Public Republic Art Studio

Из “Естествен роман” – VI и VII

23 декември, 2009 от · Няма коментари

Георги Господинов

Myjki portret
Снимка: Tiago Rïbeiro

6.

Ще ми се някой да каже: този роман е хубав, защото е изтъкан от колебания.

На другия ден се събуди късно. Не беше прибирал нищо от вечерта. Пепелниците воняха като току-що изгаснали вулкани, ако изобщо вулканите вонят. Снощи се напиха с тримата приятели, които му помогнаха да се пренесе в квартирата.

Цяла вечер приказваха за кенефи. Той самият тикаше разговора натам. Така беше най-добре за всички. На никой не му се говореше за случилото се. Никой и не отвори дума за това.

Най-добрият начин един разговор да тече оживено е като трябва да се избягва някаква тема. Стана от леглото, всъщност беше спал облечен, направо върху дюшека на земята. Тръгна към банята, спъна се в кашон с книги и изпсува. Кога ли ще подреди всичко това – кашони, чували с книги, легло, което още стърчи разглобено, допотопна пишеща машина и други джунджурии.

Е, да, и огромен за размерите на стаята плетен люлеещ се стол, който заемаше почти половината пространство и придаваше декадентска изтънченост на целия хаос. На връщане от банята заобиколи предпазливо струпаните в коридора кашони, но в стаята блъсна с главата си прекалено ниския абажур, оставен в наследство от предишни наематели. Отпусна се на стола и за първи път от няколко дни се замисли.

Довчера имаше всичко, широк апартамент в един от хубавите квартали на града, телефон, две котки, сравнително добра работа, 2-3 приятелски семейства, с които се виждаха често. Пропусна жена си. Макар в последните няколко месеца с нея да общуваха само пред гостите, тя беше онази сила, която държеше дома в приличен вид.

Спокойствие, в което той трябваше да търси единствено време за писане. Всичко това се беше срутило за няколко дни. Рушенето всъщност тръгваше поне от година по-рано, но и двамата си затваряха очите с някакво мазохистично удоволствие. Стана и извади от сака пакет цигари от неприкосновения си запас. Снощи бяха изпушили всичко. На 30 години никак не му се започваше отначало. Да започнеш отначало. Най-тъпият израз, добър за второстепенни романи и касови филми. Да обърнеш гръб на всичко. Да се изправиш, след като си паднал. Воля за ново начало. Глупости.

Откъде? Какво начало изобщо. Да се върне пет години назад. Не, пет бяха прекалено малко. Десет, петнайсет… Всичко е започнало много по-рано.
Наближаваше обед. Имаше няколко варианта. Да зареже всичко и да избяга в друг град, а ако успее – в друга държава. Да се обеси на казанчето в кенефа. Да събере всичките си пари, да си купи 5 стека цигари и още толкова бутилки ракия, да се затвори в стаята и да чака да пукне. Да слезе долу и да си вземе сандвич с двойно кафе.
След 15 минути реши да започне с последното.

7.

В черквата на тази роза
черен бръмбар е монах.

Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното – в цялата му предвидимост или още по-лошо в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност – тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието.

Някога, когато времето течеше бавно и светът още беше омагьосан, бях чул или измислил следната мистерия. Ако скъсаш косъм от конска опашка и го държиш във вода 40 дни, косъмът ще се превърне в змия. По липса на кон опитах с косъм от магаре. Не помня издържах ли 40 дни и дали косъмът се превърна в змия, вероятно не, като се има предвид, че и опашката не беше конска.

Все едно, бях открил че е достатъчно слухът за тази мистерия да престои минута в главата ти и всички магарешки задници вече изглеждаха като разкошни горгони. Бях чел за Горгона в едни илюстровани старогръцки митове. Записах си го в тетрадка с тесни и широки редове и щампа на Левски на корицата.

Беше първото чудо, което естеството ми даваше, първата мистерия на всекидневието. Какво щях да правя, ако виждах магарешките задници само като магарешки задници. Както ги виждам сега в едно разомагьосано естество. Впрочем отдавна не съм виждал магарешка задница.
Тук можем да вметнем, че още в древността Епикур и неговият ученик Лукреций са настоявали на естественото самозараждане на живите същества под влияние на влагата (sic) и слънчевата светлина.

Ако онтогенезата наистина повтаря филогенезата, или с други думи, ако за един човешки живот се повтарят всички векове от историята на естеството, то детството е някъде между 17 и 18 век. Поне що се отнася до любовното отношение към същото това естество. Линей, оня, който като един Адам даде имена на растенията и въведе бинарната номенклатура, или т. нар. nomina trivialia (прости названия), кръсти едно от ранните си съчинения “Въведение в годяването на растенията” (писано в началото на 18 век, но публикувано едва през 1909 година). Ето едно описание на опрашването, взето от този ръкопис, което би могло да принадлежи и на Андерсен.

Венчелистчетата на цвета сами не внасят нищо във възпроизвеждането, но служат само за брачно ложе, което Великия Творец е устроил така прекрасно и е украсил с такова драгоценно легло, напълвайки го с благоухания, затова щото женихът със своята невеста да могат да отпразнуват в него сватбата си с най-голяма тържественост. Когато ложето е готово, настъпва моментът женихът да прегърне своята драга невеста и да се излее в нея…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай