Public Republic

Яница Радева

Снимка: Fotostream von john_a_ward

Днес го реши – ей така от сутринта – няма да си отвори e-mail-a този ден, няма да прочете получените съобщения, то и едни съобщения идват напоследък: реклами, реклами, реклами.

А от нея вече три дни нищо – нито ред, колко й писа, умолява я, накрая дори я нагруби, но малко, дискретно, като намек й го каза, а тя изглежда е умна, ще го разбере и ще се поправи, ще му пише, ще се извини, така си помисли, колко глупав е бил!

Трябваше да му отговори, трябваше още снощи – но ето – не го направи – влезе в живота му, изпълни пощенската му кутия с името си, обви я като в пашкул и изчезна, не каза нищо, не каза защо, и вече три дни я няма.

Днес го реши – няма да си отвори e-mail-a, дори и да му е писала, дори да се извинява, ей така, няма да го отвори днес, и утре няма да го отвори, нека страда като него, днес го реши, а снощи изтри всичките й писма, изчисти името й от пространството си:

“Да те няма – хайде, чиба, махай се!” – така каза снощи на последното й писмо, въпреки че много му харесваше, почти фетиш му беше онова изречение за бенката върху ръката й, малко над дланта, която била като калинка, точно като калинка, и така си я представяше, откак го прочете – една тънка ръка, с малки руси косъмчета като треви, и след тях калинката – така я виждаше през тези три дни, такава я желаеше, това беше тя. “Какъв галфон съм бил? – каза си – Как само се увлякох!”

Не си облече ежедневните дрехи, нито официалните за празнични дни и специални случаи.

Не си облече никакви дрехи, а застана, както си беше гол след сутрешния душ, на балкона. Не погледна нито надолу, нито в права линия към прозореца на съседите, за да види изуменото, кръгло като луна, пребледняло лице на жената, която не преставаше да го гледа, искаше да направи нещо, но не се сещаше какво, затова не посягаше към телефонната слушалка, не се обаждаше в полицията, не правеше нищо, нищо не предприемаше, дори не мислеше вече, че този гол мъж отсреща е ексхибиционист, или не – самоубиец, точно самоубиец!

Дали няма всеки момент да скочи, дали няма да й наруши съня през нощта, след като, въпреки че не иска, погледът й залепне върху окървавеното му тяло на улицата.

Че не си беше облякъл никаква дреха, нямаше да може да напише после, когато техниците отстранят повредата и възстановят интернет връзката, нямаше да може да разкаже на приятния мъж, който срещна в сайта за запознанства, нямаше да може, докато му обяснява за досадната повреда на кабелите да спомене, че онзи мъж, който видя сутринта, тъкмо когато отвори очите си и погледна през прозореца, не си беше облякъл никакви дрехи, защото мъжът не скочи. А щом не е скочил, тоест, щом пушката не е гръмнала, защо да се говори за нея.

Показа се от обвивката на четвъртия етаж, на ръба на парапета и на живота – и не скочи! После не видя какво става вътре, колкото и да се мъчеше и дори се улови, че съжалява, че мъжът не наруши съня й, от нерви дори ръка я засърбя, бенката, която днес трябваше да оперират, защото така бяха показали резултатите от медицинските изследвания и така препоръча хирурга, който щеше да отстрани калинката на лявата й ръка.

Ръката му плъзна картата в детектора, звукът, който последва, оповести края на работното време – “най-после!” – каза си и взе найлоновия плик с отпадъци, трябваше да го носи почти до кооперация си – наблизо нямаше контейнери за разделно събиране.

– Да му се не види, кога най-после ще сложат! – каза на отражението си в огледалото на изхода – докога ще се разхождам като боклукчия из половината град?

Спря колата съвсем близо до контейнера, щеше просто да го хвърли, като друг път и да му обърне гръб, бъркайки в джобовете си за ключовете на входната врата. Контейнерът се оказа пълен, не беше нищо ново, не за първи път се случва това, това не трябва да вълнува някого – просто остави чувала на земята до синия контейнер, като смяташе това е достатъчно указание за боклукчиите.

– И сега, какво, доволни ли сме, че се включихме в градското замърсяване? – чу, още преди да е направил пълна крачка, зад гърба си женски глас, който сякаш беше изникнал ненадейно откъде, може би от чувала с боклуци или от контейнера.

От изненада почти се препъна, но спокойно обърна тялото си, облечено в новия му бежов костюм, понеже днес имаха важна среща в офиса, ето хубаво ме погледни, искаше да каже обръщането му – бавно, небрежно.

Жената стоеше пред него, почти до контейнера, беше ниска, стигаше едва до рамото му, сложила ръце на кръста, едната, лявата привързана точна над китката, поради някаква контузия навярно.

Стоеше и го гледаше заплашително, сякаш с кожата си, осеяна с лунички, толкова много, че изглеждаше кафява, а на лицето сред луничките се взираха онези сини, но с най-страшното синьо, очи, които сякаш искаха да го хипнотизират.

– А ти, Красавице, каква идея имаш? – тя смени ядосаното си заради обществото изражение, с ядосано заради личността си – беше готова да се нахвърли върху му, наелектризирана не само заради собствените си комплекси, но и заради нескритата ирония на гласа му: Знаеш ли, че половина град обикалям с този найлонов чувал?

Що не си гледаш твоята работа, а се бъркаш в хорския живот?
Понеже нямаше желание да дочака отговор, обърна й гръб и влезе във входа. Докато автоматичната врата скриваше улицата, контейнера и луничавата жена, той чу последните нотки на гласа й – “колко неприятен и истеричен” – помисли, изкачвайки стълбите.

Пред вратата на апартамента си реши да отвори e-mail-a, и ако неговата любима с калинката на ръката му е писала, да й прости, защото – виж какви капризни същества пълнят улиците и пречат на хората – а тя е добра, тя е нежна, по бялата й кожа слънцето прави слънчеви зайчета, а не лунички, и той, влязъл в апартамента, спря на компютъра любовен поглед.