Public Republic Art Studio

Чужденецът

24 декември, 2009 от · Няма коментари

Александър Шпатов

Chujdenecyt
Снимка: Tiago Rïbeiro

“L’étranger (The Stranger)” на Албер Камю се превежда на български  като „Чужденецът” и някои твърдят, че всъщност именно това било странното, обаче най-вероятно те просто знаят само английски[1].
________

1 – mStop, mMan! Kan Ai ask u kuestchon? – и моят приятел Джак мигновено спира изморените си крачки и леко стреснат вдига глава.

(Сами се досещате – с толкова нарочен прякор просто беше ясно, че някой ден ще вземе да си хване багажа в подобаващо западна посока. Казваше се Яким, супер интересно име, пък ние все Джак, та Джак –  един вид отдавна си го бяхме вече орисали момчето. После и той като почна да цикли за тая Холандия…

И така – ето как работите накрая  се нагласиха почти  от само себе си.)

Всъщност „леко стреснат” е най-малкото, което може да се каже за реакцията му, защото отправеният въпрос идва с възможно най-отчаяния емигрантско-африкански акцент, при това някъде към 4: 20 ч. през нощта. Гласът първо го настига нейде отзад, после леко шавва встрани и в крайна сметка пред него се заковава набитата и напълно неуместно облечена фигура на някакъв африканец. Достатъчно заплашителните му ръце засега поне са пъхнати в джобовете. Типичните за такива моменти влага и студ са единствените свидетели на срещата, което в никакъв случай не може да се нарече успокояващо, още повече, че всичко това се случва в една от уличките на определено по-опасната и тъмна част на ротердамските квартали.

(Никога не съм ходил там, но по думите на Джак Ротердам бил негласно разделен на две съвсем отделни части. Едната той нарича бяла и там живеели предимно оригиналните потомци на Рембранд, а пък тъмната се била съставлявала от всички онези индийски, африкански и азиатски свежи попълнения, за които (пак по неговите думи) най-съкровените им мечти не стигали по-далеч от това, някой ден да станат горди притежатели на своя собствена колбасарница или нещо подобно.)

Сега, представете си какъв филм му е в главата на моя приятел, при положение, че тъкмо се връща от някаква българска вечер в центъра, изхарчил е всичките си пари, толкова е студено, че дори и един фас не си беше свил (тук цигарите са некомфортно скъпи и открай време го кара само на тютюн), изминал е до сега поне шест-седем километра,  а сега и този пред него надали ще го пита за резултата между Айндховен и Аякс.

(В сравнение с мечтателите-колбасари Джак има далеч по-добри идеи за живота, даже си гледа  почти съвестно и лекциите по незнамсикакъв мениджмънт, а скоро може и на работа даже да се хване.)

- mHave cigеrats? – пита го непознатият на своето си собствено тълкуване на наскоро закупения английски разговорник. Джак го разбира почти ясно, но никак не му е ясно какво ще стане, като му каже, че няма, тъй като онзи си продължава да стои пред него по един достатъчно заплашителен начин. И все пак:

- Sorry, I don’t have any cigarettes.

И тук идва нова изненада. Уж застрашителната физиономия насреща изведнъж обелва такива жалеещи и молещи очи, че Джак не може да реагира по никакъв друг начин, освен да се стресне още веднъж и да отстъпи крачка назад.

- mPlis, jast one, jast plis, plis, plis – надали някой може да остане равнодушен след четири подобни дълбокосърдечни и жални „plis”-вания. И най-малките съмнения в искреността на закъсалия африканец отпадат, когато Джак се оглежда за последно наоколо и, разбира се, не вижда никаква опасност, чакаща в засада. От цялата работа излиза, че онзи наистина искал чисто и просто една цигара, само дето е избрал възможно най-неподходящото време и място за сбъдването на това събитие.

–Look, I really don’t have any cigarettes. I only have this – и му подава пакетчето си с тютюна, обяснява му как да свие две цигари, по една за всеки, защото на него пръстите му били отдавна замръзнали.

Нищо няма да му стане, ако си поприказват малко. Пък и нали света е тръгнал да опознава –  никога още не беше срещал толкова натурален африканец, все на рап и мускули ги избиваше, а този… Сега като го гледа, дори му е симпатичен с тези негови толкова странно подбрани дрехи. Хем и ще си почине малко от това пусто ходене.

Междувременно вече са седнали на бордюра и повече се усмихват един на друг, отколкото да си говорят, най-вече поради недостатъчното време, прекарано от страна на африканеца над разговорника. Общите черти на разговора са горе-долу следните:        – Благодаря.

Няма защо

– Но защо не пушиш цигари като всички като тебе?

Защото са страшно скъпи .

– Скъпи?

Да. Скъпи са ми. Виж, аз съм от България, разбираш ли сега защо съм толкова зле?

– Зле? Та ти си абсолютен щастливец!

Тук Джак дълго време не може да схване какво се опитва да му каже африканецът, пък всъщност именно това е единственото важно в целия този разказ под линия. Най-вероятно затова се налага онзи да почне да ръкомаха нещо към небето в духа на „щастлива звезда ти се е паднала”. Постига обаче единствено това, че разсипва сигурно половината тютюн, толкова е енергичен в жестовете си.

– mYou luky! Total luky! – Да бе, да, той ще му каже, че бил щастливец, как ли пък не!

Онзи продължава, вече с една по-различна усмивка.

– Bulgaria iz Urop!  U-rop-pa!!! – Европа, Европа, ама знам я аз каква е Европа.

Африканецът вече си гледа направо със страхопочитание и с една колкото искрена, толкова и неописуема завист.

– Ме – Zambia, Zambia – Afrika. But u – Bulgаria. Bulgaria – U-rop!!! ‘mDerstand?

E, така като ги постави нещата със Замбия и България…, Джак най-накрая разбира за какво иде реч и в крайна сметка се избацва с подобаващата на ситуацията физиономия и осанка.

И въпреки че това е последният му пакет тютюн, въпреки че няма абсолютно никакви пари до края на месеца, той изважда любимата си запалка, подарява я заедно с  целия пакет, машинката, филтрите, листчетата и даже малко от другите „екстри”, благодари му над десет пъти за това, че му е оправил настроението за кой-знае-още-колко-време напред, после почват едни сърдечни ръкостискания, преминали неусетно в потупвания и прегръщания, за да може в крайна сметка Джак да тръгне към квартирата си, където веднага да седне пред компютъра, да влезе в icq-то и да ми напише набързо за всичко това.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай