Public Republic

Проф. дфн Милена Кирова

Една от заблудите на моето детство беше мисълта, че няма нищо по-лесно от това да напишеш приказка. Само вземаш молива и записваш необикновените случки и образи, които се точат във въображението ти.

Разбира се, нищо лесно не се случи, когато наистина се опитах да напиша приказка. Оказа се, че просто налепвам един към друг фрагменти от вече прочетени текстове.

Навярно до същия извод е стигнала и българската литература, защото в нея няма много авторски приказки, или поне няма много такива, които биха могли да се мерят със сецесионната фантастика на Николай Райнов или с лиричния образ на домашния свят при Ангел Каралийчев.

По различен начин присъства жанрът авторска приказка в полската литература. Неговият първи голям разцвет се случва през втората половина на 19 век, когато романтизмът кара интелигенцията да прогледне за богатството на фолклора.

Книгата с полски приказки на издателство Сонм е първият опит да бъде обогатена представата ни за една голяма славянска литература в почти неизвестна до този момент посока.

Любопитно е да спомена, че само две приказки от полски автори са били преведени, или поне публикувани, досега в България – една през 1887 г. в сп. Труд, и друга – през 1893 г. в сп. Мисъл; следват дванайсет десетилетия, в които българската култура не е проявила повече интерес.

В новата книга се срещаме с увлекателни разкази, винаги със силно присъствие на вълшебното (поне според този подбор), които се четат с еднакво удоволствие от по-големи деца и от възрастни.

Сборникът включва четиринайсет приказки от единайсет автори, писали до началото на 20 век, между които ще срещнем известни представители на полската литература като романистите Хенрик Сенкевич и Елиза Ожешкова или като поетите Болеслав Лешмян и Артур Франчишек Михал Опман, известен повече с псевдонима си Ор-От.

От тези произведения оставаме с впечатлението за хармонизирано равновесие на вълшебни и битови елементи в приказното разказване. От една страна, разказът се случва в зоната на необикновеното и чудесното: упоритият селски момък Яцуш намира вълшебното цвете, нимфата Силла може да се превръща в красива синя птица (навярно същата онази, която ще се превърне в символ за Метерлинк), музикантът Яш гребе с пълни шепи от дяволското съкровище… Въображението на полските автори е романтически възпитано, то превръща героите в символични фигури на човешките страсти, интересуват го красотата, изкуството – особено музиката и песента.

От втора страна обаче, вълшебното почти винаги се случва в картини и обстоятелства на полския бит, сред топографията на известни полски градове, замъци и села. Архидяволът Асмодеуш се заселва сред жителите на Краков, изчезналият от четири века замък на кралица Бона се появява току до малкото село Ломжица, славният дявол Борута живее в подземието на Ленчицкия замък и от време на време отскача да се почерпи в кръчмата на градчето Пиотркув…

Тук трябва да кажем още нещо за дявола, който очевидно е чест персонаж в полските приказки. Образът му е по-сложен и по-богат в сравнение с българската традиция и със сигурност надхвърля обичайната християнска интерпретация, макар че религиозното/католическото мислене е ясно различим нравствен и образен пласт в приказните творби.

Макар че и тук, както му се полага, персонализира злото, страстта по притежание и власт, студенината в сърцето, дяволът все пак извършва много по-разнообразни действия: заседава в адския парламент, ходи на кръчма, наказва продажни лъжесвидетели, даже се жени, за да открие истината в един правен казус…Той е необикновен и познат, странен и някак романтически привлекателен, отвъден и разпознаваем сред другите хора.

Ето как Кажимиеж Владислав Вуйчицки е описал Борута – дявол, който най-много от всичко обича да се черпи с унгарско вино: „В тъмните катакомби на Ленчицкия замък, до разпалените с катран съчки седял мустакат велможа и пиел направо от бъчвата.

Бил облечен в ален кафтан, с пояс, изплетен от златни нишки, с провесена на ремък сабя, фуражката му обшита със сива овче кожа, не му прилягала добре – като че ли нещо му пречело; когато понечвал да се почеше по главата, от ръката му се подавали пет огромни нокътя, а под повдигнатата фуражка – малки черни рогца”.

Иска ти се и днес да можеш да срещнеш славния дявол пан Борута. Ако не успееш обаче, можеш да прочетеш за него в една красиво оформена, свежо илюстрирана, приветлива книга.