха цигарите и отпрашиха към компютрите. Ама какво съм виновна аз, че с мен приказват, пък с теб – не, ми се ще да ѝ кажа. Но не мога, обедната почивка беше свършила. Така че ни спипа.

Цял следобед не можах място да си намеря. Чистя, чистя, пък денят все не свършва. Не исках да ѝ се мяркам пред погледа, права беше, пък на – обидно ми стана. И сега още ме яде забележката ѝ. Или от пълнолунието ми е такова безсънно. Ама котето и на пълна луна спи, ей го – не помръдва. И все ме мъчи онзи въпрос: утре… дали ще дойдат при мен момичетата? Или ще си ядат млеката по бюрата, както беше, когато започнах работа.

Оф, ще взема да пия едно хапче за сън, че ще съм парцал на сутринта и никакъв гланц за устни няма да скрие, че не съм спала. Заради такава глупост и то на моята възраст!

Ама защо ли не взема утре да пропусна да ѝ мина бюрото на Петрана? И без туй после цял ден ще го бърше с пръсти. Пък ако имам късмет, по ръкава на бялата ѝ риза ще остане черен ръб мръсотия.