Public Republic Art Studio

Фолксваген “Костенурка”

4 ноември, 2009 от · 2 Коментара

Георги Милев

vw_orange
Снимка: Elmo Alves

Когато си купих фолксваген «Костенурка», единственият човек, който ми каза, че съм направил грешка, беше чичо ми. Ако трябва да съм точен, каза, че съм луд. Повдигна побелелите си, рошави вежди зад телефона и допълни: за какво ти е стара бричка?

Реших да запазя любезното си отношение към възрастния човек и отговорих нещо в смисъл, че е в движение, в перфектно техническо състояние, че е купена от човек, вманиачен по отношение на “костенурките”, който има цели шест в двора си.

Чичо ми се примири или по-скоро реши да не се разправя повече с глупак като мен и отсече – твоя работа. Оцених високо факта, че не допълни – нещо, което е стояло на езика му, доколкото го познавам – троши си главата.

Скоро забравих за това огорчаващо мнение, тъй като всички, включително жена ми, която каза “ти си знаеш”, одобриха избора. Навсякъде, където си появявах с ретро-возилото, лъснато до блясък, жънех овации. Я, костенурка! – възкликваха те. – Откъде я намери?

Обяснявах им откъде, като подчертавах, че продавачът е всъщност маниак, перко на тема костенурки, че ми е дал доживотна гаранция (устна – това не го споменавах) за експлоатацията й, че е сменил или ремонтирал в гаража си всички основни агрегати и детайли, които биха могли да поднесат изненади. И те поклащаха глави: браво, супер, страхотно.

А и колата си го заслужаваше, беше в невъобразим оранжев цвят, броните блестяха с подновения си хром, двигателят цъкаше като швейцарски часовник, палеше от четвърт оборот, воланът беше бял, километражът – кръгъл, тапицерията от кожа… изобщо всичко, до последния детайл, издаваше класика.

По природа не съм особено суетен, но и аз съм човек, все пак – и никак не ми беше неприятно, когато, карайки по улиците, към нея и мен обръщаха очи не само възрастни, изпълнени със сантимент хора, а и шофьори и шофьорки на скъпи прескъпи нови автомобили, току що купени на лизинг. Ситуацията донякъде обобщи стар мой приятел, който каза – те имат нови фолксвагени, мерцедеси и беемвета, а ти – кола.

Особено ме радваше мелодията на клаксона – едно леко дразгаво като гласа на Елла Фицджералд “бииийп”, което се разливаше наоколо и караше птиците и хората да се смълчават и заслушват.

Гледах, до колкото мога да не злоупотребявам, но пък поводите за ползване зачестиха до границата на злоупотреба; жена ми съвсем малко се изнерви, но тъй като си беше купила оранжева рокля, за да е в тон с цвета на костенурката, не си позволи да ми направи забележка за тази моя детинщина.

Синът ми, в разгара на тежката тийнейджърска възраст, който се срамуваше от ауспуха на предишната ми кола, поръждясал, но далеч по-нов “Нисан”, и ме молеше да го оставям по-далече от училището, сега настояваше да спирам пред входа и да му бибитвам за довиждане. Бибитвах. Предполагам, че по този начин му качих рейтинга до висините, дори започна да излиза с хубавицата на класа… е, това си е негова работа.

Една вечер, след като току що се бях прибрал от работа с костенурката, естествено, по един малко по-обиколен маршрут, реших да проверя в интернет дали няма и други като мен.

Подозирах го, но това, което видях, ме смая – оказа се, че имаше огромно, свръх-сплотено общество на собственици точно на такива коли, като дори там бяха разделени на няколко, как да ги наречем, под-общества е слабо казано – секти! – според годината на производство и серията на точно определен модел.

С изненада научих, че моята гордост е сравнително стар модел, произвеждан само няколко години и затова – доста ценен. Навлязох бързо в тази група на истински маниаци и след няколко месеца дебати, боричкания и дори срещи, уплашен изтрих акаунта си.

Цял живот съм се опитвал да съм нормален, каквото и да означава това, и не исках да се отклоня от този поет вече път. Съвсем не маловажен бе и въпросът, че жена ми ставаше все по-мълчалива и все по-рядко обличаше оранжевата си рокля. Във всеки случай изпитах огромно облекчение след като заличих следите си от виртуалното пространство.

Това стряскане ни най-малко не накърни любовта ми към автомобила, напротив. Дори по някакъв начин започнах да го ценя още повече и да му се радвам. Може би станах по-ревнив към него, започнах да шофирам по-бавно и внимателно, все пак беше стар автомобил и не исках да се случи нещо лошо с него. Започнах да използвам по-често градския транспорт, купих си колело, а малко по-късно, мотопед.

Нежелаейки да стои на улицата и да бъде обект на евентуални посегателства, наех гараж и го паркирах вътре. Използвах го най-вече през уикендите и по време на почивките… със страх, но пък удоволствието не намаляваше, защото той беше мой и винаги можех да го гледам в гаража.

Приятелите, които преди ме познаваха като човек, който не слиза от автомобила си, заподозряха, че сигурно се е повредил и затова не го карам. Опитите ми да ги разубеждавам ги направиха още по-подозрителни и по-компетентните от тях дори ми даваха технически съвети. Ако е делкото, познавам страхотен майстор. При старите коли обикновено има проблеми с ходовата част, виж ябълковидния болт, може да се шлайфа. Все в този стил.

След като получеха доказателство – изкарвах го, макар и треперейки, за да им демонстрирам качествата му – замлъкваха…но за кратко, до следващия път. Това ме огорчаваше, ама все пак ги разбирах – затова са приятелите, а и откъде можеха да знаят, че аз нямах просто автомобил, а «Костенурка»?

За съжаление, все повече ми трябваше лека кола, по-обикновена и непретенциозна. Напреднах в службата, фирмата, в която работех, се разви и се налагаше да пътувам повече заради клиентите и естеството на работата. Лошото беше, че вече имах автомобил и не исках да купувам друг. Синът ми поотрасна и започна да се облизва за моторно возило.

Гледах го как със страст хвърля по едно око на «Костенурката». Как ли пък не – заявих му го в прав текст, в деня, в който взе книжка. Но изискванията на живота си казаха своето и един ден отидох в магазина и си купих кола на лизинг – фолксваген естествено, само че нов, на изплащане, а на него един стар, очукан форд с добри ходова, кормилна част и спирачки. Вече имахме три коли.

Веднъж оборудван с нов автомобил в гаранция, не ми се налагаше да карам «Костенурката». Припалвах я един път седмично, за да не ръждясат буталата и правех кръгчета в квартала, бавно, без да форсирам много-много двигателя. Веднъж ме поканиха да возя младоженци и два пъти абитуриенти, на мои не дотам интелигентни роднини… И това си беше.

Доста се уморявах в работата, та забравях да треперя за костенурката – така че постепенно я изоставих. Не напълно, но все по-рядко я припалвах и карах. Моят приятел, онзи, който ми бе казал, че другите имат нови автомобили, а аз кола, директно ме обвини, че съм се превърнал в един от многото. Малко му се обидих… а после му простих, защото той си е такъв и винаги казва това, което мисли.

Не смятам, че охладнях към моята невероятна кола. Беше по-скоро съвсем леко прегаряне, моля да ми простите сравнението, но като към съпруга, в която в началото си бил силно влюбен, и после, без да си престанал да я обичаш, си по-малко страстен.

Обичаш я, разбира се, заедно сте и всичко останало, но не е същото. Или малка вила, която си купил край морето – в началото я посещаваш често, но постепенно разбираш, че е прекалено далече, пък и светът е широк и интересен, за да се ограничиш единствено с нея.

Костенурката няколко години стоя в гаража и се сещах за нея само когато гледах банковата разпечатка на сметката, откъдето привеждаха парите на наемодателя. Той беше доволен, аз също. Излезе коректен, не ми индексира наема въпреки натрупаната инфлация, предполагам, доволен от такъв сигурен клиент. Понякога си мислех дали да не я продам, но сърце не ми даваше, ясно е защо. Но ето че дойде развръзката, неочаквано, разбира се.

Така и не разбрах от какво беше причинен пожара – дали някой не бе проникнал в гаража за да я открадне или просто да провери какво им вътре. Не знам, така и не научих. Най-вероятно е бил някой наркоман, който е забравил изпусната цигара. Няма значение, тъй или иначе стана пожар и тя изгоря заедно с гаража. Обади ми се наемодателят за да ме информира.

Беше доста притеснен, предполагаше, че новината много ще ме разстрои – самият той бе застраховал гаража срещу пожар. Имам ли застраховка за колата? Нямах. Нито бях минавал на годишни прегледи, нито бях сменил номерата.

От пет години, нямаше смисъл, бях решил, че е безсмислено, при положение, че не я използвам. Съжалявам, каза той. Казах му да не се притеснява. А какво да прави с колата, трябва да дойда и да си я взема? Не мога, отговорих му. Зает съм, в командировка съм, синът ми е на море, а жена ми… с жена ми се разведохме преди няколко години.

Така че, моля те, организирай нещата, обади се на някоя от онези фирми, които извозват стари коли за скрап, ще ти платя още един наем по банков път. Ама не се ли ядосвате, попита човекът, учуден от деловия ми, безразличен глас.

Не, отговорих му. И не го лъжех, беше ми безразлично, дори, да си призная, изпитах известно облекчение. Е, след като затворих телефона въздъхнах, но по начина, по който го бях направил на излизане от съда след бракоразводното дело: облекчението беше по-силно от носталгията.

Вечерта, от терасата на самотната хотелска стая се обадих на чичо ми. Вдигна леля и каза, че си е легнал. Попита ме дали не се е случило нещо и ако е така, да го събуди. Отговорих и, че не, няма нищо важно, просто съм искал да ги чуя.
- Ако проверяваш дали съм умрял – не съм! – изсъска от деривата чичо ми и трясна слушалката.

Той си е такъв, винаги е бил чепат.

Първата публикация на текста “Фолксваген “Костенурка”” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Марта // 7 ное, 2009 //

    Живо и достоверно! Беше ми приятно да се запозная с текста и твоята оранжева костенурка!

    Дора

  • milev // 7 ное, 2009 //

    Благодаря, Дора, радвам се, че ти е било приятно!

Коментирай