Public Republic Art Studio

Всеки сам си кове камъка

2 октомври, 2009 от · 1 Коментар

Александра Ингилизова

Myjko lice
Снимка: duiceburger

- Име?
- Иван Хаджибуйнов.
- Възраст?
- 36.
- Професия?
- Инженер-химик. По образование. Иначе работя като регионален директор в месодобивния комбинат на баща ми. Работя много. Изразходвам цялата си енергия и време за работата и да ръководя, да ВОДЯ тия…!

- Откога сте под влиянието на упойващи вещества?

- Започнах с кокаин, на едно парти. Беше късно вечерта, към 4, значи рано сутринта. Не бях мигвал повече от 24 часа. Имах полет през деня, самолетът закъсня, имало някакви бури, въпреки че небето си беше ясно и следа от дъжд нямаше целия април. После тежка конференция. Накрая след 3 бири се озовах в тесния коридор, където колегата ми… Нали не трябва да назовавам имена? Никой няма вина.

Колегата ми вече се беше насмъркал и точно понечи да си ходи, когато го хванах за ръката и му дръпнах пакетчето. Налапах си пръста, разтърках си зъбите. После се наведох и поех доста количество кокаин. Не съм сигурен, че беше правилно, ама толкова много филми съм гледал вече, направо си беше детска игра. Мисля, че първата цигара ми беше по-трудна, отколкото това.

- Добре, но колко пъти и откога? За протокола. Колко време вече взимате хероин? Имам предвид, докога взимахте хероин?

- Почувствах се доста успокоен и с такъв прилив на енергия, че реших да се прибирам. И какво ли не свърших вкъщи. Всякаква домакинска работа, започнах дори да рисувам. На другия ден бях много зле. Затова и му се обадих пак. След няколко срещи с него обаче, ми стана напълно ясно, че това изобщо няма да ми помогне. Исках повече време, за да върша различни неща и го получих, успявах да се справям с всичко, защото тоя боклук ми даваше сили, но и си ги взимаше изненадващо, когато поиска. Тогава бях като парцал. А аз исках време за себе си.

Така че една вечер излязох навън и тръгнах натам, където не се ходи. Поне по желание. С дебел портфейл и малкото желание да бъда смел, което ми беше останало, влязох в кръчмата, за която само бях чувал ужасяващи истории, и седнах предизвикателно на бара. Попитах за М. Не искам да казвам, откъде го знам.

- Г-н Хаджибуйнов,…

- Знам, искате да знаете, колко пъти и откога. Ще ви кажа. Но отделете, моля ви, още малко време, за да чуете докрай това, което искам да ви кажа. Попитах за М. и веднага се появи някакъв особняк, който почна да се перчи и да разпитва кой, къде. Показах му портфейла и му казах, че искам да купя хероин. За собствена употреба. Не че не ме беше страх, страх си ме беше естествено. Ама бях влязъл вътре вече, а и така съм възпитан. Хванеш ли се на хорото, играеш го, дори и кърваво да стане.

И накратко – видях се с М. Ужасяващ тип. Наистина, оная приказка за кръвта, дето се смразявала, е, може и да е вярна. Направо си помислих, че съм си отишъл. Но си взех хероина. Изкарах и един бърз урок. Това вече не е като по филмите. Пак сме го гледали – маркучи, спринцовки, лъжички, вени. Ама друго си е, казвам ти. Аахм, казвам ви, извинете, отпуснах се.

Приключвам. Наистина е важно за мен, да разберете ЗАЩО съм тук! С две думи – ходих при него три пъти, наистина съм пристрастен. По ей толкова големи торбички си взимах. През май почнах, сега сме август. Значи към 3-4 месеца. Но наистина не се чувствам добре. С кокаина всичко беше наред. Малко спях и пак бях като стрела. От среща на среща…

- Добре, де, започвам да се… Ама защо тогава отидохте при тоя М.?
- Ама вие какъв професионалист сте, с цялото ми уважение! Не разбирате ли? Трябва ми време! Заменям здраве за време. Кое е по-добре? Здрав съм, но имам толкова много работа, че не мога да се нарадвам на здравето, защото нямам време. А, сега ми кажете!

Много се радвах. В началото бях като под наркотик. Ама не такъв, не ме разбирайте погрешно. Беше нещо неземно. И работата, която вършех спореше, и хората ме обичаха, наистина мечта. Но с годините това стана само тежест, защото влюбването замина, а остана само товарът. И вярвайте ми, не ми беше леко. Така ме погълна, че нямах време ни за забавления, ни за жени. Аз за себе си нямах време. Та сега исках наркотика да сменя. Така съм свикнал явно, да съм обсебен от нещо. Обаче тоя път заменям. Здравето, знам. Ама какво да правя със здравето без да имам време? Давам нещо, ама си освобождавам и душата. Е, добре, тя си е наред и си е свободна. Глупости почнах да говоря. Ама май сега ви стана интересно. Отделям си малко време за мене. Искам главата да си обръсна. Нула номер. Ей така, гола глава. Ама не става.

- Добре, да, само един последен въпрос. Как така ви дойде тази безумна идея?

- Чух преди време за един човек, който най-много искал да прочете книгите, които с годините събирал. Подаръци – от други или сам си ги купувал. Но нямал време. Влачел с месеци една и съща книга, всеки път почвал отначало. И дали книгата, или какво, нещо го накарало да извърши нещо още по-безумно от това, моето, дето казвате, че е безумно. Имал план. Убийство, съд, затвор. И четене, много четене. Докато може. Какво е станало с него, не знам. Но помня, че това ме потресе. И в същото време не го осъждам. Нали всеки сам си кове камъка. Така е решил. Дали го е обмислил е друг въпрос. За такава трайна жертва трябва много смелост, а за такава смелост се изисква доста лудост.
Така че аз само последвах идеята му и доста мислих. Накрая това измислих.

Иван Хаджибуйнов се изправи на крака.
- Официално моля да бъда приет при вас в клиниката. Задължително по едногодишната програма за рехабилитация.
- Г-н Хаджибуйнов!…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • DeProfundis // 2 окт, 2009 //

    Прочетох го с голямо удоволствие.

Коментирай