Public Republic Art Studio

Емилия Дворянова: „Масовата култура е непобедима и литературата има шанс само ако е наистина радикална”

22 ноември, 2009 от · 2 Коментара

Интервю на Екатерина Григорова с писателката Емилия Дворянова

Emilia Dvorianova

Когато преди няколко години прочетох „Земните градини на Богородица”, изпитах неудобство, че макар и да познавах „биографично” Емилия Дворянова, бях пропуснала основното, което я прави уникален за България автор: нейния сложен и прост като чудото на кръвта език. Бях пропуснала да приема езика. Да го малтретирам с насладата, да изгарям в спасението на плашещите му дълбочини. След това си набавих и другите й романи и се убедих, че преценката ми за нейното слово се е оказала изобщо вярна. Реших да й задам „няколко” въпроса за тайната на таланта и писането.

Какво е за Вас талантът и какво означава да пишеш добре?

Предпочитам думата „дарба”. Тя по-добре описва това, което вероятно ме питате. За дарбите нямаме заслуга, няма защо да са предмет на особена гордост. Те са Дар свише, който през целия си живот трябва постоянно да бъде заслужаван, едно постановено изискване и служене. В този смисъл „писането добре”, само по себе си, не означава много, всичко започва оттам нататък.

Вие преподавате творческо писане в Нов български университет. Възможна дисциплина ли е това за България и кои са най-честите съвети, които давате на Вашите студенти по отношение на стратегиите за писане?

След като е възможна по света, възможна е и в България, разбира се. И става все по-нужна. Нещо парадоксално се случва – колкото по-малко хората четат, толкова повече им се пише.

Явно човек има потребност от форми на осмисляне на света и себе си, от подреждане на хаотичните състояния на преживяванията си, нещо, за което литературата по принцип дава форми, „матрици”. И тъй като изисква много време да се чете, инстинктът кара все повече хора да опитват самите те да пишат. Стихове, импресии, разкази, малки форми, неизискващи време на пръв поглед… изразяват се, изпробват подреждане в слово.

Няма значение дали е сравнително добро или несрето – все пак носи удоволствие и „върши работа” като огледало на „себе си”, поне така преживяват писането голяма част от студентите. Когато малко си чел (днешните млади не са особено ентусиазирани читатели), писането не плаши – не подозираш огромното море зад себе си нито дълбочините, в които се потъва…

Започвайки да пишат, обаче, и докосвайки се до магията на създаването на текст, понякога се случва и да посегнат към някоя по-смислена книга, да зачетат… и, о, чудо!, превръщат се в читатели! Започват да откриват съвършено непознат свят… Имам един списък с книги, който раздавам на студентите си в началото на курса и ги задължавам да прочетат поне една от тях.

Помня една студентка, когато прочете „Мисис Далауей”, възкликна: „Боже, не знаех, че е възможно да се пише така! Ама то е хубаво!” Това, което казвам, не е шега – мисля, че подобни курсове са изключително важни, не защото създават писатели, а защото създават читатели. Тъй че, да говоря за някакви специални „стратегии на писането”, ми звучи претенциозно.

Със сигурност обаче за тези студенти, които преминат през моя курс, литературата става нещо по-значимо, отколкото е била преди това. А когато на подобен курс или школа попадне наистина даровит студент, той може да изтегли много важни неща за собствения си опит в писането.

Завършили сте философия, защитили сте дисертация по философия. Защо избрахте да пишете романи?

Връзката е обратна: първия си роман написах на 16 години, разбрах, че съм писател и реших да следвам философия, защото ми се струваше най-подходящото занимание за един пишещ човек. Мисля, че не сбърках.

За мен обаче и до днес е загадка, какво определя влечението, потребността от писане, при това именно на романи. На 16 години не пишех поезия, не пишех разкази – написах роман. И така продължих. Нямам отговор.

Наричат Ви труден автор. Защо според Вас?

Да, наричат ме и са прави. При това, изразът „труден автор” или „елитарен автор”, е съпроводен често с обвинителна интонация, което ме забавлява. Следвам хода на собственото мислене, задоволявам собствените си представи за литература – всъщност всеки писател прави точно това. Джойс труден ли е? А Вирджиния Улф? А Томас Бернхард или Елфриде Йелинек? Ами вероятно са трудни, за мен са наслада за духа и интелекта. Изкуството „лесно” ли е?

По времето на социализма съществуваше лозунг: „Изкуството за народа”. Много се подигравахме и шегувахме с това – днес „народ” е заменено с „маса”. Компромисът е навсякъде, поклоните и намигванията към масовата култура дебнат почти от всяка книга, от всеки филм… нещо като зараза. Не съм аз трудна, просто хората са станали твърде „лесни”.

Масовата култура във всичките й форми съвсем ги е разглезила. Нито умеят, нито желаят да полагат някакво усилие, голяма част от удоволствията на духа – подчертавам, че това са удоволствия – не са им достъпни. Нямат развито „естетическо сетиво”, то не им е потребно, за да функционират като индивиди и да се вместват успешно в днешния свят.

Трябва ли аз да стана „лесна” поради тази причина? И защо? Истината е, че дори да бих искала – не мога. Не мисля, че писателят избира как да пише. Неговото КАК е сложна симбиоза на интелектуални и едновременно с това съвършено несъзнателни стратегии на собствената му индивидуалност и степен на „можене”.

Това с „трудното” и „лесното” не е проблем. Който слуша чалга – да слуша чалга. Който слуша поп и рок, ще слуша поп и рок и ще си въобразява, че това е върхът на музиката. Или ще пише простички шансони и ще се изживява като велик музикант. На когото е потребен Шостакович – ще си го намери или ще си го „създаде”…

Хубаво е да има всичко, „всекиму според потребностите”, както бих казала с усмивка, но и с малко тъга. Плаши ме обаче настъплението на посредствеността. Защото тя не се задоволява с отказа да чете, слуша, разбира онова, което по някакъв начин я надвишава. Агресивна е, властта е нейна и това е плашещото.

Във Вашите романи изкуствата сякаш се помиряват, за да заискрят в съзвучие с удвоената енергия на езика. В “Passion, или смъртта на Алиса”, както и в последния Ви роман “Концерт за изречение”, е изведен виртуозно синкретизмът между музиката и художественото слово. Това все пак ме кара да мисля, че за една голяма част от читателите на тези произведения музиковедският пласт на езика се е оказал труден за разчитане. Оттук и въпросът: Бихте ли направили компромис със съвестта в името на читателското разбиране?

Компромис? Изключено. Представяте ли си как писателят написва една страница и си казва: о, много сложно, трябва да го поправя, няма да ме разбере… кой? Съседката под мен? Или елитният критик? Или този, който в момента опиянен съзерцава поредното шоу по телевизията?

Това как пише даден човек се определя от цялостната манталитетна нагласа, от екзистенциалния опит на пишещия, от един негов неотменен вътрешен смисъл. Пределна дейност е, пределен опит, не се поддава на „игра” и кокетничене с някакъв потенциален „зрител” на писането.

Мисля, че „моят читател” е вътрешен на текста, който създавам… той е изключително придирчив, критичен, ужасно трудно харесва нещо, защото наистина има „естетическо сетиво” за езика… Трудно ми е с него, но го обичам и не мога да го разочаровам. А и вярвам, че пътят е точно обратен.

От много години „погребват” литературата, вещаят смъртта й, защото „няма кой да чете”, малко са четящите, ако не става дума за Дан Браун, разбира се. И тя наистина ще се погребе, ако продължава да се „заразявя” с идеята за някакъв „количествен” читател.

Масовата култура е непобедима и литературата има шанс само ако е наистина радикална, т.е. ако е „себе си”.

Имам предвид следното: „литературното” в литературата е формата и езика, поне за мен е така. Това я прави изкуство. Тя твори език и създава форми. Мисля, че във времето ще оцелее единствено тази литература, която не служи за огледалце на масовия вкус, не си играе със сантиментите на тълпата, със случайната актуалност, иска ми се да се изразя дори грубо: литературата има шанс, ако „не й пука”.

Ето, давам пример: Томас Бернхард, „Изличаване, едно разпадане”. Неистова книга, писана „като за последно”, предсмъртно… изключителна е, това наричам „радикално”. Има шанс тази литература, която не се страхува да припознае и познае себе си като изкуство. И в мига, в който казвам „шанс”, се сепвам и се питам – „шанс” за какво? Всъщност не знам. Може би читателят във времето да я намери, защото е посмяла и съумяла да се лиши от „потребителя”. Но и това никак не е сигурно, нито задължително… Знам само, че изкуството е сложно. И многозначно. То всъщност не се „разчита”, живее се.

„Концерт за изречение”, за която споменахте, действа наистина на музикално-езиково равнище и точно поради това ми се струва едновременно сложна, но и четивна книга, въвличаща в себе си така, както прави това музиката. Е, в случая имам предвид определена музика, не онази, която фоново ни залива отвсякъде.

Със сигурност един музикално грамотен човек би намерил за себе си и други нива на озвучаването в текста и би ги осъзнал, за разлика от не-музиканта, у когото тези пластове биха се задействали по-скоро на несъзнавано равнище. Нева Кръстева например направи такива музикални анализи на „Градините”, на „Passion” и на „Концерт за изречение”… бях много щастлива, когато прочетох текстовете й, казах си: значи наистина се чува… Но това не е проблем на четенето.

Изисква ли подготовка писането на един роман? Върху кой от романите си работихте най-дълго?

Зависи какво влагате в „подготовка”. Писането на „Госпожа Г.” например беше предшествано с нещо като изследване на женския печат от трийсетте и четирийсетте години на миналия век. Прекарах много дни в Народната библиотека и искрено се забавлявах с вестниците от това време. Причината беше, че исках да попия езика и атмосферата на тези години.

„Земните градини на Богородица” ме накара да преобърна много литература, свързана с Атон. Ако имаш конкретно историческо време, различно от днешното, или особено реално място, в което романът „никне”, това е неизбежно. Но не винаги е така.

Тогава може да бъде дори по-сложно, няма „сламки”, „кукички”, за които да се държиш в моментите на спад в писането, застоите са обикновено по-дълги… Някак привидно всичко е вътре, само между теб и езика… Най-дълго съм писала „Госпожа Г.”, три години… беше трудно.

През 2006 г. във Франция бе публикуван награденият през 96-та „Passion или смъртта на Алиса” в превод на Мари Врина-Николов. Предстои и издаването на френски език на „Земните градини на Богородица”. Ще кажете ли няколко думи за очакванията си и работата по предстоящото издание?

Книгата ще излезе през февруари, но вече получих макета. Не бях виждала подобно нещо, дори помислих, че е излязла по-рано. Съвсем истинска книга, прецизно направена, за автора, преводача, редактора, издателя… да видят точно как ще изглежда. Но моята работа в случая вече отдавна е свършена, сега остава радостта да видя книгата.

Най-вълнуващото при превод в чужбина обаче е работата с преводача. Мари Врина е невероятна в усета си и отношението с езика. Въпросите, които ми задава, когато превежда, ме карат сякаш да разбера по-добре самата аз какво съм написала.

Към коя от книгите си сте привързана най-силно?

Не мога да кажа. Виждам нещата в тяхната цялост, сякаш писането е процес, който протича и пронизва живота ми, виждам свързаността на книгите си, развитието на темите и езика… за мен книгата е една и тя е просто писането. А аз изглежда обичам да пиша…

Често си казвам, че всъщност сте поетеса. Пишете ли и “други” стихове освен тези, на които аз се наслаждавам в прозата Ви?

Никога не съм писала поезия, освен в най-ранна възраст. И същевременно имам съвсем ясно съзнание, че няма да съм далеч от истината, ако кажа, че всичко, което пиша, е поезия.

Връзката ми с езика е такава – през формата и музиката. Чувам изреченията, усещам целостта на текстовете си като музикална форма, особено, когато „призная” това и откровено се предам на музицирането, както в „Passion или смъртта на Алиса” или „Концерт за изречение”.

Ритъмът ме води, езикът се изпява. „Концерт за изречение” писах с партитурата на „Шаконата” до себе си, следях я постоянно, слушах я в десетки изпълнения… особено сцената с онова „оргазмено” свирене на двете цигулки, имах чувството, че ме е поела звукова вълна, въобще не мислех за смисъла, за значението, беше съвсем „медитативен” процес. Това са неща, характерни сякаш за поезията… и все пак е проза.

Има ли книга, която препрочитате и кои са авторите, които са допринесли в най-голяма степен за изграждането на личния Ви почерк?

Може би трябва да приложа списъка, който давам на студентите си. Само че ще бъде много дълго. Но истината е, че най-много съм научила от другите изкуства. И от музиката, и от изобразителното изкуство, но това е мой, специфичен път и съдба.

Едно птиче ми каза, че в момента работите върху нещо голямо. Ако е така, бихте ли споделили повече за този проект пред читателите на Public-Republic?

Не обичам думата „проект”, когато става дума за творчество. Пиша роман съвършено без проект. Пиша, спирам, очаквам го понякога с дни, той идва, продължавам, страхувам се, не знам дали ще го напиша, в един ден сякаш всичко е чудесно, на другия ден натискам delеte… знам, че в следващите около две години със сигурност друго няма да правя и това малко ме отчайва, боря се с времето, с ежедневието… сложно… може би, защото наистина нямам никакъв проект… с проект би било по-лесно.

Емилия, ще Ви задам въпрос, от чийто отговор очаквам да ме заболи. Кое е това, което спасява човека?

Отговорът на този въпрос е еднозначен, кратък и единствен. Бог спасява човека. Само Той е Спасител – Него или го има, или го няма – въпрос на вяра. Не на Избор, а на Истина. Или има смисъл, който надвишава човека и го „изтегля” отвъд собствената му нещастна крайност, или няма такъв. Надявам се не очаквате да постулирам неговото спасение или неговата пълна нищожност.

Оттам нататък може да разсъждаваме върху начините на собственото спасение в рамките на живеенето, т.е. как хората „спасяват” живеенето си в хоризонта на своята полусъзнавана крайност – и в този смисъл вече отговорите са много и съвсем нееднозначни.

Живеенето може да се удържа цинично. Може да се удържа с вяра, повечето хора вярват в „нещо”, просто така, „фоново”, за да не се сринат във въпроса за смисъла. Може да се удържа инфантилно посредством играчки и залъгалки. Може да се удържа в идеи за „живот за другите” или „живот за себе си”, егоистично, алтруистично, дори не ми се споменават множеството възможни патологии на живеенето… всичко би могло да спасява „да бъдеш жив”, докато си жив… заблудите на славата, на имането, нарцисизма на „притежанието на другия”, властта…

Всеки несъзнателно подрежда пъзела, в който може да „спаси” собственото живеене… Всичко това прилича на „производство на смисъл”, който се носи в реката на пълното без-смислие – често се питам дали всеки смисъл е легитимен, не знам, не съм сигурна, може би да, ако най-ценното е животът сам по себе си и той трябва да бъде живян.

Някои го правят много просто и естествено – понякога се възхищавам на такива хора, аз не го умея така, а може би това са „по-добрите” хора. На други е потребна някаква грандиозна строителна работа на ума, за да удържат на повърхността това просто нещо – живеенето – и да бъде то спасено. Аз със сигурност се спасявам в писане, то е моето живеене, затова ни най-малко не ме вълнуват теориите за „края на литературата”, „края на изкуството”…

Литературата със сигурност не е най-важното нещо на този свят, светът вероятно спокойно ще оцелее и без нея, но със сигурност би бил по-отвратителен и сив. Тя не е Спасение, но е спасителна.

Бих искала да е по-лесно, но не е, живеенето не е лесно, затова и литературата не е. Поне за мен. Нещо подобно на любовта е. Защото и любовта е спасителна, но тя е най-сложното, твърде малко хора са способни на нея… не я умеят… тя е точно толкова трудна, колкото и вярата.

На какво се радва и какво изстрадва днес българският писател?

Не знам. Всеки изстрадва съдбата си и намира и радостите в нея. Писателят е като всеки друг човек.

Емилия Дворянова е родена през 1958 г. в гр. София. Завършва пиано в СМУ “Л. Пипков”, след което следва философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Доктор по философия.

Директор на програмата “Езикова култура и академично есе” в НБУ. Чете курсове по Естетическата същност на християнството, Творческо писане, Разказът – кратки повествователни форми, Романът – история и техника на създаване, Словото и неговите изкуства.

Автор е на монографията “Естетическата същност на християнството” (1992) и на романите “Къщата” (1993) и “Passion или смъртта на Алиса” (роман-фуга, 1995), получил специална награда за роман през 1996 г. и публикуван във Франция (Federop, 2006).

През 1998 г. публикува “La Velata” (новела) в общо издание с “Тялото, разковаване” на Милена Кирова.

Романът “Госпожа Г.” излиза през 2001 г. През 2005 издава “Passion или смъртта на Алиса и La Velata”, през 2006 г. излиза романът „Земните градини на Богородица”, отличен с националната награда за литература „Христо Г. Данов” 2007, последван от „Концерт за изречение” (2008).

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • mislidumi // 23 ное, 2009 //

    Емилия Дворянова: “Имам един списък с книги, който раздавам на студентите си в началото на курса и ги задължавам да прочетат поне една от тях. ”

    Всъщност аз много бих искала да видя точно този списък.
    Поздрави
    Петя Х.

  • vanja.konst // 23 ное, 2009 //

    Аз също бих помолила за това. Подозирам, че в голяма степен съвпада с представата ми за “радикална” литература.
    Рядко приятно интервю с доста съществени неща в него.

Коментирай