Public Republic Art Studio

Промени по сценарий

9 ноември, 2009 от · 1 Коментар

Кристин Димитрова

Promeni po scenarii
Снимка: Cia de Foto

Андрей отвори прозореца и тежката миризма на гной излетя иззад гърба му, за да се разпредели в почти безкрайния въздух навън. Надолу по мастиления хълм къщите се бяха сковали в болезнени пози, като пациенти от травматологията, изведени на обща разходка. Из тъмните им стени светеха прозорци и нямаше два, които да са с еднаква форма. Отгоре ги притискаше едно също толкова мастилено небе, леко разредено с вода около по-високите покриви. Пролая куче.

В далечния край на улицата премина висок автобус с тъмночервени завеси и продължи по нощния си маршрут. В него сигурно имаше хора, за които е обичайно да пътуват, от време на време да спят в хотели и това да не им прави никакво впечатление. От множеството включени телевизори по къщите наоколо се чуваха цели фрази от вечерните новини – неясно тихи, но натрапчиви като групов шепот.

Андрей се опъна назад с ръце на кръста и раменете му изпукаха. Бяха широките, жилести рамене на мъж, който през годините беше губил мускули, но трупал инат. Внимаваше да не мисли, за да не загуби кураж.

- Стана ми студено – каза жената на креслото зад него. Краката й бяха вдигнати върху табуретка и завити с кафяво одеяло на цветя. Без да затваря прозореца, той се приближи до нея и погали голата й глава.
- Не ти ли стана по-добре от чистия въздух?

Жената не му отговори. По жълтеникавото й лице се изписа досадата на човек, който се е наслушал на празни съвети. Хората не разбираха, че колкото по-малко неща можеш да направиш, толкова по-наясно си какво искаш. Част от тялото й гниеше с настоятелност, която никой химикал не можеше да спре.

Тя се загледа в Андрей, който затваряше прозореца. Прошарената му коса отдавна не стърчеше така предизвикателно, както в първите години след срещата им. Две дълбоки бръчки поставяха устата му в скоби. Странно е как усмивката оставяше по кожата следи на огорчение. Може би просто всичко оставяше следи на огорчение. Боеше се, че той ще се откаже.

Андрей не беше лигльо. Не беше от хората, които смятат, че животът му е напълнил чинията наполовина, докато другите са гребали с пълни шепи. Не му липсваше и решителност. Но през последните години цялата му решителност беше насочена към това да се грижи за нея. Ставаше с първото иззвъняване на будилника, за да е сигурен, че тя няма да пропусне някое от лекарствата си. Возеше я с колата до поликлиниката и я пренасяше на ръце до лекарския кабинет. Бършеше праха съобразно собствените си представи за чистота. Изглеждаше малко невероятно посоката на всичките му усилия да се обърне за една вечер. Ако можеше, тя би го държала настрана. Само че имаше нужда от помощта му.

- Хайде, донеси ми лекарствата.
В гласа й се прокрадна кокетство. Каза го като момиченце, което знае, че баща му има време само за една-единствена молба.
Плешивите й клепачи примигаха. Андрей не я чу.

Едно е да планираш самоубийството си, съвсем друго е да уточниш часа. Когато преди месец болките станаха непоносими и тя се влачеше из леглото на треперещите си ръце, уговорката им изглеждаше логична. Той обеща, че ще й помогне да умре, защото друго и без това не можеше да направи за нея.

- Елена, Елена, Елена, Елена, Елена – повтори той и се опита да си спомни дългите й кестеняви коси. Разбра, че не си ги спомня, защото винаги – под косите, дрехите, смеха, лекото заекване в говора й – беше виждал само нея. Споменът за нея беше по-силен от косите й в паметта му, както щеше да остане по-силен и от липсата й на коси.

Това беше Елена, независимо от временните облекла на вида й. Беше неповторима. След смъртта й никакви човешки черти, качества и недостатъци нямаше да се сглобят така, че да се получи отново тя. Някъде трябваше да се сложи точка. Това не се разбира добре. Мисълта се отклонява от предстоящото действие като вода от прозрачна преграда.
- Хайде, донеси ми лекарствата – повтори тя.

Андрей нареди пред нея четирите еднакви шишенца, които се даваха само със специални рецепти. В този момент той не беше там. Съдействаше й, защото тя искаше да умре, и не присъстваше, защото самият той не го искаше. Ако можеш да отложиш една екзекуция, не трябва ли да се бориш за това до последния момент? Тя стисна в шепа всяко от шишенцата да не би да останат негови отпечатъци по тях. Не че някой би тръгнал да разследва нейния случай.
- Елена, аз…

Той се разплака. Смръкна и избърса лицето си с ръкав.
- Моля те – каза тя и прегърна главата му с изсушените си ръце. – Искам преди това да ми смениш памперса.
Той беше долепил ухо до врата й и чуваше пулса й.

- Много добре ще стане, просто го виждам как ще стане – каза режисьорът. Беше сравнително нисичък и криеше надупчените си бузи под рехава брада със заострен връх. Потри ръце. Джипът му беше паркиран пред кафенето.

- Това е… какво да кажа, много съм развълнувана – каза писателката. Зарови ръка в чантата си от изкуствена кожа и заизважда на масата тефтерче, лична карта, репортерски касетофон. Когато стигна до пакетчето с носните кърпи, измъкна една и попи грима от вътрешната страна на очите си, а останалите предмети бутна обратно в чантата.
- Джеки, всички ми казват така.
- Добре, Джеки. Наистина, Джеки, това ми дойде съвсем неочаквано.

Джеки допря връхчетата на пръстите си като пастор.
- Трябва само да помислим за друг финал. Тези шишенца не са “кино”. Ако тя ги гаврътне на екрана едно по едно, ще прилича сякаш празнува нещо.

Писателката го изгледа със съмнение.
- Не може ли да се направи така, сякаш тя не празнува нищо? Да си личи, че и двамата са тъжни. Виждат се за последен път, разделят се и около тях се чува трагична музика?
- Какъв е смисълът да опитваме? Няма да имат никакво взаимодействие. Най-добре е той да я удуши с възглавницата.

- Но той се е грижил за нея до този момент и не би могъл да я удуши с възглавницата. Нали точно там е смисълът? Колкото и да обичаш някого, когато идва ред да му помогнеш да умре, ти просто не можеш.
- Напротив – каза Джеки и махна на сервитьорката. – Той толкова много я обича, че я удушава с възглавницата. Това ще снимам, вече го виждам как. Още два коняка.
- На мен малък – каза писателката.

Сервитьорката им бодна досегашната сметка в стъклена чашка, оставена за подобни случаи и се отдалечи с таблата. Гърбът й беше масивен като че ли от сутрин до вечер разнасяше двадесетлитрови коняци.
- И ги виждам малко по-млади. Никой не обича да гледа старци на екрана.

Писателката се вторачи в празния пепелник пред себе си. Трябваше й време да прецени до каква степен героите могат да се променят и все пак да запазят себе си.
- Това са хора с обща история зад гърба си. Те са живели дълго време заедно, минали са, дето се казва, през добро и лошо.

Разказът е по истинска случка. Братът на баща ми. Естествено не се казва Андрей. Аз съм първият човек, който разказва какво наистина се е случило. Той живее с тази тайна. Малко над средната възраст е.
- Името Андрей е добро, нека си остане. Актьорите няма да имат проблеми с произнасянето му. Виж, ако се казваше Харалампи, примерно, щяха да ми се кикотят на всяка сцена. Какво ще кажеш да ги направим 25-годишни?

Той вдъхна въздуха над чашата и гаврътна половината коняк наведнъж.
- Просто не мога да си ги представя такива.
- Можеш, можеш. Знам, че ще можеш. Дай да се видим в сряда.

Андрей се опъна назад с ръце на кръста и раменете му изпукаха. Бяха широките, жилести рамене на млад мъж, който не беше имал време да натрупа тлъстина. Триглавите мускули надигнаха ръкавите на избелялата му фланелка. Все още се правеше, че гледа навън през прозореца, но всъщност събираше кураж.

- Стана ми студено – каза момичето на креслото зад него. Краката й бяха вдигнати върху табуретка и завити с черно кожено яке. Без да затваря прозореца, той се приближи до нея и погали голата й глава.
- Не ти ли става по-добре от чистия въздух?

Момичето не му отговори. По жълтеникавото й лице се изписа досадата на човек, който се е наслушал на празни съвети. Вдигна изтънелите си ръце към него.
- Виж! Харесва ли ти?
Беше лакирала ноктите си с кървавочервен лак. Сега те блестяха по-жизнени от нея самата. Той засмука показалеца й в устата си. Тя го погали по врата, там, където опашката на татуирания тигър се губеше в късата му, едва набола коса. Боеше се, че той ще се откаже.

Андрей не беше лигльо. Не беше от хората, които смятат, че животът му е напълнил резервоара наполовина, докато другите са били пуснати да форсират по пистата предварително. Не му липсваше и решителност, когато някой трябваше да нанесе последния удар. Но той я обичаше.
- Хайде, донеси ми спринцовката.

В гласа й се прокрадна кокетство. Плешивите й клепачи примигаха. Андрей не я чу.
- Елена, Елена, Елена, Елена, Елена – повтори той и се опита да си спомни дългите й кестеняви коси. Това беше Елена, независимо от временните облекла на вида й. Беше неповторима. След смъртта й нищо повече нямаше да се сглоби така, че да се получи отново тя. Някъде трябваше да се сложи точка. Това не се разбира добре. Мисълта се отклонява от предстоящото действие като вода от прозрачна преграда.
- Хайде, донеси ми спринцовката – повтори тя.

- Тази спринцовка пък откъде се взе? – попита режисьорът, докато караше писателката към вилата си в Бояна. Тя беше отворила лаптопа на коленете си и му четеше новата версия на бъдещия сценарий. Днес не беше гримирана, защото официалностите на запознанството бяха зад гърба им. Двамата вече се бяха съгласили, че ще работят заедно. От този момент нататък те просто се дебнеха един-друг.

- За да има взаимодействие и все пак да не пие лекарства.
- Нали се уговорихме за възглавницата?
Писателката реши да предприеме обходна маневра. Хората обичаха да си чуват имената.
- Джеки, той не може да я удуши с възглавница. Душенето с възглавница не е взаимодействие – то е насилие. Аз не бих си пожелала такава смърт. Никоя жена не би си пожелала такава смърт.
- Нищо подобно. Това е страхотна смърт. Вече я виждам как ще стане. С възглавницата, с която са се били в началото на връзката си. Върху която тя му е избродирала “Андрей, обичам те”. Върху която са се любили… Ръцете й треперят… отпускат се…

Джипът друсна в разстоянието между два небрежно скачени асфалта и двамата се люшнаха напред. Лаптопът се сгъна и се шмугна в отделението за краката. Писателката се наведе да си го вземе обратно. Режисьорът видя как зле боядисаната й коса се сниши към коленете му и си я представи как се клати нагоре-надолу с пълна уста върху скута му. Даде си сметка, че някои неща може би никога повече няма да му се случат в живота. Но конкретните обстоятелства не го накараха да съжалява. Усети и едно вътрешно изтръпване, вероятно от зле боядисаната коса.

- Слава Богу, работи! – каза тя и го изгледа критично, като че ли той беше измислил дупките между небрежно закачените асфалтови настилки.

То каква ли писателка е тя, жива журналистка от международните преписвачи, помисли си той, но пък само това му липсваше, някой тестостеронов дангалак да му натрапва своята представа за кино, като му преразказва холивудски екшъни.
- Възглавницата е клише.

Той кипна.
- Цялата ситуация е клише! Не виждаш ли, че трябва да се освежи с нещо! Има напредък, но още трябва. Това не ти е там литература или някаква си статия. Хората ще го гледат на екран!
- Без бродерията. Може да е написано с химикалка.
- Гениално! С химикалка! Ето, виж как можеш, като се хванеш да мислиш.
- Значи възглавницата остава?

Той кимна озъбен, докато вкарваше джипа в една изронена от пороите уличка между вилите. От двете им страни ги притискаха различни видове телени огради с ръждясали колове.
- Тогава махам спринцовката…
- Не, не, не, не я махай. Много ми харесва! Само те питах откъде е дошла.
- Ако той я удушава с възглавница, няма смисъл да си инжектират отрова.
- Ами тогава трябва да видим какво си инжектират. Значи нашата работа, Анетче, е сега да измислим какво точно се случва в тази стая, ако той инжектира гаджето си с нещо, а после я задушава с възглавница.
- Антония.
- Така де.

Двамата слязоха от джипа върху влажния чакъл пред вилата, която се оказа безкрило начинание със занемарен вид. Джеки извади найлонов плик с кашкавал и хляб за обяд и заобиколи колата, за да отключи. Писателката го чакаше до вратата с лаптопа под мишница. Проследи го с поглед как се бори с подутото черчеве на вратата, как я отваря със скърцане и отвътре излита миризма на мухлясали дюли. И се мобилизира вътрешно за всички по-нататъшни изненади, които щеше да й поднесе съвместната им дейност.

В началото, когато Джеки се свърза с нея, тя си представяше общата им работа като път през тайнствен лес, в който двамата рамо до рамо търсят вярната посока и докато крачат напред, правят неочаквани открития. Сравнението с непознатия път беше вярно, само дето Джеки вървеше право през дърветата и я влачеше за косата.

Той влезе и избърса с вестник запрашена кухненска маса до библиотечка с открити етажерки. Беше натъпкана с извехтяла литература и високи буркани, пълни с компот от гроздови зърна. Антония отвори лаптопа.
- Сега – каза Джеки делово – най-важното е как ще вкараме третия връх на триъгълника.
- Че ние да не пишем допълнение към евклидовата геометрия!
Джеки подостри връхчето на брадичката си с два пръста.
- Да поставиш двама души на екран е едно, но от три нагоре почва истинската оркестрация. Казвай сега да видим какво предлагаш.

Андрей се опъна назад с ръце на кръста и раменете му изпукаха.
- Стана ми студено – каза момичето на креслото зад него. Краката й бяха вдигнати върху табуретка и завити с черно кожено яке. Без да затваря прозореца, той се приближи до нея и погали голата й глава.
- Не ти ли става по-добре от чистия въздух?

Момичето не му отговори. Само го гледаше с очакване.
Андрей опита да отвърне на погледа й, но не можа. Грабна якето от краката й и излезе. Под навеса на изоставената къща, в която се бяха нанесли, го чакаше червената му Хонда Файърблейд. Когато трябваше да вземе трудно решение, Андрей яхваше мотора и препускаше по черните пътища наоколо, между камионите, натоварени с трупи, и конските каручки.

Днес имаше нужда да кара до края на света. И там, изправен над ръба му срещу звездите отвъд въздуха, над коренищата под краката му, да реши дали да се върне и да изпълни желанието на Елена или самият той да полети извън света. Отби се да зареди.

От тъмнината на пътя се появи междуградският автобус със светещи фарове и високи стъкла. Спря на бензиностанцията и отвори само предната врата. От нея излезе момиче с бледоруса коса. Тясното й дънково яке скриваше горната част на дълга индийска рокля, която вятърът усукваше около краката й. След нея се претърколи по стъпалата малка пътна чанта и вратата се затвори.

Момичето се обърна към огледалото за задно виждане на автобуса и вдигна среден пръст. После се огледа в пустошта, където единствената светлина беше неоновият надпис на бензиностанцията и светлоотразяващата осева линия на пътя; тя изчезваше там, където вече нямаше какво да отразява. Момичето ритна чантата си. Приличаше на ученичка в горните класове. Андрей спря с мотора пред краката й.
- Накъде си?
- Наникъде. Вече наистина съм наникъде.

Андрей не можеше да откъсне поглед от белезникавите й къдрици, които се мятаха на вятъра. Сребристите й очи го гледаха като малки черни точки.
- Хайде тогава да вървим заедно.

Тя се изсмя.
- Ти нямаш ли нещо друго за правене?
- Имам. Да помогна на приятелката си да умре.
- Аз ще й помогна вместо тебе – каза тя и се усмихна на някаква своя си мисъл. – Това поне го мога.

Качи се на седалката зад него и го прегърна. Тънките й ръце се кръстосаха върху якето му и докоснаха фланелката под разкопчания цип.
- А след това ще бягаме заедно, нали?
- Тебе май не те е страх – прошепна тя в ухото му, но моторът вече трещеше и Андрей не я чу. А дори да я беше чул, не спря.

Елена не беше помръднала от мястото си в хола, само беше завила краката си с покривката от масата. Възглавницата беше на скута й и тя изписваше с химикалка “Андрей, обичам те” в горния й край. Когато го видя да влиза със светлокосото момиче, на жълтеникавото й лице се появи недоумение. Вдигна възглавницата към Андрей.
- Виж! Харесва ли ти?

Андрей не беше лигльо. Не му липсваше и решителност, когато някой трябваше да нанесе последния удар. Но любовните обяснения върху възглавницата му дойдоха малко в повече.
- Защо си писала тези глупости? Първо ме караш да те убивам, после ми го зачукваш така, че цял живот да се чувствам виновен! Омръзна ми и ти, и всичките ти лекарства и ставания по нощите. Аз си тръгвам, оправяй се сама. А, да, запознайте се. Това е…
- Мила.
- Не съм ти никаква “мила”.
- Не, аз съм Мила.
- Мила ли? Идваш тука, като че ли се познаваме…
- Дай ми възглавницата!
- Изчезвай.

Андрей задърпа възглавницата от ръцете й, но Елена се вкопчи в нея.
- Пусни ти казвам! Елена, Елена, Елена, Елена, Елена – предупредително заповтаря той. Някъде трябваше да се сложи точка. Тя замахна с химикалката и с неочаквана сила я заби в бедрото му.
- Кучка! – извика Андрей и натисна възглавницата върху лицето й.

- Чакай, чакай… – Джеки се зачете в текста, който трябваше да се превърне в сценарий. Докато Антония пишеше, той беше поизчезнал във вътрешността на вилата, откъдето от време на време долиташе приглушено подрънкване, като от деликатно разместване на бутилки. От дъха му излизаше опияняваща струя. – Е, не, не, не. Ама какъв е тоя фарс накрая?
- Просто довърших ситуацията и това излезе.
- Малко да мръдна нанякъде и ти вече правиш каквото си искаш!

Знаеш накъде трябваше да ги изведеш. Смърт. Триъгълник. Раздяла. Път нататък. Искам да се запази първоначалната трагика, възвишеност… Която тук абсолютно липсва! Не, не мога да работя с тази идея. Просто отказвам.
- Ама предишните герои вършеха онова, а с тези се получава това. Всъщност аз вече дори не ги познавам.

Режисьорът се отпусна на един матрак, постлан с китеник, и около него се вдигна облак прах. Във втренчения му поглед се четяха множество най-различни съжаления как е могъл, с кой акъл и откъде-накъде въобще му е хрумнало да се хване да работи с тази лошо боядисана бледа единица на писмеността.

Писателката си беше отворила един от компотите и му пиеше сока. В него нямаше почти никаква захар и плодовете нагарчаха.
Двамата седяха и се гледаха.

- При това положение – каза накрая Джеки с отмъстителен блясък в очите – ще е най-добре, ако нашата Елена не е болна. Иначе тя ще е прекалено слаба да се съпротивлява достатъчно дълго, пък и това направо си прилича на убийство.
Антония глътна накриво.

- Е как така тя не е болна? Той защо ще й помага да умре тогава?
Джеки се разходи напред-назад по скърцащото дюшеме. Между прозорците имаше изпопадали множество мъртви мухи с различна големина, вероятно от предишен сезон.
- Ами точно това е! Каприз. Те имат клетва да умрат заедно. Идва денят и той се дърпа.

- И защо да умират заедно? Те са здрави, имат си мотор, кожено яке…
- Ами нали ги знаеш младите! От любов.
- Не, не ги знам, откъде ще ги знам – промърмори на себе си Антония.
- Може да са си татуирали заедно датата на смъртта си месец по-рано. И сега… той се отмята!
- Ооох – каза писателката. – Ох, ох, оох. Имам нужда да подремна малко.
- Тук? – попита Джеки и посочи матрака, който вече беше заплюл със собствения си задник.
- Не, естествено. Дай ми едно одеяло. Ще си изкарам стола на терасата.

Тя нанесе поправките в здравословното състояние на героинята. После се замисли и описа един нов герой: нисичък мъж на средна възраст, пред прага на надебеляването, с надупчени от бивше акне бузи и рядка, заострена брадичка. Доста уродлива личност. Той бързаше с джипа си към къщата. Условно го нарече Д. На Джеки щеше да обясни, че това е собственикът на имота, който идва да види кой го ползва без разрешение. Подсмихна се и се отправи към непридирчивото слънце навън.

Андрей крачеше из стаята и от време на време се хващаше за главата. През отворения прозорец се виждаха познатите мастилени къщи от ранната нощ, но това не го утешаваше, че разбира нещо.

На леглото седеше Елена. Дългата й кестенява коса беше вързана на тила й с някаква щипка, но част от кичурите й преливаха и падаха върху челото и ушите й. Тя гледаше ноктите си, оцветени с кървавочервен лак. Стана и спря Андрей по средата на поредната му обиколка около масата.
- Кажи ми, моля ти се, ти ли ме лакира така?
- Глупости! Ама не е лошо, да знаеш.

Тя продължи да гледа ръцете си.
- Просто не мога да си спомня кога съм избирала такъв цвят…
Изведнъж Андрей се озари от нещо като прозрение, което премина толкова бързо през мозъка му, че почти не остави следи.
- Ама ти вече си здрава! Гледай, значи, как…

Той я прегърна и вдъхна миризмата на еластичното й тяло. Гъстите й мигли погъделичкаха ухото му. Беше забравил колко висока е тя наистина – ако човек въобще може да забрави нещо, за което няма причини да мисли, че се е случило.
- Аз – болна? Кога съм била болна? Чакай, чакай, май наистина…

В този момент и двамата видяха Мила, която ги чакаше права до вратата.
- Тая пък как дойде тука?
- Той ме доведе.
- Защо я доведе?
- Нямам представа. Така трябваше.
Мила отметна бледата си коса назад и запали цигара.
- Бягам. Убих доведения си баща, но нямам никакви пари. Успях да вляза без билет в автобуса, но някаква нещастница си искаше мястото и стана голям скандал. Изгониха ме и тогава той ме качи на мотора си. Обещах му да те убия вместо него.
- Защо? Андрей, това истина ли е?

Андрей удари с юмрук стената и къщата се разтресе.
- Откъде да знам! Преди половин час това ми се струваше важно!
- Махай се – каза Елена и посочи на Мила вратата, до която тя и без това стоеше.
- Я, вие имате еднакви татуировки – забеляза Мила и вдигна докрай ръкава на сочещата към нея ръка. – Някаква дата пише тука. Днешната дата! А стига бе.
- Тази малоумна ли е? – попита Елена, но в същия момент и Андрей си гледаше ръката.
- И аз имам татуировка с днешна дата. Мамка му, защо сме го направили? Какво може да означава това?
- Значи да се омитаме оттук, докато нещо страшно не се е случило. Напоследък не съм на себе си. В тази къща като че ли има духове. А ти престани да пушиш!

Стаята беше пълна с лекарства, но единственото, което Андрей взе за из път беше коженото яке. Елена и дръпна цигарата от устата на Мила на излизане.
- Ще правя каквото си искам! – тропна с крак тя, но когато видя, че двамата с Андрей яхнаха мотора, смени тона.
– Вземете ме и мен.
Двигателят на Хондата загърмя нетърпеливо.
- Дума да не става! – каза Елена.
- Ела пред мен на седалката – каза Андрей.
- После ще се разправяме – каза Елена.

Моторът потегли с тримата. Лампата в стаята, която се беше превърнала в техен дом, остана да свети. Прозорецът, от който Андрей обичаше да гледа навън, се смали зад гърба им и се присъедини към неравномерните светлини на мастиленото градче. Никой не заключи вратата.

По масата имаше остатъци от хляб и едро нарязан кашкавал върху вестник със снимки на бивши правителства. Джеки въртеше нагоре-надолу файла с проекта за сценарий, който след рестартирането на компютъра се оказа неочаквано къс. Антония седеше леко встрани от екрана и си гризеше ноктите.
- Сигурна ли си, че го сейвна?
- Не съм идиот. Колкото и да ти се ще да излезе така – добави след кратка пауза тя.
- Обаче липсват цели части.
- И аз забелязах.

Джеки задърпа брадичката си като че ли беше връвчицата на тоалетно казанче за по-добри идеи.
- Сигурно два файла са се слели в един. Може би ако открием кой е вторият файл, ще си намерим и героите. Тук се появява някакъв тип с рядка брадичка, който кара джип към къщата си в провинцията. Много непродуктивна идея, между другото.

Кой би искал да гледа на екран някакъв оплешивяващ комплексар, при това нисък. Освен ако историята не е много силна, де.
- Не е.
- От кой файл е този герой?

Антония му каза, че я боли главата и иска да се прибира. Обеща му, че ще поработи вечерта, за да възстанови, доколкото може, историята.
- Гледай да запазиш спринцовките – поръча й Джеки за довиждане. – Ако трябва, ще разменим местата на убийството и случката на бензиностанцията. Блондинката се явява като ангелът на спасението. Така де, ще го мислим. Точно сега не трябва да губим нищо от това, което сме спечелили.

Тя му кимна за довиждане и влезе във вход К на блок, който сигурно беше построен, за да спира нашествието на пришълци от вътрешността на страната към столицата.

Горе, в спретнатата си кухня, Антония отвори лаптопа. На стената срещу пералнята висяха нейни снимки с международни знаменитости, които беше интервюирала. Те сърдечно я прегръщаха или държаха за ръка, сякаш за да я уверят, че признанието идва с малко повече труд, щипка късмет и живот, посветен на справедлива кауза.

За Антония те бяха доказателства, че и образът може да лъже, но за пред гостите в малката й квартира снимките даваха благоприятен материал за разговори. Тя влезе в повредения файл и завари единствения останал герой да лети с джипа към къщата си. Вече спокойно можеше да го нарича с истинското му име.

Джеки паркира в обраслия двор и предпазливо се приближи към светещия прозорец. Хвана се за перваза и се надигна доколкото му стигаха силите, за да огледа стаята. Вътре нямаше никого. Беше мръсно, разхвърляно и навсякъде се търкаляха шишенца от лекарства. Вратата се оказа отключена. Той влезе и се залута между непознатите вещи по столове и шкафове.

В стаята все още витаеше миризмата на чужди тела. На пода имаше котлон, около който бяха стъпкани черупки от яйца. Д. се опита да се обади на полицията, но тъй като тръгна набързо, бе забравил да зареди телефона си. Задърпа безпомощно острата си брадичка и седна на едно кресло, пред което беше придърпана табуретката.

- Сега ще те науча, бастун такъв – каза Антония. – Направи челна стойка.

Д. се отпусна на креслото и докато мислеше какво да предприеме, направи челна стойка.

Така въобще не беше интересно. Антония изтри края на изречението и написа “и изведнъж му се появи желание да направи челна стойка”, което също не беше интересно, защото излизаше като идея на Джеки. Тя се замисли. И накрая натрака на клавиатурата:

Изведнъж всички телевизори в квартала се включиха на един канал и звукът им – призрачно неуловим, но отчетлив – проникна в стаята.
- Ти дойде в къщата на мъките и сега ще правиш, каквото ти кажа.
Джеки скочи на крака като ужилен. Затвори прозореца, залости вратата, дръпна завесите. Притаи се в ъгъла и се заослушва.

Отвън като че ли продължаваше да приижда някакъв говор, но думите бяха неразличими. Стори му се, че полудява. Дланите и ходилата му изтръпнаха. Погледна часовника си и видя, че стрелките му се въртят в обратна посока.
- Това пък какво е?

Телефонът във вътрешния му джоб иззвъня. Той го извади и го хвърли надалече, като че ли беше хванал змия. Телефонът продължи да звъни. Д. боязливо се приближи и натисна бутона за приемане на разговора.
- За напрежение.
- Моля?
- За напрежение. Когато стане нещо наистина ненормално, героите се напрягат, защото не знаят какво още да очакват. Ето, стрелките на твоя часовник, например, са тръгнали назад.
През сипаничавото лице на Джеки премина съмнение.
- Извинете, мога ли да знам с кого говоря?
- Не, задник такъв. И да ти го обясня, няма да го разбереш. Ти си попаднал в една литературна ситуация и киното няма да те спаси. Направи сега задно салто.

Джеки демонстративно прибра телефона в джоба си и тръгна към вратата. Опита се да я отвори, но тя не помръдна. Беше залепнала за рамката си и при по-внимателно вглеждане се виждаше, че между тях няма разстояние. Втурна се към прозореца само колкото да открие, че зад завесата няма нищо.

Една пукнатина в мазилката, която започваше от шкафа в ъгъла, се качваше като гръмотевица нагоре и достигаше почти до тавана върху мястото, където трябваше да се вижда заспиващият градец. Джеки се разстрои.
- Моля ви, пуснете ме да изляза – разхлипа се той, докато трескаво опипваше стените.
- Задно салто.

Той легна изпълнително на пода и направи два неуспешни опита да превърти краката си над корема. На третия успя и се изправи в очакване. По гърба на сакото му имаше трохи и петно от машинно масло.
- Сега вече трябва да ме пуснете.
- Кой е обещавал такова нещо? Повтаряй след мене: “В началото беше словото, а не лентата, и…”
Джеки се разсмя.
- Не, не мога да повторя такова нещо, защото просто не е вярно…
- А искаш ли да ти пусна змии от всеки шкаф? А после да напълня стаята с вода?
- Ха-ха, ето на, това е абсолютно кино!
- Хм. Но пък това не е.

Пръстите на Антония написаха:

В този момент той усети ужасно главоболие. Сякаш някой бе прерязал с тъп трион черепа му на две и сипваше горчив сок в процепа. Джеки се огледа. Видя, че стаята е непроменена; завесата се надуваше от вечерния хлад и при един по-силен повей на вятъра се откри паркираният в градината джип. Но нисичкият мъж знаеше, че нещо не е както трябва.

Отдавна искаше да отдели поне два часа и да отстъпи встрани от неотложните си задължения, за да прецени кои са истинските. Да се увери кое е важно и кое не. Да осмисли живота си. Движеше се по път, който нямаше време да опознае. Избутваше встрани хора, които не му пречеха. И всичко това правеше в името на успеха, но успехът не дойде, защото Джеки така и не намери два часа, за да прецени кое е важно и кое не. Сега, в къщата, в която не беше стъпвал от години, най-после му се отваряше възможност да остане насаме, но тази принудителна среща със самия себе си му се стори толкова противна, че пожела да си тръгне веднага. Тишината ехтеше в ушите му.

Обаче не можа да помръдне от мястото си. Краката му не го слушаха. Ръцете му лежаха отпуснати в скута му. Дори дишането му се превърна в мъчителна борба за периодично разширяване на гръдния кош. Вътрешността на черепа му пареше от болка.

Часовникът му като че ли се беше оправил и стрелките му се въртяха в правилната посока.
Само че все по-бавно. Все по-бавно. Все по-бавно.

Антония затвори компютъра и си направи кафе.

Първата електронна публикация на текста “Промени по сценарий” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Ина Иванова // 9 ное, 2009 //

    Великолепен разказ! Заради всички плоскости, заради заиграването с наративи и обиграването на ситуации – “държеше” ме докрай.
    И защото далечно ми напомня Алиса в огледалния свят…

Коментирай