Public Republic Art Studio

Facebook

27 ноември, 2009 от · 2 Коментара

Александър Шпатов

Facebook
Снимка: miss karen

Само три дни след като бяха станали фейсбук приятели Elena Ze го замери с овца, един жест на обикновено внимание по тези места. (Не знаеше, че се казва Елена, но бе познал снимката от профила й и така реши да й даде съгласие. Иначе доколкото си спомняше въпросното момиче беше приятелка на един от квартала; бяха се засичали и няколко пъти по купони.)

Реши да й отвърне като я почерпи с бира – достатъчно неангажиращо, имайки предвид колко безвкусни бяха тия виртуални халби. После се насочи към албумите със снимките й и (може би съвсем естествено за едно момче) веднага кликна върху „МОРЕТО 2008”. Първоначално просто търсеше някоя по-предизвикателна снимка, по възможност с поне няколко от приятелките й[1].

Оказа се обаче, че това лято с Елена са били на почти едни и същи места и именно затова му стана много по-интересно да сравнява появяващите се една след друга гледки със собствените си спомени за тях: синият хоризонт, назъбен от сърфове и яхти, дългите обгръщащи бедра на залива, да не говорим за изгревите с най-якия бийт от бара, който дори и сега можеш да чуеш стига само да разгледаш онази снимка с танцуващите девойки на фона на първите лъчи…

„Жалко, че догодина ще съборят всичко.” – не се сдържа да не пусне един коментар след като разгледа целия албум. „Трябва да измислим къде ще ходим, разказваха ми за един много як остров в Гърция” – написа и това, но веднага го изтри, защото му се стори прекалено позьорско.
Следваше нещо като задължителния му ритуал за скрепяване на новото приятелство. Беше изключително просто – от Гугъл бе намерил ето тази снимка►                          

clip_image002

на масов старт от някакъв маратон и тагваше в нея абсолютно всичките си фейсбук приятели, със съобщения от сорта на „Ще се видим на финала”, „Аз го взех за 2:48:32. А ти?” или пък „ Ти гониш” с една голяма и закачлива удивителна накрая. За Елена реши да не се отвява чак толкова и просто пусна стандартното „Бягането е здраве” и зачака реакцията й.

Но ето, че след три дена и петнайсетина проверявания на пощата и профила му, отговорът й така и не е дошъл. Не че му пука или има някакво значение, но все пак – нали й отдели внимание, редно бе и тя да му отвърне по някакъв начин… Отново отваря пощата си. Само няколко нови спама, предлагащи the incredible pet nail trimmer и още някаква подобна простотия. Влиза си пак във фейсбука, но и там нищо не се е променило за измилия час. Тъпото е, че Elena Ze със сигурност е видяла съобщенията му, защото през цялото време името й стои онлайн. В крайна сметка няма как да не се ядоса, проверява за последен път дали има нещо ново, после изгася компютъра и отива да спи.
Събужда се без алармата от телефона, което разбираемо означава, че отново се е успал и ще закъснее. Въпреки това, първо отива да си включи компютъра, а след като набързо си измива зъбите, облича каквото му падне и мушва две-три лъжици от снощното ядене, пръстите му автоматично вкарват името и паролата. Добрата новина този път е двуцифреният брой непрочетени съобщения, което почти сигурно значи, че освен спамове за кучешки нокторезачки, ще има и нещо, което да е именно за него.

И наистина – Elena Ze най-после се бе сетила, че трябва да отговори, дори леко бе прекалила. Цели седем различни предложения за програмки, чрез които да си сравняват любимото им ястие, любимият им град, животно, орган на тялото, екшън-актьор, футболист и дори любимият им супер-герой. Ако не закъсняваше толкова брутално сигурно щеше да ги разджитка веднага (най-малкото заради Батман), но за сега просто си отдъхва с облекчение, затваря си пощата и изключва компютъра. Веднага след това се изстрелва по стълбите, за да не чака мудния асансьор, а после продължава със същото темпо през градинките между блоковете чак докато червеният светофар при спирката не го озаптява.
Вдига поглед към другото платно, оглеждайки се за рейса и там (единствено и само поради този разказ) не бива да се съмнявате, че вижда самата Елена, която бърка за нещо в чантата си и също чака да светне зелено.

Егати чука, точно сега ли му трябваше да се засичат? Налага се да измисли нещо и то бързо. Не – не, че не иска да си говорят, не, че няма какво да й каже, просто тия случайни разговори на улицата му бяха доста позьорски. Всъщност, ако можеше по някакъв начин да отбие номера, щеше да му е далеч по-добре. Най-лесно е да се престори, че му звънва телефона, правил го е толкова много пъти. Ще се направи, че вдига, ще си даде вид, че започва някакъв супер неотложен разговор, а после докато се разминават просто ще си махнат за здрасти и най-много да вкара някой жест, с който да обещае, че ще й пише. Хем не папагалстваш общи приказки, хем ти се брои, че сте се видели – тази изпитана техника наистина бе идеалният вариант.

Междувременно светва зелено и той уверено пристъпва в ничията земя на асфалта, изчаквайки точния момент. Още две крачки и ето че посяга към джоба си. За негова изненада обаче пръстите му не се докопват до абсолютно нищо. Опипва и другите джобове, но те също са празни. Така му се пада като не гледа какво облича…Чак сега се усеща, че в цялата суматоха (и най-вероятно отново заради прищевките на разказа) е забравил всичките си неща в другия си панталон. Сигурно затова не бе чул и алармата… Сега вече наистина трябва да измисли нещо.

Хубавото е, че миг преди погледите им да се засекат, в главата му все пак светва планът за евакуация с първите му реплики. За начало задължително трябва да каже името й, за да не излезе, че не може да си спомни коя е. После няма да е зле да пусне някой лаф за фейсбука и най-важното – възможно най-бързо да я попита нещо, иначе ще трябва да изговори още куп приказки (а и би изглеждало, че не се интересува от нея).

„Здрасти Елена, точно видях, че си ми писала. Кво става?” – точно щеше да й го каже, когато Elena Ze извади телефона от чантата си, допря го до ухото си и изглежда започна някакъв супер важен разговор, който не търпеше отлагане…
Погледите им се засичат насред асфалта, тя му махва за здрасти, усмихва му се, за да се извини, че точно сега не може да говори и само след секунда гърбовете им вече са във връзка, казвайки си всичко, което има за казване.
________
[1] Чудно защо, снимките без горнище на неговите приятели никога не са представлявали особен интерес за когото и да било.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • poker // 27 ное, 2009 //

    HEhe :) Много готин разказ :) !

  • Mia2442 // 27 ное, 2009 //

    Уж социални мрежи, а изместват реалния контакт!Много вярно, за съжаление!

Коментирай