Public Republic Art Studio

Откъс от романа под печат “Улицата на пеперудите”

14 октомври, 2009 от · 21 Коментара

Керана Ангелова

Bremenna
Снимка: Corey Ann

Баба Зина нагази реката. Едва във водата запретна полите на ризата си, подпъхна единия край в колана и белите й крака ослепиха за миг болния ми поглед. Лежах на брега, потънала в черните треви и стисках между зъбите си нащърбена крива монета.

Не биваше да издам и стон – не защото на родилката е забранено да вика, а защото никой не биваше да чуе моите викове. Ако се намери някой да ги чуе, всичко се обезсмисля, твърдеше старицата. Нямало да се освободя от товара и този път – а било последната вечер, когато това можело да се случи по нормален начин.

На днешния ден се навършваха десет месеца – колкото и майка ми да не ми вярваше, плодът си беше жив и тресеше утробата ми в неистови гърчове. Цял кръгъл месец в повече. Много добре знаех кога съм заченала – един-единствен път познах мъж.

Мъжът мина и замина, а аз останах да нося товара на тази мимолетна среща. Никой не би повярвал, че е възможно да се носи толкова дълго и безнадеждно женското бреме. Носех го с мисълта, че такава ще остана до края на живота си – коремът ми ще стърчи като стръмен хълм и плодът в утробата ми ще си остане завинаги там, свит като гергьовско жертвено агне.

Този образ ми се яви, защото още на сутринта след онази нощ, в която бях заченала, видях жените от нашата улица да носят към градската фурна своите тави с гергьовски агнета – извити в ембрионална дъга, съшити с дебели конци на мястото, през което са ги пълнили с булгур, зелен лук и пресен джоджен. Стоях на портата, те минаваха край мене една след друга, вдигнали тавите на височината на очите си и вееха полите на роклите си, а след тях се носеше гъста опашка от аромати.

Заприлича на някакъв мълчалив гергьовски парад на жертвоприношението: агне след агне, с огънати морави тела, с оцъклени кървави очи, със сладникави сурови миризми и над всичко – ослепителното майско слънце в небето. Гледах ги и чувствах, че по някакъв необикновен начин това се случва пред собствените ми очи като знак за нещо важно и неотменимо в моя живот. От малка вярвам в знаците, които съдбата дава.

И сега се виждам в онова утро: облегната на портата, с оросени от майската трева глезени, с внезапна женска нега в погледа, с велико щастие под ребрата – и с прясната рана между бедрата, която сладко пулсира… Че съм заплодена разбрах едва когато плодът в утробата ми подаде първите си сигнали – леко потупване извътре, в долната част на корема почти до срамната кост – като клъвкане на полуживо пиле.

Карала съм била цветна бременност, обясни ми по-късно майка ми, след като се съвзе от удара да научи всичко това от собствената ми уста. Ако не ти се гади от самото начало, тази бременност е най-скритата и коварната, успя да изрече. Тъкмо това ми се било случило. Късно било вече за всичко. За какво всичко, попитах глупаво. Тя ме погледна сащисана, едва сега осъзнаваше положението, след това замахна и ме зашлеви с тежка немилостива длан.

Забелязах как ден след ден майка ми започва да се променя: любовта й към мен постепенно започна да се превръща в ново, по-сложно чувство. То не беше категорична омраза, по-скоро бе самосъжаление, смрачено, отчаяно, жалко, изтерзано от спомена за предишната й майчина любов, всекидневно лесна и безметежна.

За да не намрази мене, беше започнала да мрази себе си. Оттогава знам, че омразата и любовта са чувства, взаимозаменяеми при определени обстоятелства. До степен омразата да те кара да обичаш болезнено – а любовта да те принуждава да мразиш неустоимо…

Болна е от воднянка, далакът й се пълни с вода, свъсено подхвърли една вечер към баща ми, когато забеляза погледът му колебливо да облазва корема ми. Баба Зина ми продаде специални билки, ще ги пие редовно и до шест-седем месеца ще й мине. През това време ще се подува все повече, но накрая водата ще изтече от един път… Баща ми успокоен засърба чорбата. Такъв си беше той, напълно отсъстваше от този свят, само понякога проглеждаше за него, колкото да не е без нищо присъствието му между човеците…

Пиех мащерка, липов цвят и маточина. При Зина изобщо не бяхме ходили, но майка ми се постара цялата улица да узнае, че воднянката ми е тежка и много опасна за едно седемнайсетгодишно момиче като мене, билкарката не давала надежди. Милата ми майчица спусна забрадката си ниско над очите и ходеше по улиците като сянка, стопена от горестта и тежките мисли на своята любовна омраза. Мене навсякъде ме съпровождаха съжалителни погледи.

Когато влязох в деветия месец, започнах да сънувам един и същи кошмар: през тесен тъмен тунел влизам в самата своя утроба и виждам как насред бледи застояли води и тиня лежи, сгънато в ембрионална поза, жертвено гергьовско агне с мораво телце, с голяма глава и с безжизнени бели очи.

Панически се втурвам към изхода на тунела, опитвам се да изляза обратно, тясно и тъмно е, ужасно е тясно, напъвам, останала без дъх и накрая изхвърчам като тапа – раждам се от собствената си утроба с отчаяната мисъл, че гергьовското агне си е останало там, извито в онази вековечна ембрионална дъга…

Събуждах се с вик, сядах разтреперана в леглото и се опитвах да доловя мърдането на плода в утробата си. Този сън и страхът, който ме обземаше от него станаха причина да се стегна опасно – мускулатурата ми не направи никакво разкритие, когато наближи краят на деветия месец. Нито когато го прехвърлих – минаваха ден след ден, стигнах края на десетия, но вместо да се разхлабвам и разтварям, се стягах все повече, все едно се запечатвах. Имах чувството, че ми е прораснала нова ципа. Реших, че така и така ще се умира, свих се в единия край на леглото и забравих всички думи на света. Не можех и да се храня, останах на гола вода.

Това продължи, докато една привечер у дома не влезе висока старица с ярки резедави очи. Властно отмести от пътя си майка ми и я изгледа с откровена неприязън. Заключи собственически след себе си вратата, а мама се стаи от другата страна, чувахме пресекливото й дишане. Гостенката повдигна вежди.

Цял живот се подслушваме, каза. Слухтим, засищаме срамния глад на душите си. Създаваме слухове. Вярваме в слухове. Превръщаме слуховете в нова действителност, подменяме истината с нея. Не от излишък на въображение – от излишък на омраза. От излишък на невежество. Не й обръщай внимание на тази жена зад вратата, вече е все едно. Не е важно какво мислят за тебе другите, твоята истина е важна единствено за тебе самата…

Когато мъжът те е проникнал, било е в полунощ. Гледала си право в луната, в зелената хладна луна. И луната е гледала в тебе с кухите си очи. Щом мъжът те е разкъсал, погълнала си своя вик в утробата си. Почувствала си се странно отдадена. На мъжа в тебе, на луната над тебе, на водата, която бълбука наблизо в тъмното… И си помислила, и е произлязло дълговечно заклинание от мисълта ти: това място е моето място… моята пъпна връв с необятното, с любовта и омразата, с рождествата и смъртите, с оцеляването и погиването, с миналото и бъдещето.

В екстаза на своята отдаденост си се отдала не просто на мъжа, но и на мястото като на собствено светилище. Сега трябва двете с тебе да отидем там, днес е последната ти възможност да се случи. Да легнеш в онази трева, да гледаш в онази луна, да тече край тебе онази вода… И ако ти е възможно, да отмениш заклинанието… И ако може, да разбереш:
н и щ о т у к н е е н а ш е…

Сега лежах сред черните треви, гледах зеленикавото лице на луната и стисках монетата между зъбите си, а старицата Зина газеше из ледената мартенска вода на реката и се смееше с особен млад смях: никакво удоволствие не е да газиш из топла лятна вода! Ето го истинското удоволствие, в мартенска вода да нагазиш! Да те пререже. Да заболи. Да те пререже. Да заболи. Да те пререже. Да заболи… Болко-о-о-о, ела, велика си, болко-о-о-о…
Преряза ме ниско долу. Заболя. Стиснах с всичка сила монетата, един от зъбите ми изхрущя.

Нададох вик без глас, закрещях наум и небето в главата ми се разцепи от бяла светкавица. Още един зъб в устата ми изхрущя. Коремът ми бурно се разклати. Нещо изпльока и по краката ми се застича вода. Цяла тинеста вонлива река изтече. След нея – друго нещо, гъсто и лепкаво полази бедрата ми. Давай, крещеше баба Зина и се смееше, гласът й ставаше все по-млад и по-волен, давай, жено, в тебе сега са любовта и омразата, рождествата и смъртите, миналото и бъдещето, познанието и невежеството, началото и краят…

Такъв е животът, нещата му са едно в друго, не могат и не искат да съществуват едно без друго…Любов без омраза, живот без смърт, смърт без живот, минало без бъдеще, бъдеще без минало, жена без мъж, мъж без жена, небе без твърд, земя без небе означава светът да се разпадне отново в хаоса… Тази подредба е нужна на човека, не ми е известна причината, но е нужна… Напъвай сега, напъвай…

От последния напън загубих съзнание. Когато се освестих, видях как баба Зина скача из реката и вдига ветрило от лунно сребърни пръски, и чух да се провиква в изстъпление: иху-у-у… иху-у-у… успяхме тримата, успяхме, жено…

Потърсих сили да запитам : кои трима… двете сме само… В същия миг почувствах тежест върху гърдите си. Опипах с ръка – слузеста главичка, голо мазно гръбче с крехки прешлени, нанизани там като огърлица от полски охлювчета.пет Изплака ли, попитах неспокойно, но бабата си знаеше своето: момче е, има поне шест кила. Богатир роди, жено, героиня си…

Най-сетне се опомних истински. Стига си скачала като самовила… дай пелените, скарах се на старицата и тя неочаквано се кротна. Излезе на брега, отърси се от водата като куче и дойде при мен. Сръчно заповива бебето, а аз се надигнах на лакти, присурках се и се облегнах на близката върба. Дай го, наредих и тя го постави в скута ми. Повдигнах го, като поставих едната си разперена длан зад тила му. Взрях се и на лунната светлина видях нещо, което ме потресе.

Лицето на бебето беше сбръчкано като печена ябълка, кафяво-зеленикаво и в същото време напукано и олющено като стара пръстена стена. Не това ме притесни, обаче, знаех, че преносените новородени имат такъв плесенясал вид.

Стъписа ме изражението на това странно лице: големите изпъкнали очи, бели на лунната светлина, ме гледаха, хипнотично потънали в моите – и погледът им не беше блуждаещ и сляп, какъвто се полага да е в този миг, а напълно съсредоточен и неподвижно взрян навътре в мен. Беше поглед, който… идваше отдалече, не зная как другояче да се изразя. Беше открито присмехулен и мрачен, едновременно нежен и жесток…

Неволно отстраних бебето от себе си, то полегна в тревата. Баба Зина забеляза това и поседна до мене. Хвана едната ми ръка, положи дланта ми в шепата си и погали мъртвешки ледените ми пръсти. Нищо, каза тя. Няма нищо. Понякога се раждат такива. Помнят… Знаят всичко, цялостно и ненакърнено. Ти не се тревожи – с времето всичко ще забрави. З а т о в а е измислено времето. Ще забрави, животът ще се погрижи. Не посмях да я попитам какво точно помнят. И дали всичко забравят.

Седяхме и слушахме бълбукането на водата и крясъците на совите във върбалака. Знаех, че и т р и м а т а се вслушваме в шумовете на нощта по един и същи начин, напрегнато и вглъбено. По едно време баба Зина се надигна с пъшкане и костите й пропукаха, сякаш не беше същата онази шеметна старица, която допреди минути вилнееше насред водата като речен дух. Помогна ми да се изправя, сетне вдигна пеленачето от тревата, притисна го да гърдите си и двете закретахме на лунната светлина към града…

По средата на пътя старицата изведнъж се сети: а ти промени ли заклинанието? Не отговорих и тя измърмори: така си и знаех… И, да ти кажа – бебето изобщо не изплака, но е живо и здраво. Нататък в пълно мълчание докретахме до нейния дом в най-крайната къща на нашата улица.

Баба Зина поразказала едно друго на съседките. Уж била горещ враг на слуховете, а от нейния разказ нямало как да не произлезе страховит слух. Може и нарочно да го е направила – може да й се е приискало на старицата Зина да отвори път на истината, да попречи тя да се превърне в своята противоположност, като се стаи и скрие в нейния дом. Каква истина е тая, дето се налага да я крием от лицето на света.

Странна жена била Зина и каквото вършела, не било лекомислено-непремислено… Та, ето какво разказала и то тръгнало да се предава от човек на човек, и се знае и до ден днешен, толкова години оттогава.

Новороденото изплакало чак на десетия ден – сетне плакало дълго и сърцераздирателно. Не плачело като бебе. Вторачено в очите на майка си, споделяло с нея голяма и съкрушителна тайна. Сълзите му течали по бръчкавото лице, както гъста дъждовна вода улива стъклата на прозорците в късна есен. Чак на Зина й станало тягостно на душата, а не била човек, податлив на такива потреси.

Бабо Зино, схващам какво ми казва то, внезапно рекла майката и също заплакала. Старицата открила огромна разлика в плача им – малкото плачело, защото разбирало онова, за което плаче. Майка му плачела, защото не успявала да разбере онова, което била схванала…

Оставих ги така, разказвала баба Зина, присъствието ми в сърцевината на този миг беше кощунствено, накърняваше го силно. Излязох и тръгнах на разходка из околностите на града – да посъбера билки, да се поразсея. Когато се върнах и майката, и бебето спяха изтощени, но очевидно успокоени…

От този ден нататък това пеленаче заприличало на всички новородени – погледът му станал сляп и неориентирано блуждаещ, типично за тази възраст… И плачът му не бил вече нищо повече от досадния рев на малко сбръчкано чудовище, освирепяло от глад или от неудобството на пълните с урина пелени…

Първата публикация на откъса от романа под печат “Улицата на пеперудите” на Керана Ангелова е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

21 Kоментара за сега ↓

  • DeProfundis // 14 окт, 2009 //

    Истинска наслада за душата са историите на Керана Ангелова. Чета и се опиянявам.

  • Keranaang. // 15 окт, 2009 //

    DeProfundis,

    Благодаря за търпението да изчетеш дългия текст!

    Усмихнат ден желая!

  • Милчо Касъров // 15 окт, 2009 //

    Както винаги Керана е безкрайно оригинална и приказна. Романът обещава да бъде извънредно интересен. Желая му успех!

  • Любен Аврамов // 15 окт, 2009 //

    Моля те, Керана, давай още!

  • pinyo // 15 окт, 2009 //

    Знаков откъс за нещо голямо и уникално, което ще бъде новият роман на Керана Ангелова. За мен – предчувствие за нови духовни прозрения.
    Четенето на книгите на Керана е магическо и трае обикновено три (а може и десет) дни за начало… Зависи колко се е натрупало… Докато изкара всичко…

  • troha // 15 окт, 2009 //

    На добър час, keranaang! Успех на романа!

  • Добрина // 15 окт, 2009 //

    Ех, как тегли това твое дъно на Горите Тилилейски….Чакам я тази улица и ти се радвам, че всъщност започваш от себе си, от оная баба Петра, от оная твоя Майка. Щастлив път!

  • Ina Ivanova // 15 окт, 2009 //

    Отново – мъдрата, отиваща далеч отвъд привидностите, отвъд времената Керана Ангелова. Чакам с нетърпение целия роман.
    На добър час на “Улицата на пеперудите”!

  • Valentina Plachkinova // 15 окт, 2009 //

    Керана, насладих се. И ми се чете цялата история. Успех на книгата!

  • Keranaang. // 16 окт, 2009 //

    Валя, Ина, Troha, Pinyo. Любене, Милчо – вие сте първите читатели на новото ми писане и коментарите ви са твърде насърчителни. Мисля, че това ще ме окуражи в колебанията ми – в наистина трескавия предродилен период – относно това дали да не забавя все пак отпечатването на романа… Трябва да преодолея задръжките си – те се явяват винаги, когато съм в това особно състояние…
    Добрина, мила, ти си в течение на всичките ми трепети, надежди и страхове – от първото изречение до последното. Благодаря ти за подкрепата.

  • Дора Господинова // 16 окт, 2009 //

    Поздравления, Керана! Хионотизира ме текстът и не ме остави до края. Магьосница на перото!

  • Keranaang. // 17 окт, 2009 //

    Скъпа Дора, благодаря! Важно ми е твоето отношение!

  • ve // 29 окт, 2009 //

    Поздравления, Керана Ангелова! Прекрасно е! И очаквам още по-прекрасната цялост на книгата.

  • Gabi Hadjikostova // 14 ное, 2009 //

    С нетърпение чакам да закрача по тази улица… Отново съм разтресена и омагьосана!
    Господи каква магия има в думите ти, Керана!!!!!
    Отново попадам там, откъдето съм дошла, търсейки спомена. Не мога да го формулирам, но го усещам с душата си.
    Ти си връзката с други светове! И други прозрения!
    Пиши, моля те!!!!!!!!!!!!!!!!

  • Керана Ангелова // 15 ное, 2009 //

    ve, Gabi,

    Благодаря ви, че наминахте – вашето насърчение ми е много нужно в кризисен момент като този, в който се налага да взема решение: да бъде или да не бъде книга! Ужасно съм колеблива преди да предприема отпечатване на ръкопис… Два пъти повече – след като вече съм го отпечатала. Но, това е друг въпрос…
    Керана

  • Gabi Hadjikostova // 15 ное, 2009 //

    Безспорно е, че ще бъде, мила Керана.
    Трябва да бъде! Не бива да лишиш читателите си от възможността да преживеят катарзис – толкова рядко ни се случва в днешно време. И да се пречистим – минавайки по твоята улица.
    Не ни лишавай от магията!
    моля те – да бъде!
    Чакам!!!! Много!
    Габи

  • Катерина Стойкова // 16 ное, 2009 //

    Невероярно е! Чакам с нетърпение да прочета целия роман.

  • Tea // 6 яну, 2010 //

    Невероятна наслада са за мен книгите ти, Керана… Чета, и чета, и не ми стигат думите, за да изразя какви необозрими светове отваряш в душата ми… Благодаря ти! Прочетох “Елада Пиньо”, и “Вътрешната стая”, в момента чета “Зана” и не искам да я свършвам. Чакам с нетърпение “Улицата на пеперудата”!!!

  • kerana ang. // 15 яну, 2010 //

    Скъпа Теа,
    Пропуснала съм да ти благодаря за добрите думи – едно насърчение никога не е в повече!
    Усмивка за теб!

  • Христина // 16 яну, 2010 //

    Думите ви са като водата за жаден човек – пълни с насищане и лекота, с желание за още глътки…
    Писането ви е чистота, топлина, изкачване към върховете, където само слънцето е стъпило и птиците острат човките си…
    Благодаря ви от цялата си душа.
    Щастлива съм, че ви има и че продължавате да пишете.

  • георги събев // 25 ное, 2010 //

    Позволих си да разговарям с Гранитски.Веднъж.Бях портиер.Отдаде ми се възможност да го заговоря след като той показа близост.Казах муда чете и издава Керана Ангелова.Куельо-ряпа да яде.От големите репи.

Коментирай