Public Republic Art Studio

Конец

24 ноември, 2009 от · Няма коментари

Никея Петрова

Man
Снимка: broma

Конецът му беше свършил. Беше се приготвил за дългото чакане… неподходящо. Беше си забравил ръкавиците, нямаше нищо за четене и му предстоеше да умре от глад. Когато осъзна какво си е помислил последно се поухили.

Подпря се на стълба, до който бе кретал цяла вечер пеша и се отдаде на броене на мъртвите молци по лампата. Проклетият сняг се бе намърдал в кубинките му и ставаше на миризлива студена супа. И на всичко отгоре пак валеше.

Реши да се утеши с една цигара. Извади я някак с вкочанените си пръсти от пакета в джоба на якето си и я сложи в устата си. Направи нещастен опит да запали, но пръстите му се бяха вкочанили толкова, че по – скоро биха се счупили, отколкото да свършат нещо полезно. Известно време се бори с мъртвешки студеното си тяло, но без успех.

Изведнъж бензиновата му запалка се запали и той с видимо удоволствие (доколкото му позволяваха вледенените му мускули) си дръпна стабилно от отровния дим.

С театрален жест щракна запалката и си я пусна обратно при останалите цигари и започна да изпуска на малки облачета съдържанието на дробовете си. Бавно, но сигурно го осеняваше идеята, че нещо му липсва и взе да се оглежда. Откри какво е, едва когато посегна да си закопчее най-горното копче.

- Пак ли бе, да те вземат мътните… – ядоса се и се наведе бързо, за да вижда земята по-добре. Нямаше да мине дълго време преди някой плъх да надуши палеца му и да му се наложи да минава през моргата за нечий неизползван. По-лошото беше, че там работеше и онзи досаден келеш, който винаги му правеше бульон и се отнасяше мило с него, а на всичко отгоре си беше съвсем жив. От този тип го побиваха тръпки.

Мразеше зимата. Скоро откри частта си и си отдъхна. Оставаше само да го зашие здраво. Поне това можеше – шиеше насън, с дясна и лява ръка, с двете едновременно, ако има как да застопори изделието, можеше да шие и със зъби в по-трудните моменти.

Бръкна със здравата ръка в джоба на панталона си, държейки пръста си в останалите пръсти на другата. Запсува гръмогласно. Извади си мобилния и набра познатия до болка номер. Свободно. Пак запсува. От другата страна се разнесе глас, който ушебийно се бе пльоснал някъде на топло и бездействаше.

- Ало?
- Свърши ми конеца, а ми падна палеца.
- И?
- Ти тъп ли си бе?! Донеси ми нов!
- Ама навън е много студено бе…
- Знам, нали заради проклетия студ пръстът ми си замина!
- Идвам…
- Не те виждам…

Тук е добре да споменем, че Андрей Малинин беше зомби. Също и Женя Осгородский, който евентуално щеше да се домъкне до час, за да му донесе конеца. Двамата заедно бяха от клона на полицията, който се грижеше за неумрелите, все пак кой по-добре да оправи неумрял (не в некрофиличния смисъл) от неумрял (макар че винаги бяха вкочанени).

Въпреки че дори не усещаше вкуса на дима, сержантът упорито палеше цигара от цигара и го прекарваше през тялото си. Навикът никога не умира. Дори когато си счупиш палеца 37 пъти за един месец.

След около час и половина, през които той си направи оградка от фасове в снега, в далечината се появи фигура, която сякаш се бореше със себе си за всяка крачка. Със скърцане в ставите и замръзнал бесен поглед главният снабдител на целия отдел по Борба с Антихристи, Неумрели, Аморфни и Неутрални – Академия, Агенция и Алиби (БАНАНААА) се довлачи и засъска в опит да си раздвижи ченето.

- Айде бе Евгени, омръзна ми да вися тука! – размрънка се Андрей – Час и половина ми пъплиш!
- Прбвъй сссс мъйти стъвии и шъ видм тгва! – замънка той, след което сержантът му поднесе запалката до лицето. Успя да се стопли достатъчно, за да може да разговаря. – По каква задача си тази вечер?
- Замествам Бабкин – жена му тъкмо му разреши да вижда децата, нищо че умря преди само две години. Дай конеца, че взе да ми писва. – Сержантът се озъби и извади иглата и пръста си в готовност.

- Няма конец.
- К’во?!
- Свършил е.
- Стига си се будалкал!
- Не знам подробностите, но изведнъж конецът, по целия ***ан свят е спрял производство, някой е пропуснал да спомене и сега ние се оказваме с 80% от служителите са с липсващ крайник благодарение на студа, поледицата и самата служба.

След като анализира историята, Андрей реши, че е прекалено тъпа, за да не е истина.

- И кое от това не беше за по телефона? – озадачено попита сержантът.
- Стопли си мозъка. Пратиха ме да те взема и да ходим да разследваме.

Докато траеше разговора осакатеният беше увил липсващия си инструмент на труда и свидетелство за еволюция в един празен пакет от цигари и го беше набутал надълбоко във вътрешния си джоб. Когато си зомби в нужда се научаваш на практичност.

Замисли се над новините. Нямаше причина да не вярва на Осгородский, дори имаше смисъл да му се довери (или поня така си повтаряше), затова си пристегна дрехите здраво, опита се да поизлее малко от супата в обувките си и кимна на новоизлюпения си партньор, че е готов за тръгване.

Двамата закрачиха през пътечката, която бяха направили по-рано, чрез идването си и се запътиха към най-логичното място за начало на разследването – “Сельодка, урожай, щайга!” – барът, където се събираха всевъзможните разумни видове и раси.

- Основния ни снабдител е в града, фабриката си ни обслужва от години… Ако разкрием на местно ниво, тяхна им… Ще разберем какво става и нагоре по стълбицата. Ще трябва да разпитаме Игор Тъпото, а и Нина Прахосмукачката, Алексей…
- По – спокойно, направо ще питаме Кузма Препорочни. Не ми се размотава над този случай. Пък и по това време другите са на третата маслинка и повръщат, или си имат други занимания, които ми създават работа. – Евгени вървеше напред, пъхнал ръце под мишници и тихо псувайки народа, света и родината. Наистина тази вечер беше трудно да се отдадеш на сонети. Андрей пък изведнъж се ухили и си завървая бодро, чак леко запя. Явно усещаше, че ще се върне към още един от навиците, които бе придобил приживе – пиенето.

Влизайки в бара двамата се насочиха, към масата, която им беше нужна. На нея стоеше поп, който вдъхваше доверие и доброта, колкото малолетна курва. Десетте водни чаши, от които вонеше на спирт, вампирката с веещи се гърди в скута му (да гърдите й се веят в скута му, тя седи до него), подръпваща и галеща многозначително брадата му, угарката в устата му и захвърленото расо на една страна, показвайки го по панталони и потник, завършени от червена коледна шапка, рисуваше нелоша карикатура на Дядо Коледа. Униформените взеха по 2 чаши водка и се тръшнаха без да го питат свободно ли е. Бутнаха му две от чашите, наместиха се и се усмихнаха на отчето.

- Нека пропуснем началото и да стигнем до края на разговора? – Евгени беше напълно наясно, че Кузма знае, че идват при него, още преди тях самите.
- Нищо не знам. – Ухили се щастливо “божият” служител.
- Края на разговора, а не средата.
- Андрюша, иди си у вас, пратил съм ти едно бързо писъмце, за да не ме занимаваш с тези глупости. – Засегна се Препорочният и дори се присви леко, като мома, на която и напиват менците. Погледа няколко човека из кръчмата и кимна на сержанта.

Андрей стана и завлече Женя след себе си. Щом бяха стигнали до писмо, беше важно да се омете веднага. Отчето пазеше този номер, само когато наистина не иска да бъде виждан да разговаря с някого и по-точно с определени хора. Ако намекът не се разбереше веднага се стигаше до твърдо, руско, кърваво вменяване на акъл.

И точно когато затвориха вратата зад себе си, една бутилка я разтърси, разбивайки се в нея, последвана от буйни крясъци, които беше облекчение, че не чуват ясно.Отново влязоха в сградата, но от друг вход и се качиха до мансардата, която се явяваше домът на Малинин.

Той внимателно открехна вратата, докато другото зомби го чакаше и се чудеше за какво става въпрос на няколко крачки зад него.Наистина на земята имаше писмо. Андрей постоплен от застоелия въздух в сградата отвори плика чевръсто и зачете.

Бяха написани само две думи:”Погледни напред.”Святкайки светкавично лампата, той изправи поглед. Изведнъж цялото районно, в което работеше му се изсипа увито в конци, крещейки “ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН АНДРЮША!”.

Изведнъж всичко си дойде на мястото, дори досадното хихикане на Евгени зад гърба му. Направо му идеше да пукне от яд, че се е вързал на тоя номер… Ядоса се дотолкова, че се сгря от нерви. Да го занимават с подобни глупости! Изведнъж се хвана за отдавна спрялото сърце и подбели очи.

- Ах вашата…!!!!!!!!

И взе , че умря. Строполи се на пода и се спомина за втори път. Последната му мисъл беше, че ще си купи един кашон конец, а до главата му насмешливо се търколи отчупения му палец.

Рубрики: Tворчество · Хумор

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай