Public Republic Art Studio

Илия Дюрхамер: “Писането в края на краищата е една самотна дейност”

14 ноември, 2009 от · 1 Коментар

Интервю на Антина Златкова с маг. д-р Илия Дюрхамер
Превод от немски език: Александра Ингилизова

Dürrhammer

В началото бихте ли запознали читателите ни с работата си?

Като внук на български дядо, успял да стане дипломиран търговец, но който в младежките си години писал стихове в подножието на Балкана близо до Троян, сред колиби на овце и кози, по един съвсем селско-идиличен начин, съм разбира се много радостен, че се интересувате от моето творчество. Дядо ми също би се радвал много.

Следвали сте немска филология в комбинация с музикознание и театрознание, история и класическа филология. Къде е допирната точка на тези области?

Тъй като съм главно културо- и литературовед, една по-широка комбинация от хуманитарни дисциплини беше много полезна.

В дисертацията си за литературната родина на Шуберт успях още в началото на научната си кариера да фокусирам важни области, които ме интересуват (история на литературата, театъра и музиката, както и класическа филология), които също така бяха продължени в културно-исторически изложби (последно в музея на история на изкуствата във Виена, но също и в Байерн и Баден-Вюртенберг), поредица от мероприятия и книги.

Ако има “допирна точка”, то тя е там, където изкуството, разделено на категории, престава да преживява в самота. Изкуството попада в крайна сметка в безкрайността – или изобщо не е изкуство.

Занимавате се с литература. Какви наблюдения имате във връзка с немскоезичните литературни кръгове? В каква посока се развиват те?

Въпреки че се занимавам с литература, литературните кръгове не ме интересуват особено. Писането в края на краищата е една самотна дейност – а литературните кръгове служат най-много за възможен маркетинг. Не вярвам много на художествен синергизъм в рамките на един жанр – много повече на една игра между различни изкуства.

Точно затова избирах винаги теми, в които художествените симбиози се събират и водят плодотворно към новото (както още в кръга на Шуберт, в който не е имало почти никакви други композитори, обаче поети-дилетанти и отчасти видни художници като Швинд и Купелвайзер, актьори, певци и музиканти – или пък като Хофманстал, който чак след запознанството си с Щраус става интернационална величина и т.н.)

Какви впечатления събрахте в България?

Преди работата ми тук, в Софийския университет, не съм бил десетки години в България. Последно бях като подрастващ по времето на комунизма, в което, честно да си кажа, винаги се страхувах да премина границата, не на последно място заради майка ми, която от детството ми говореше български (който аз само отчасти научих) – и се страхувах, че накрая затова няма да ни позволят да напуснем страната.

С дядо ми се случи обратното, тъй като са го смятали за западен шпионин (мил роднина направил доноса само защото му завиждал), не са му позволили да се прибере в страната.

Сега, когато дойдох отново, бях разбира се много любопитен – и учуден от многото промени, които видях. Сега (до голяма степен) не се страхувам вече, когато пресичам границата.

Свободата, струва ми се, е най-голямата победа, а капитализъм на висока скорост тук – най-лошият продукт на тази нова свобода.

Липсва ми малко предишното спокойствие, което си мислех, че усещам, намигащото “горе-долу”, което сега звучи по-скоро примирено, когато човек го чуе. През това време, подобно на Рилке, който си мислел, че отива в дълбоко ортодоксалната Русия, си представях българите като изключително религиозни.

Църквите и манастирите на страната заедно с планините и Черно море принадлежат безспорно към най-впечатляващото, което е в състояние да събуди дълбоки чувства у мен. Но все пак се опасявам, че Орфей сега мълчи, дори е напълно замлъкнал. Човек изглежда вярва съвсем малко – не в религията, не в политиката, не в обществото.

Това доста ме натъжава – също и студентите, от които една част учат немска филология само за да имат някога финансово по-добър живот – а не защото се вълнуват от изкуство, литература и култура.

Разбира се, не всички са такива – а си струва и за малкото да се даде всичко – с надежда, че един или друг от очевидно икономически заинтересуваните ще се “завърне” към хубавото.

Все пак изглежда, че гръбнакът на грозното в изкуството най-накрая е пречупен и с надеждата да не развивам грешно разбран ентусиазъм за съвършенство, мисля, че в този век може да възникне нещо напълно ново.

Точно вярата, без значение в каква форма, е крайно необходима. Общества без вярващ потенциал остават винаги заклещени в материалното.

Вие самият сте писател и поет. От какво има нужда един автор, за да стане известен в Австрия?

Би трябвало да попитате някого, който е известен. Аз лично принадлежа само към тези, които успяват да публикуват нещо тук и там. Австрийският издателски пейзаж е и без друго по-скоро скромен, когато се отнася за белетристика.

Повечето австийски автори публикуват в Германия, където са големите издателства. Успешни автори са обаче главно онези, чийто социален талант за пробиване е поне толкова голям колкото и художествения им – и които съответно се намират в правилното време на правилното място.

Какво всъщност се чете днес в Австрия и кои са читателите?

За това по-скоро трябва да се използват статистики (за това съм прекалено учен, за да искам да изкажа просто едно мнение).

Чете се, разбира се, много. Белетристика – от голям процент жени, докато мъжете, както е известно (статистически погледнато), четат повече научна литература. Като цяло читателите на литература принадлежат разбира се към интелектуалния пласт в живота. Но това не се е променило съществено от векове.

Според вас трябва ли днешната литература да играе определена роля в обществото и кои са особеностите на модерното изкуство?

Въпросът е колко е била голяма някога ролята на литературата в обществото. Естествено Централна Европа ще каже: Какво става с Просвещението? В Германия: Какво беше с Лутър? В България: Какво стана след Кирил и Методий? И т.н. Това, което почти не се казва, е, че по онова време голяма част от българите са били неграмотни, в Германия по времето на Лутър не е по-различно.

Върху кое голямо общество е трябвало да въздейства литературата в такъв случай? Върху няколко теолози, свещеници и т.н., които ужасно са използвали словото за пропаганда – нерядко за собствени нужди и намерения. От Просвещението има малко или много едно образовано общество в Централна Европа, за което литературата действително играе голяма роля.

Ако трябва да сме честни, литературата в днешно време далеч няма вече значението, което е имала през 18-и и 19-и век. Медийната епоха с нейния изтощителен снимков и информационен свят отдавна е връхлетяла върху нас и оставя литературата да се занемари и маргинализира, да се превърне в симпатичен предмет на античното изкуство.

В същото време може да се каже, че никога досега не е имало такава будна издателска дейност. Но това е разбира се един продукт на революцията на печатните медии в техническо отношение. Стана така лесно да се хвърля всичко възможно на пазара. Само че: кой още е способен да осъзнае това в хаоса от хиляди макулатурни продукти?

Това е явно една от особеностите на модерното изкуство: ако се ровиш достатъчно дълго в купчината отпадъци на нашата цивилизация, ще намериш може би и нещо рециклирано – или някого, когото можеш да убедиш да раздвижи нещата около него. Нещо общо, което свързва всичко, няма да може да се намери, освен ако човек не измисли сценарий за холивудски филм, в който участват няколко суперзвезди.

Но с това не казвам, че в днешно време не се създава нищо с художествена стойност. Дори не по-малко от културно-славните времена. Обаче намирането, забелязването и оценяването е станало многократно по-сложно от времената, в които художествените работни среди са били по-обозрими и е трябвало да се изправят пред по-сериозно жури.

Защо писането за вас е важно? Потребност за изразяване ли е или професионална дейност?

Писането е наложително за мен от училищна възраст – дали лирика, театрални пиеси или романи, няма значение. Науката като необходимост се появи едва по-късно, всъщност чак към края на следването ми, когато една идея за исторически роман беше префункционирана в един научен проект – и историческата реалност изпревари фикцията по един прекрасен начин.

Много неизвестни документи в прашасали архиви – не на последно място в стари австрийски манастири, ми дадоха възможност да покажа съвсем нови аспекти от живота на един композитор, който във Виена всеки винаги е твърдял, че познава. Разбира се това стана и част от професионалната ми дейност. И е добре така.

Всъщност самото изкуство е това, което мистично ме привлича. По някакъв начин се приближавам към него чрез писането, защото може би съм изтървал влака към театъра и музиката и сега съм изостанал.

Коя литературна форма предпочитате – лириката или прозата?

Ако лириката се четеше, щях да я възприемам като кралицата на литературата – както Моцарт е възприемал органа като крал на инструментите. Но това е отживелица, такова мислене омаловажава факта. Органът също в голяма степен си е изгубил значението (а в България никога не е имал).

Творбите ви са рефлекция на вашата социална, културна и емоционална чувствителност.

Така е при повечето пишещи. Най-важното при моите интелектуални проучвания, без значение дали са от научен или белетристичен характер, е нахлуването в една тайна, в нещо необичайно, не ежедневно, в търсенето на нещо като “родина” от един ексцентричен бездомник.

Маг. д-р Илия Дюрхамер

в момента: австрийски лектор към Софийския университет “Св. Климент Охридски”

роден: 12.03.1969 във Виена (австрийски гражданин)

следване: Виенски университет (немска филология в комбинация с музикознание и театрознание, история и класическа филология), завършил успешно

допълнително образование: Университетски курс “Немски като чужд език” в Грац (завършил като “Академичен експерт по немски като чужд език”)

2000: Стаж към Австрийския литературен архив на Австрийската национална библиотека, тогавашен директор: Унив. Проф. Д-р. Венделин Шмидт-Денглер

От 1-ви април 1998 г.: научен сътрудник към университета в Тюбинген (до края на март 1999), удължаване на договора през есента 1999 г. (за 2000/01 г.)

Есен 1998 г.: Създаване на pro-arte – дружество за интердисциплинарни проучвания

От летния семестър 2001 г.: университетски асистент в Университета за приложни изкуства във Виена

От октомври 2002: Директор на изданието “Die Angewandte”

Октомври 2004 г. – февруари 2007 г.: отново университетски асистент в отдел Културна и хуманитарна история в Университета за приложни изкуства

От септември 2008 – август 2009: австрийски лектор към катедрата за германистика и скандинавистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски” за български германисти

Януари 2009: допълнително уроци по немски език за ученици в Немската гимназия в София

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Чичо Личо // 15 ное, 2009 //

    Драги Илиика,
    Писането въобще не е самотна дейност.То е откровен разговор между автора и хилядите му читатели.Стига автора да е талантлив – читатели дал господ.Глупаво е да се счита,че в днешно време хората не четат.Мисля,че и сега,както и през времето на Лутер в Германия и на Черноризец Храбър в България съотношението автор – читатели е постоянна величина.Доброто четиво е вечно…

Коментирай