Проверих програмите в други университети, както и програмите на следващия период, между двете световни войни. Там бегло се мяркат имената на Багряна в поезията и на Фани Попова-Мутафова, във връзка с историческия роман. Толкова.
Голям брой писателки и творби са останали невидими, те просто са изчезнали от канона, но до голяма степен и от историята на българската литература.
Така възникна потребността да се направи нещо, поне някакво частично усилие да върнем жените на литературноисторическия канон. Защото те всъщност не липсват в случването на онези процеси, школи, тенденции, които смятаме за важни в българската литературна традиция.
„Неслученият канон. Български писателки от Възраждането да Втората световна война” е книга, която обединява труда на 18 автори.
Тя не е онази история на българската литература, създадена от жени, която би трябвало да имаме – не защото жените пишат някаква отделна история, а защото по принцип са пренебрегвани от писането на такава история. Тя е все още фрагментарен и непълен опит в това отношение.
Предстои подготовката на втора книга, която да продължи усилията до наши дни. И все пак трябва има някакво начало, което да възпитава съзнание за липсите в собствения ни разум.
Проф. Милена Кирова – съставител и редактор на „Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война” за книгата
Издателство Алтера за сборника „Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война”:
Канон в Древна Гърция е означавало мярка, а литературният канон постепенно се е превърнал в начин да се измерва значимостта на явленията във всяка национална литература. Само че кой и как е определял тази значимост?
Кои са били институциите-диригенти на литературния вкус? И преди всичко: какво е оставало извън единствения Канон? На тези и други въпроси се опитва да отговори поредицата Неслученият канон. Тя се стреми да възвърне на българската култура онези автори и текстове, които по някакви исторически и социални причини са останали извън възможността да заемат място в представите за „висока” и „важна” литература.
Канонът не трябва да бъде един: необходим са ни различни канони или поне различност на явленията, които намират място в канона. Това е идеята, от която поредицата се ръководи.
Първата книга „Български писателки от Възраждането до Втората световна война” е посветена на научния опит да бъде реабилитирано женското писане в българската литература.
Сборникът съдържа статии на български литературоведи, които разглеждат от една страна проблемите на пренебрегването на жените писателки и техните произведения, а от друга – механизмите на компенсация чрез които все пак българската женска литература е оцеляла през десетилетията.
По тези теми мнение дават както утвърдени литературоведи, така и млади автори – от Милена Кирова, Милена Цанева и Инна Пелева до млади изследователи.
Каква е цената на литературната слава, която една жена трябва да заплати, за да бъде наречена велика писателка или поетеса? Как Багряна възприема и преосмисля „мъжките” ценности на романтическата възвишеност? Каква писателка е можела да стане Мария Грубешлиева? Въпросите се отнасят до случилата се литературна история и до несъстоялата се, осуетената „женска” литературна история.
Понякога литературните анализи се оказват недостатъчни и се налага да се докоснем до биографиите на писателките и духа на времето. Припомнени са забравени факти и произведения като литературният скандал между Ана Карима и Евгения Марс, който довежда до съдебен процес; предизвикателното поведение на една българска интелектуалка от XIX в. (Екатерина Каравелова); литературният опит, заключен в писмата на Мина Тодорова. Ребусът на забравената литература предизвиква използването на интересни изследователски методи като социологията на Пиер Бурдийо и психоанализата на Ана Фройд.
Заслужава си да се отбележи също така и това, че сборникът не съставя песимистична картина за литературната съдба на българката. Все пак това е книгата, от която можем да научим как българската писателка феминистка Ана Карима изпреварила Вирджиния Улф в идеята за „собствена стая” и самостоятелно интелектуално развитие на жената. Сборникът би могъл да бъде полезен за изследователи и студенти, поучителен за младите писателки и забавен за литературните фенове.
1 Kоментар за сега ↓
nezvan // 30 сеп, 2009 //
Много добре казано: “забравената литература”.
Българската литература, създадена от жени, обаче е литература извън литературноисторическия канон на българския народ не защото е “забравена”, а защото не е запомнена, защото й е отказана памет, а сетне и право да влезе в историята и оттам – в канона.
Пътят на литературния канон следва тази траектория: памет (като “жив спомен” на съвременници)-история (като опосредствано знание на наследници)-отново памет (като “вторичен спомен”, добиван опосредствано, но живеещ активно в мисленето на следващите поколения именно чрез манипулативната и “съживяваща” роля на канона).
Според мен, настоящият опит на редактора на поредицата “Неслученият канон. Българските писателки…” проф. Милена Кирова и нейните академични сътрудници най-напред се състои в това – да върнат обратно (или както се казва в статията, да “реабилитират”) литературата на жените българки в Историята, в хранилището на знанието за миналото. Чак след това предстои задачата им да реактивират част от това знание за сътвореното от жените писателки отново в “жива памет” и не без съучастието на обществото и институциите в България да я “канонизират”, да я превърнат в част от Канона.
Канонът в последна сметка не изчерпва цялото историческо познание, а регенерира в жива памет, възкресява в траещ спомен само онова, което по някаква – най-често идеологическа презумпция – може да служи на днешния ден. Историята е пасивен фонд от информация, тотализация на знанието, транстемпорална зона – море от безполезни и от нужни сведения. Канонът обаче е ограничен и относителен – той е временно тектонично образувание, резултат от активната намеса на избирателната воля за “полезно” знание.
Следователно – липсата на жени писателки в каталога на българската литературна история е показателна за тяхната преди всичко “идеологическа безполезност” досега. В този контекст ще поставя важния въпрос тук: За какво са жените в българския литературен канон? Какво ще означават те? Функция на каква идеологема ще бъдат? Какво ще “правят” в българския литературен канон занапред? Ясно е, че днес много от мъжете писатели в досегашния ни литературен канон вече за нищо не “стават”, не служат, не са потребни. И затова по естествен път трябва да отпаднат от Канона и да уседнат в тихото пристанище на Историята, чакайки евентуалното си ново възкресение след неизвестно време. (През 90-те год. на ХХ в. този тип реформа на канона се наричаше “нов прочит на българската литература”.)
Но сега е ред на жените! Какво имат да ни кажат те днес – защо си струва да ги помним (и кои от всички тези жени писателки трябва да запомним)? Експертите познават Историята, но политиците правят Канона. А когато експертите се нагърбят с политическа мисия, трябва да знаят какво следва от всичко това. Какво ни чака, проф. Кирова?
Аз Ви вярвам.
Коментирай