Public Republic

Интервю на Златина Димитрова с художника Росица Михайлова

Росица Михайлова:

До преди две години никога не се бях замисляла да започна нов живот в друга страна. Никога не съм учила рисуване професионално. Винаги съм искала да уча това след 12 клас, но знаех че е невъзможно. Кандидатствах в Англия, защото нямах шанс да ме приемат хубава специалност в България.

Одобриха ме в 8 от 10 университета и макар един от тях да беше Кингстън, аз реших да замина за Кентърбъри, защото само в университета в този град се престраших да кандидатствам с рисуване.

Сега уча керамика, скулптура, printmaking, рисуване и история на изкуството. Проектите ни винаги са за собствените ни идеи, тоест всеки развива проекта си самостоятелно, така че да открие своя собствен, уникален стил и свят. Няма двама от специалността ми, които да имат сходни идеи. Защото няма и двама души на този свят, които да са еднакви.

От няколко месеца насам развивам проект, който е за липсата на комуникация и за погрешното разбиране между хората. Примерно, един човек може да се смее и това да изглежда много естествено и истинско, но всъщност отвътре да е изпълнен с тъга или дори сарказъм…

Целта ми е да покажа, че не всичко е така както изглежда, но и че макар и да знаем това, пак ще допуснем много грешки в разкодирането на знаците по време на разговор. Картините са големи платна, нарисувани с маслени бои. Черно бели портрети, които започват от очите надолу, защото липсата на очи може още повече да засили чувството за липса на разговор и думи. Комуникация има вътре във всеки човек, но зависи от нас самите дали ще остане само вътре или ще се покаже и на повърхността.

Jenny Saville ме вдъхнови много с нейните фрапиращи картини, уникална идея и невероятен поглед към живота.
Да си художник не е лесно, защото трябва всекидневно да се сблъскваш със собствените си страхове, криещи се на дъното на душата. Но аз смятам, че си заслужава…

Как започна да се занимаваш с изобразително изкуство?

Не помня точно кога започнах да се занимавам с това, тъй като от малка винаги съм обичала да рисувам. Винаги ми е било и мечта да уча изящно изкуство и да стана художник. Много деца като пораснат забравят, че някога са обичали рисуването, но аз не можах и все усещах, че нещо ме дърпа към четките и боичките.

Какво ти дава изобразителното изкуството?

Спокойствие. Докато рисувам спирам да мисля за каквото и да било, отдавам се напълно на картината и буквално потъвам в нея. Като медитация е. След като я завърша изтощението е пълно, но и спокойствието също.

Откъде черпиш вдъхновение?

Вдъхновението може да дойде по всяко време, от най-различни преживявания и да си тръгне, когато си поиска. Обикновено се появява от нещо, което провокира в мен непознати до преди това чувства. Понякога е от внезапна идея, от желание да се изучи дадена област или да се експериментира с боите, платното и света около нас.

Как определяш своя стил?

Все още го търся, тъй като всеки проект, който правя е в различен стил. Всеки път има прилики, но разликите ме карат да се замисля и да надникна още по-навътре в идеите си и да открия нова страна на себе си и на рисуването.

Защо избра за развитието си университет във Великобритания, а не в България?

В България нямаше да ме приемат изящно изкуство, тъй като никога не съм се готвила за кандидатстване с рисуване. Беше импулсивно. От 10 университета кандидатствах само в един с рисуване. И затова отидох там.

Как се отразява различната култура върху творчеството ти?

Не съм се замисляла за това досега. В началото като дойдох не можех нищо да направя, беше ми трудно и нямах никакви идеи за проектите си. Буквално изсмуквах всичко от пръстите си. Нощта преди презентациите измислях причините, поради които съм ги нарисувала. Бях като стресната. Но с времето успях да намеря някакви прилики с българската култура, макар това да е много трудно. И всъщност започнах чрез рисуването да изучавам тази нова за мен страна.

Разкажи ми за последния си проект.

Проекта ми в момента, който се казва „Бариера” се отнася за липсата на комуникация между хората. Комуникация винаги има, но вътре в хората, аз исках да покажа именно това и че на повърхността няма следи от общуване. Също така исках да покажа, че не винаги хората се разбират. Не винаги са искрени, не винаги следят разговора или са заинтересовани от него.

Ето така примерно някой може да се усмихва по време на разговор и това да изглежда естествено, истинско и никой да не подлага на съмнение тази усмивка. Но никой не знае какво става вътре в съзнанието на един човек. Може усмивката отвътре да е всъщност знак на сарказъм или пък на тъга. Така че проекта е също и за тайните на човешкото съзнание, които често създават бариера между хората, независимо колко близки са те.

Ето затова избрах да рисувам портрети за тази задача. Портретите вървят по двойки. На повечето комуникацията е вътре във всеки човек, а не на повърхността. На тези, които изглежда все едно протича истински разговор се забелязва и мисъл, протичаща отвътре, която никога няма да успеем да достигнем. При портретите очите отсъстват, тъй като те казват твърде много. Освен това, хората обикновено се гледат в устата, когато разговарят, което още повече засилва жаждата да се открият тайните послания зад думите.

Как виждаш бъдещето си в сферата на изкуството?

Все още рисувам заради самото рисуване. Но след като завърша, смятам да изкарам и магистратура по изящно изкуство и да стана преподавател.