Public Republic Art Studio

Ловджийски Менделсон

17 декември, 2009 от · 3 Коментара

Боян Биолчев

Lov
Снимка: cliff1066™

На Дончо Цончев

Най-хубавото на лова е вечерното пиене. Не съм го измислил аз. Това е първото изречение, което научих, след като ме приеха за ловец; а го научих още по време на първото ми вечерно пиене, което, поради стоманения състав на дружинката и притеснението й никога да не се оставя нещо недовършено, се преля в буквалния смисъл на думата в сутришно пиене. За по-неустойчивите – с преход към бира.

Ловът е извинено отсъствие от дома за мъжа. За някои, обаче, е неизвинено присъствие. Не можеш ли да премълчиш своя несдъвкана приказка, не умееш ли да слушаш, за да отцедиш ценната от обикновената глупост – нямаш място сред ловците.

Всъщност от глутница елитни снейперисти никога няма да стане свястна ловна дружинка. От съдружие на богати дърдорковци със скъпи карабини – също. А от настървени за месо хора – хептен.

Истинският лов е приемлив атавизъм за духовно извисени.

Не мога да кажа, че ние сме точно такива. Но все пак сме нещо.

Една група от хора, които се занимават с изкуство, в което се надяват да уцелят целта по-често, отколкото дивеча.

Има художник, който винаги си забравя патроните и тъй като пушката му е уникален калибър, няма от кого да вземе назаем. Той не стреля, но се заканва, ако край него мине глиган, да го нарисува.

Професорът пък изпитва страхопочитание пред забранения лов. И винаги му излизат сърни, когато е време да се бият прасета. “Как да стрелям по такива красиви животни. Точно три ми излязоха, как да дръпнеш спусъка!”. На което един от местните ловци, наши домакини, които не правят особена разлика между Червената книга за изчезващите видове и червения Устав на социалистите, възкликва: “Е нямаше ли между тях една по-грозна!”

Има двама издатели сред нас. Единият не пие дори и капка, затова не може да му се отдели много място в тоя разказ. В интерес на истината куп дружинки ни завиждат за него, защото по всяко време има кой да ни откара, където и да сме.

Другият…, другият е председателят на дружинката ни. Да издаваш книги в страна, в която се бият за жълти вестници, е празно занимание, но той продължава да го върши, без страната да му благодари. Веднъж при гонка удари глиган, тежък сто и осемдесет килограма. В края на месеца килограмите достигнаха цифрата триста. А в края на годината, ако не беше пресипнал от внезапен грип, щяха да минат и един тон. Но председателят има винаги правото малко да преувеличава.

Всъщност той не е най-главният председател. Най-главният ни председател, председателят на голямата районна дружинка, към която ние сме звено, има само митично присъствие. Той лъже писмено, понеже е писател. Но досега заедно на лов не сме излизали. Така че истинската лъжа при него предстои.

Аз, макар че е смешно, когато става дума за лов, но съм цигулар. Цигулката притискаш с челюст към лявото рамо. А пушката – към дясното. И тя те удря по челюстта. Пък и звуците, които издават двата инструмента, са доста различни. При това цигулката разплаква концертната зала, а пушката – цигуларя-ловец…

Дори да свириш на контрабас, струнният инструмент в такава среда си остава обект за подигравки.

Впрочем за това е виновна не само цигулката ми. Може би ако стрелях по-добре, нещата щяха да приемат друг обрат. Както и да се гледа, Паганини е успял да свири само на една струна, а моята пушка има все пак две цеви. Шансът е видимо по-голям.

Но трябва да го имаш!

Точно за шанса става дума. Можеш да изкараш целия си живот на пусия и прасе да не ти излезе. Голямото прасе излиза един път. Съдбата ти подарява две или три секунди, когато трябва да натиснеш спусъка и ако се забавиш или цевите сочат не в уникалния шанс, а така просто нанякъде, всичко се размива във нищото.

Е, това ми се случи.

Точно на мене като по каталог излезе глиган. Жестоко животно. Малки очички, които кърваво просветват, свистене на дъха и колосални зъби. Тях можеш да ги опишеш добре само ако са прикрепени към дървена паметна плочка. Но преди това трябва да събориш животното.

Глиганът беше толкова близо и така внезапно закова на място, преди да вземе решение накъде да избяга, че просто не беше необходимо да се целя. Огромното черно туловище сякаш засмука мушката на надцевката. Натиснах спусъка.

Вместо гръм се чу звук като от раздиране на парцали и едновременно с това от дулото изскочи ленив пламък. Глиганът дори не погледна към мене. Завъртя се и хукна косо по склона. Разнесе се тътен като от земетресение и миг след това проехтя изстрел.

Притича издателят, който не пие. Той бе видял всичко. И от изненада бе стрелял късно.

- Защо си заредил новогодишни фойерверки… – каза той.

Ха, де! И аз се питах.

Вечерта се проточи в изнурителен анализ. Глиганът се бе присъединил към многобройните изпуснати прасета, а аз към подигравчийската ми компания, която се опитваше да ме успокои, което е най-изтънченият начин да сплескаш окончателно някого.

Но накрая, като престанах да псувам на глас, а след това и на ум, достигнах до една предполагаема истина, от която успокоение няма. Само е тя! Жена ми. С нейната мания за чистота. Беше изпрала ловджийския ми костюм, защото, както е нормалното, от лов се връщаш винаги изкалян. И точно тоя път да забравя да извадя от джоба бренекетата и да ги сложа в раницата, където те вече трета година си дремеха непрани, без от това да се сринат устоите на историята.

Дружинката прие обяснението ми, но при споменаването на думата “развод” мигновено даде заден ход.

- Вижте – настоявах аз. – Не мога даже да я гръмна, защото са ми мокри патроните. Човек има един шанс в живота, а тя да го пропилее. Това не може да остане така.

- Помисли от добрата страна – каза професорът и сбърчи чело, защото очевидно не виждаше нито една добра страна. – Представи си, че патроните бяха в ред и не беше уцелил. Щяхме да те скъсаме от подигравки. А сега ще те чакаме да идеш да спиш и чак тогава…

- Ако се разведеш – добави председателят, – каква е гаранцията, че при нов брак ще ти излезе втори глиган? Такъв брачен договор няма. А така поне знаеш, че има кой да те пере.

- Точно така – намеси се художникът. – Според мен, трябва да казват “На слука!”, когато се жениш, а като тръгваш на лов – “Горчиво!”

- Ние не ти казваме: “Горчиво” – кимна непиещият. – Значи, като се прибереш, не ти се налага да я целуваш. Но чак да стреляш по нея… вижда ми се прекалено.
- Погледни от добрата страна – каза професорът. – Къде, къде по-зле е да разправят, че, понеже не можеш да гърмиш по глигани, стреляш по жени. А развод! Кой се развежда в средата на ловния сезон!

- Не си бягай от късмета – натърти председателят. – Върни се и й изсвири на една струна Менделсон. Дружинката така решава! Наздраве!

- Наздраве! – казаха всички. Включително и вторият издател.

- Наздраве! – съкрушено казах и аз.

Има и такива случаи – ловът да спаси един брак.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Летен сняг”, ИК “Жанет 45”, София, 2009 г., с. 59-64.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Дачо Господинов // 17 дек, 2009 //

    Поздравления!

  • marteniza // 17 дек, 2009 //

    :) Напомни ми за:

    “За необикновените пияници”

    от Дончо Цончев

    ” Толкова жертви на алкохола има из световната литература, че би било цяло нахалство от моя страна да прибавя собственото си мнение. И аха да се откажа, когато се сетих, че всъщност цял живот това правя – добавям собственото си мнение. В началото ми беше хоби, после стана професия, а след половин век упражнения май ще се окаже съдба.
    Не е нахално да пишеш след Омир и Шекспир. Не е нахално да композираш след Бах и Бетовен. Как така ще е нахално да рисуваш след Леонардо? Ами то, ако мислим така, ще излезе, че е нахално да дишаш, след като някои вече са дишали преди тебе. Да ядеш, да пиеш, да се развъждаш – това ли е нахално?
    А защо се умира? Явно трябват други след нас. И те да дишат, да пишат и да рисуват. Да пеят старите песни и да композират нови. Да се въдят, докато свят светува – такъв е Божият ред.
    И тъй, в пълното си право да добавям собствено мнение, ще ви разкажа за двама необикновени пияници. Нощно заведение, три часът след полунощ. Жулят яко ракиите. Смеят се високо и говорят непрекъснато, понякога думите им се застъпват. От съседната маса чувах всичко и се удивявах на ведрото им мислене, скрепявано от една взаимна, плътна и спонтанна, почти любовна откровеност.
    Известно е, че колкото и много да говорим, несподеленото не намалява в душите ни. За тези двамата несподелимо нямаше. Те пътуваха смело и красиво из глъбините си и всичко, до което се докосваха, изглеждаше красиво. Бяха щастливи. Готини.
    Попитах се как ли изглеждат, когато са трезви. И в този миг, за мой късмет, те ме поканиха на тяхната маса. После си осъмнахме едно хубаво. С течение на времето се опознахме добре.
    И ето го откритието – като трезви те се оказаха най-обикновени, скучни хора. Частица от сивата тълпа – смълчана и затворена в себе си, обвита в грижи и униние.
    Сега разсъждавам за курсове по пиянство, водени от тези двама професори. Светът би бил по-друг.”

    6 февруари 2008, в. “Стансарт”

  • nezvan // 18 дек, 2009 //

    разбрахме ти тънкия намек, marteniza :-)

Коментирай