Public Republic

“Убийте тази жена” на One Way Theater
Александра Грашкина

Когато Светлана се превъплъщава в героинята от пиесата на Майя Праматарова, тя не сдържа емоциите си. Парадоксът е, че героинята й не изглежда ранима или уязвима. Напротив – ние зрителите, седейки в удобните си кресла, се чувстваме беззащитни, когато тя извиква “Убийте тази жена!” и след това прошепва: “Защо?”

Героинята на пиесата е бивша актриса, която прекарва нощта на петдесетгодишнината си, завръщайки се в миналото, като преосмисля своите спомени и се сблъсква с някои от най-важните хора в нейния живот – баща й, съпругът й и най-добрата й приятелка.

Тя наново претегля какво означава човек да играе и да бъде актриса, какви са рисковете и “страничните ефекти”, свързани непосредствено с изкуството.

В тези моменти, героинята често влиза в някоя от ролите на известната руско-американска актриса – Ала Назимова. Сравнявайки живота и кариерата на Назимова, която на пръв поглед е идеалният модел на великия артист, със своя живот, който е далеч от идеала: живот на актриса, дошла в Америка, за да стане съпруга, майка и емигрантка…

Светлана се преобразява в театралните превъплъщения на Назимова като плавно преминава през съмненията и разкаянията на нейния персонаж, докато границите започват да се размиват.

Публиката усеща, че Светлана е играла на сцената на собствения си живот ролите, които Назимова е представяла пред препълнени салони. Тя не спира да играе – играе себе си на петдесетгодишния си рожден ден. Видимо е кой път й коства повече сили.

Няма човек, гледал представлението, да не се е идентифицирал с мислите на персонажа й, когато тя, хумористично-меланхолично, казва: “Мечтите се случват, когато се формулират добре.”

Героинята й е готова да признае, че тя никога не е сформулирала мечтата да стане велика актриса, както това прави Назимова – признанието й подтиква да се замислим за нещата, които сме можели да имаме, само ако сме ги желали достатъчно силно, за да се откажем от всичко останало.

Друга мисъл, която мнозина може би споделят, е произнесена, макар и с неохота, от персонажа на Светлана: само мъжът, за когото тя се омъжва, сякаш “тласната от тъмна и неясна сила” — единствено той е видял “най-гениалните й роли”.

Без значение е дали тези мисли навяват смях или сълзи, важното е, че чрез текста на Майя Праматарова те влизат под кожата и не дават мира.

Искам да премахна евентуалната заблуда, че това е една от тези пиеси, където героинята трябва да избира между това да бъде майка или да направи кариера (ако такъв избор съществува), не, това не е и представление за избора на “истинския живот пред изкуството”. Тези роли принадлежат на Джулия Робъртс или на някоя от другите лъскави кукли.

Към края на спектакъла персонажът застава в светлините на прожектора, както и Назимова е заставала в някой монолог, но героинята на Светлана Атанасова чете едностранично писмо от съпруга си – миг, в който се осъзнава колко близки могат да са театър и реалност и как нито един избор не е следствие на една-единствена причина.

Визуалната среда на представлението, създадена от Владимир Гусев взаимодейства с постановката и разширява въздействието й без излишно да натоварва зрителя.

Различни образи се проектират на задната част на сцената, с които Светлана взаимодейства, оставяйки отпечатък в съзнанието така, както черно-белите снимки фиксират не само момента във времето, но – и нa спомена.

Вещите, в ръцете на Светлана оживяват като резултат на изящното театрално действие и емоция – сред кърваво червено, наситено черно и чисто бяло се вижда лицето на човека, който играе и едновременно – актрисата, която живее.

Взаимовръзката между артиста и публиката на “Убийте тази жена” е непрестанна. Не спира и за секунда, и когато Светлана произнася известната реплика от “Саломе”: “Убийте тази жена!” — публиката вече е готова да прошепне заедно с нея “Защо?” Представлението предизвиква въпроси и размисли. То е безжалостно искрено, изключително креативно и запомнящо се!

Снимки: Слава Дойчева