Public Republic Art Studio

Звуците

21 септември, 2009 от · 3 Коментара

Ангел Г. Ангелов

Voda
Снимка: Swami Stream

Тайнствени Звуци живееха живота си някъде далече из корпуса на новия Кораб. Част от екипажа смяташе, че това са Звуци, останали от завода, но друга част, плавала дълго и безпощадно, беше сигурна, че те са се зародили тук, на Борда, и то по време на първия рейс. Не приличаха Те нито на чуруликане, нито на песен, не бяха и скърцане, но тяхната природа приличаше на всичко това, взето заедно.

Главния Механик – слухът му, уморен от постоянната тръпка на Машината, чуваше само грохота на буталата – трудно различаваше отделните съставки на тайнствените Звуци. Край Машината, зад бутилките със сгъстен въздух, край многобройните помпи и танкове с различно предназначение Звуците не се чуваха, но Машинна команда продължаваше да ги търси.

Изследвано беше всяко кътче, прегледани бяха даже и ръкохватките на стръмните трапове, свързващи етажите на Надстройката, но следи от загадката не бяха открити. В същото време палубните Моряци разглеждаха с огромни увеличителни стъкла люковите покрития и замазката на Палубата. Вторачваха се и в стрелите на Крановете, надникваха в Димохода, покатерваха се по някои от Бигите, но всички усилия бяха напразни. Звуците продължаваха да живеят неофициалния си живот и всяваха сред Екипажа безтегловното усещане за нещо известно, което го няма.

Протягаха ръце, напрягаха слух, напъваха зрение, както и вродена и придобита интуиция, само и само да се доближат до източника и местоположението на неизвестните смутители на общокорабната тишина. Капитана се надяваше, че при пълен ход на Машината ще ги заглуши, ще унищожи влиянието им, ще успее да успокои Екипажа и дори ще го накара да забрави за тяхното съществуване.

Но това бяха надежди, а до тяхното оправдаване се простираше бездна от време, запълнено с усилия и опити – успешни и неуспешни, с желания за спокойствие и Свобода, както и с пълен ред на Борда, без неизвестности и смутители на определеността от всякакъв род. Беше създадена специална Команда – Капитана лично ръководеше нейното замисляне, формиране, формиране на състава, както и първите й изяви.
- Старпом – провикваше се звънко в мегафона, – стига вече с тия Звуци!

Благодарение на капитанската команда Звуците се спотайваха временно, гъст въздух изпълваше помещенията на Надстройката, желе се настаняваше в ушните канали на Моряците и мнима тишина господстваше временно, така че дори можеше да се покаже пред неканени проверки. Макар че Капитана знаеше колко относителна е такава тишина, той категорично се противопоставяше на всички опити от страна на Екипажа да организира стройна съпротива на неидентифицираните звукови смущения.

Страхуваше се да не бъде разкрит – Звуци на Борда, това все пак е необикновено, не е типично и повседневно явление, а какво по-смущаващо от привличането на погледи чрез необикновеност… Главния Механик, като всеки целеустремен човек, не се отказваше от издирването, разобличаването и пълното ликвидиране на тайнствените Звуци, които само преди няколко столетия не биха се появили за нищо на света. Нечувани явления разтърсваха корабния Корпус и това още повече амбицираше стройната кльощава фигура на Главния Механик.

Можеше тя да се забележи и на Бака, и на Кърмата, в спасителните лодки или на Летния Мостик, в Машинното или в някой от Салетите. Където и да го забележеха, правеше впечатление неговата самоунищожителна съсредоточеност и отнесен израз на лицето. Това му състояние можеше да се обясни само като се допусне, че е намерил нови методи за замисляне, осъществяване и огласяване на нови мисли, които, може би, се съдържаха в Тайнствените Звуци…
- Старпом, – отново се чу всепроникващият глас на Капитана – не ти ли се струва, че животът на Борда е неповторим?
- След Звуците той стана друг

Капитана свали мегафона от устните си, вдигна бинокъла и заразглежда Старши Помощника внимателно и невярващо. Ясно се виждаха непредпазливи жилчици по волевото му лице на бивш спортист, по загатнатата му усмивка не можеше да се разбере пил ли е, а от лаконичните му отговори трудно можеше да се направи някакво категорично заключение. Капитана продължи да го гледа и така, отблизо, се опитваше да надзърне зад синкаво-сивите му очи.

В този миг Звуците ясно се чуха, лицето на Старпома засия със сдържано доволство, преобрази се, пълнота го украси, кръвта под кожата му стана благодатна, жизнеността й личеше. Без да се крие Старпома несъзнателно чувстваше Звуците близки, желани като сбъдната приказка, като дълго чакан подарък. Капитана забеляза състоянието на Старпома, зачуди се, но продължи разглеждането, дори фокусира още веднъж бинокъла, но разбра, че картината не зависи от фокусировката и продължи да гледа като се надяваше да открие нови подробности, на които да се спре, да му отключат неяснотите, да ги вкара в непознатото поле на определените неща. Старпома гледаше няколкото метра пространство от единия край на Мостика до другия, искаше му се да надзърне в очите на Капитана, но двойните стъкла на бинокъла му пречеха.

- Свали го, Кептън. Което е невидимо, то си е невидимо – гласът му беше тих и еднозначен. – Никакъв бинокъл не може да извади от невидимостта нещата, които виждаме с просто око…
Капитана неволно свали бинокъла, подпря се на щанбайна и загледа Старпома, като че ли го вижда за пръв път.
- Мислех, че така ще разбера нещо повече за Звуците… – някакво уморено примирение се долавяше в гласа му.

Но разговорът секна – злобна вълна хласна Кораба, Корпуса потръпна, простена основателно и прокле коварството на Морето. Последваха няколко тихи къса време, през които Кораба оправи дишането си; точно тогава се появи и стадо Делфини. Застанаха те на опашките си върху образуваната от вълнореза вълна, като галеха любвеобилната си кожа о събудената от Кораба вода. Песните им бяха включени в общата звукова картина и тогава Старпома забеляза колко съзвучни са те с цвета на Звуците. Главния Механик спря учуден, замръзна в полуприведена стойка, като внимателно накланяше главата си ту на една, ту на друга страна с цел по-добре да хване приликата между песните на Делфините и Звуците. Смаян от това откритие, той хукна по палубите, развяваше безупречно огладената си риза и невъздържано викаше:
- Открихме гииииии, открихме гииииии…

Старпома го гледаше невъзмутимо, палеше поредната си цигара, скоротечно я изпушваше, палеше следваща и така, една след друга, изпушваше отпуснатото му време на скиталец… Капитана остави мегафона, бинокъла, свали униформената си фуражка, разтърка с длан умореното си лице и, макар че Рейса едва започваше, почувства отегчение, а в костите си – солена влага, вмъкнала се нощем през полуотворения филистрин на кабината му.

И преди да наложи отново фуражката си Капитана усети как нов удар разтърси Кораба, погледна към Бака и видя делфинското отсъствие около вълнореза, макар че кипеше от перки и плавници с най-различна големина. Огромни озъбени туловища изскачаха понякога и тогава Капитана виждаше мъртвешката полуусмивка на акула. Ленивата зъбата паст светкавично изтракваше и насеченото нищо се поглъщаше от ненаситното древно творение на Природата.
- Така може да смели и стоманата на Кораба – пророни на себе си Капитана.

Транслацията беше включена и високоговорителите на Бака и Кърмата размножиха предположението на Капитана. Звуците увеличиха силата си, като че ли се опитваха да заглушат немите акулски крясъци. Екипажа наостри слух, плътта на Моряците пое новонастъпилата напрегнатост, в кръвта им се впръсна гъстата горчилка на възможен страх. Прозрачен въздух се надвесваше над високите бордове на Бака, акулите го поглеждаха с триъгълните си зъби и, без да подозират бездната под кила, продължаваха да се разпореждат с пространството около вълнореза.

Сред жизнеспасяващото ги неуморно движение разкъсващо гръмна нечакан смут, разгони хищниците и от кипналата пяна се подаде истинска усмивка – Делфини отново застанаха на опашките си, Акулите злобно плуваха заднишком, а Звуците извисиха силата си, като се чуваха с достатъчна яснота дори край Главната Машина…

Столетия по-късно Главния Механик отново замря заедно с появяването на първите делфински смехове.
- А, ето пак – радваше се той като малко дете. – Ето ги, ето ги, Кептън, не ги ли чуваш… Те са, те са…
- Успокой се, Шефе – Капитана го наричаше така понякога защото Главния Механик беше известен в средите приближени до Главната Машина като Шеф-Механик.

- Какъв човек си бе, Кептън – не можеше да се начуди високият строен, елегантен млад човек, живял векове под ватерлинията в компанията на Главната Машина и спомагателните машини и механизми.
- Човек като другите – скромничеше Капитана, като се надяваше да бъде опроверган.
- Зарадвай се тогава, открихме Звуците…
- Нищо не сме открили…
- Какво? Кептън, Кептън, – смееше се Главния Механик – винаги всички са ме поднасяли, че не съм добре със слуха от дългия живот сред грохота. А се оказа, че други хора не са добре с чуването и различаването на разните видове звуци…

Капитана отегчено махна с ръка, свикнала да дава указания, но все пак, в интерес на общата работа си направи труд да обясни:
- Те само им приличат, Шефе. Природата им е еднаква, разбираш ли? С еднаква честота и с еднакъв цвят са… – гледаше го Капитана и пред очите му Главния Механик се преобразяваше.
- Ааааа, разбрах – зарадвано се плесна по челото Шефа и всеобхватната усмивка на прозрението обхвана цялото му издължено лице.
- Иначе си схватливо момче – полуусмивка полази по устните на Капитана.

Делфините, по всичко личеше, вече пълновластно контролираха пространството около Носа, както и проправянето и осигуряването на чист воден път, снабден с необходимата дълбочина, съобразена с газенето на Кораба. Този факт не можеше да не радва Екипажа, но някои по-упорити негови членове не преставаха да се самозапитват за природата и същността на тайнствените Звуци, зародили се и потърсили изява още по време на Първия Рейс.

Един от тях беше Старпома, въпреки че по-приятно му беше да им се радва, отколкото да търси произхода им и подбудите за тяхното появяване. Втория Механик успяваше да хвърли шапката си на такава височина, че тя достигаше почти до топа на Главната Мачта. Кораба минаваше достолепно под хвръкналата шапка и тя падаше почти зад Кърмата, когато протегнатата ръка на нейния притежател я изтръгваше от заплахата да попадне в раззинатата паст на някоя бивша Акула, подвила опашка по принуда. Щормови трап се спускаше за всеки случай, заливан от солени скали, разсипване от удара на вода и въздух, смесени в пяна, укротено украсила Борда с полазилата си дантела…

Плаваха вече денонощия наред, а щормовият трап висеше извън Борда, забравен, люлян и ненужен до момента, в който ще потрябва. Неочаквано за въжетата му се хванаха две нежни ръце, моминско лице засия почти на височината на Борда, прехвърли се върху Палубата и бледата Луна размножи лъчите си в среброто, полазило по Момичето от кръста надолу. Чувстваше се как му е трудно да ходи, плъзгаше се по неотдавна боядисаната Палуба и там, дето трябваше да бъдат краката й, се забелязваха движения на рибя опашка, а по Палубата оставаше хлъзгава сребърна следа.

Трудно се придвижваше Момичето, тътреше гъвкаво тяло по траповете между етажите на Надстройката, от студа на водата гърдите й светеха наострили муцунки като за целувка, а неспокойната й опашка затрудняваше движението и разтварянето на скритите крака. На Мостика Старпома беше сам, Рулевия беше слязъл до офиса и съсредоточено вареше кафе за ободряване и пълно събуждане на всички от нощната вахта. В това време Момичето се вмъкна на Мостика като внушение, Старпома го погледна и без да пророни дума вътрешно го съжали.

Обгърна с мъжка ръка нежния кръст, напипа сребърните люспи около началото на ханша, обиколи с длан изваяния профил на женско тяло и разбра, че трябва да махне това. Опипом откри скрит цип, с енергично движение го задвижи, той изсъска и невидима плът блесна влудяващо. Очите й помътняха от извираща мъзга, почти залитна от притъмняване и световъртеж, подпря се с ръце на Щанбайна, а в това време Старпома я обгърна отзад, усети твърдостта на голата й плът, собствената си твърдост и с нейна помощ влезе.

Усети как леко се ожули от бързане, но после движението на Кораба му помогна да намери верния ритъм и тогава към Звуците се прибави сладостното скимтене на Момичето. Рулевия носеше кафетата, но Старпома не му обърна достатъчно внимание, кимна му да ги остави там някъде, той се подчини, загледа се в Курса застанал пред Руля, макар да знаеше, че е включен на автоматичен режим.

Вахтата се изнизваше, Втория Помощник надникна на Мостика, време му беше да смени Старпома, но той остана, все така заедно с Момичето, подпряно на Щанбайна, все така методично и вечно извършваше движенията, а то проскимтяваше, леко приведено, неспирно завъртяло ослепителното си стегнато задниче, което някога Старпома някога беше освободил от игото на рибята кожа…
- Така умопомрачително ме любиш – шепотът от пресъхналите й устни политна към колонката на Машинния телеграф, на която се беше подпряла, но Старпома, макар и зад нея, чу задъханите й думи.
- Опитвам се да те спася… При тия Звуци всичко е възможно, всичко би трябвало да е позволено – тихо, но властно продума Старпома и запали цигара.

При щракването на запалката ритъмът се наруши за миг, а пламъкът освети люспите на рибята кожа, смачкана в краката им. Рулевия удържа Кораба, нагласи ритъма му и движенията му влязоха в синхрон с движенията край Машинния телеграф. Скимтенето на Момичето се нормализира, стана монотонно и вечно, поело пътя на установените трасета, лишени от тръпката на изненадите и неочакваните отклонения.

Втория Помощник застъпи на вахта точно навреме, Старпома му направи място, сред въздишката му се различаваха и тъжни трептения, а Момичето учудено извърна глава, усетило празнота и сладострастна недостатъчност. Втория Помощник се зае с усърдие и похвална съзнателност да продължи движенията, затова нежно хвана ръката й, насочи я към собствената си твърдост, Момичето го обхвана и Втория Помощник усети как навлиза в чувствени селения, отдавна невиждани поради дълго плаване далеч от пристанищата.

Кораба притихнало чакаше новия си пулс, а Рулевия от новата вахта сложи да вари поредното кафе в огромно бакърено джезве. Няколко хиляди фута се спускаха под Кила и отделяха Живота на Борда от земната плът. Морето, превърнало се в бляскава студена тенекия, търпеше примирено събитията на Кораба, а колкото до Звуците – слушаше ги с наслада. В далечни свои Краища То беше чувало техни подобия, възприемало ги беше като обикновена съставка на естествената звукова картина, но явили се тук, на Борда, прославен с липсата на всякакви излишни Звуци, известен с униформения начин на живот, те несъмнено пораждаха закономерно удивление не само у Морето, но и у всички наблюдаващи, които се грижеха и отговаряха за правоверността на Борда.

Морето се правеше на тенекия, но под гладката му повърхност бушуваха течения с различна посока, сила и дълбочина, с различен цвят и температура. На пръв поглед те живееха свой собствен живот, но оказваха влияние върху събитията на Борда, а имаше мнения, според които Звуците, тяхното зараждане и съществуване, бяха пряко свързани точно с тези свободни течения, които на пръв поглед бяха незабележими под ламаринената повърхност на закротилото се Море…

Когато Боцмана откри спуснатия щорм-трап, целия мокър, оплескан с рибя слуз и люспи, веднага събра цялата Палубна Команда и внимателно взе да разследва кой е оставил спуснат трапа и най-важното – с каква цел го е направил. Събитието беше отдавнашна работа и разследването вървеше трудно и мъчително. Едва когато Капитана се заинтересува с какво се занимават, та не се подготвят за бъдещото изчукване на ръжда, Боцмана се сепна и набързо нареди да се прибере щорм-трапа.

Но Капитана разбра, че някой се е качил и за пръв път от векове реши да надзърне на Мостика. Още от помещението с картите той усети лек дъх на рибя слуз и прясно хвърлен хайвер, а когато влезе на самия Мостик, някъде около колонката на Машинния телеграф, се спъна в сребриста, люспеста рибя кожа. Третия Помощник вглъбено извършваше движенията, а Момичето все така продължаваше да издава мелодични леки проскимтявания, които по нещо приличаха на Звуците.
- Стоп Машина! – прокънтя всепроникващият глас на Капитана.

Звуковата картина на Борда мигновено се измени, Звуците започнаха да се чуват по-ясно, а Третия замръзна за миг като едновременно премести ръчката на Машинния телеграф в сектора „стоп”. При това свое движение той наруши ритъма и Момичето извърна учудени красиви очи, които питаха: „Какво се е случило?” Столетия вече Вахтените се редуваха, а тя неуморно стоеше подпряна на Щанбайна и влезли в нея, заедно извършваха нужните движения. Но сега Капитана произнесе като че ли отдаваше команда:
- Ще й помогна да обуе отново рибята си кожа. Ще й спусна и щорм-трапа. Да отиде там, откъдето е дошла…
- Йес, Кептън, да отиде там, откъдето е дошла… – като чуждоземно ехо повтори Третия.

И всичко стана бързо и тихо, Машината отново работеше на пълни обороти, Кораба пореше притихналите води на тенекиеното Море, а от Момичето останаха само няколко бледи следи от рибя слуз по канижела край левия Борд, които водеха към отново спуснатия щорм-трап. Светлината стана друга, лунната Нощ беше осеяна с безцветни звезди, а из Морето плаваха отпадъци от стиропор и пластмаса, които отдалече приличаха на бели кравешки черепи, изсушени от Слънцето. Главния Механик тихо проникна на Мостика и извика, като че ли имаше глухи:

- Друго е сегаааа, какви бяха тия постоянни Момичетааааа… – бършеше тънките си длани о стиска омазнени пакли и се хилеше самодоволно… – Сега Звуците се чуват къде-къде по-ясно…
- И долу в Машината ли разбрахте за Момичето? – питаше Старпома, без да му е нужен отговор.
Ние всичко знаееем – опита една усмивка Шефа, като изобразяваше хитър образ.

Машинна команда, Моряците, както и повечето Офицери не разбираха добре кого включва в това ние, но то звучеше недостижимо, авторитетно и загадъчно, неопределимо по обикновения начин, чрез смисъла на думата, а побрало в себе си обобщаващото значение на тайнствената сила, която няма цвят, мирис и форма, но която съществува там някъде, размахва едър показалец, смразява кръвта на когото трябва и на когото не, като по този начин донякъде замества Бог, поне що се отнася до някои негови дейности.

Старпома се засмя беззвучно и се приготви за вахта, заслушан единствено в Звуците – сегашната му самотна утеха. Те увеличиха силата си, като че ли искаха да запълнят празнотата, отворила се поради загубата на Момичето. Разпростираха те своите трептения върху няколко тъжни, интелигентни мъже, останали сиротни, горди и непоколебими в своето страдание, както и мъдро отношение към несгодите на Живота, връхлетял ги на Борда.

Звуците търсеха своите слушатели, опитваха се да носят в себе си всякаква информация: полезната и приятната те съчетаваха в общи акорди и затова лесно се поемаха от всички на Борда и за тях се заговори по всички Кораби из Морето. Те станаха толкова популярни, че там където не бяха се появили по естествен начин започнаха да ги имитират, появиха се изследвания на тяхната честота и цвят, както и на чудодейната им способност да пораждат чист въздух, допълнителни степени на свобода и облекчение на някои от особено мъчителните съставки на Живота.

Хилядолетия наред той се беше отличавал с естествено неравенство, раждано от човешката същност и начина й на употреба. Сега Звуците се опитваха да създадат възможност всеки да ги използва за изказване на свои Мисли, както и за изразяване на Чувства към различните Събития и Явления от Живота на Борда. Но все пак тяхното присъствие ни най-малко не промени подреждането около офицерската маса в Салета – Капитана пак беше начело, а край него, съгласно номерата си, бяха подредени неговите Помощници.

Моряците все така залитаха в долния Салет, почти под ватерлинията, съвсем близо до грохота на Главната Машина. Палубната Команда, начело с Боцмана, все така изчукваше ръжда и замазваше с антикорозионни лакове почистените места по Корпуса, независимо от Вятъра, Вълната, Температурата на въздуха и Географската ширина, на която се намираха. И когато откриха този факт, Капитана каза:

Така е било векове;
Така ще бъде во веки веков;
Само така Кораба може да бъде управляван;
Звуците са само едно желание;
Но присъствието им в Живота на Борда е като утешение…

Като пръв ръководител Капитана управляваше Живота на Борда както слънчевите лъчи управляват цъфтежа, връзването и зреенето на плодовете у растенията. Освен това отговаряше за всички извънредни произшествия, които се случваха редовно на всеки едно-две столетия. По този начин неговата власт съдържаше в себе си буреносни Отговорности, които понякога се разразяваха и тогава Брега беше доволен, че му се е отворила работа.

Защото столетия откак съществуваше Брега, но Корабите плаваха независимо от него и само когато на Борда се случвашенещо необикновено, Брега се активизираше, материалът, от който беше изграден се нажежаваше и важността му порастваше неимоверно. Съвсем наскоро вестта за Звуците, за тяхното съществуване, проявление и въздействие върху Живота на Борда беше подробно описано от Първия помощник и донесено на Брега в най-удобна форма. Аналитично и подробно се споменаваше в това Донесение колко благотворно се е отразило върху Живота на Борда появяването на Звуците, колко освободени и по делфински жизнерадостни са започнали да се чувстват Моряците под акомпанимента на Звуците.

Не беше отминало и онова необикновено, запомнящо се Събитие, записано в Корабния Дневник навеки с особен шрифт и на подобаващо място – посещението, живота и дейността на Момичето. Подробно беше разказано и научно обосновано неговото благотворно влияние върху клатенето на Кораба, поддържането на верен курс и несекващата виталност, проявена закономерно от Помощниците на Капитана, а и от всички, които работеха и живееха на Мостика.

Тази безподобна информация беше оценена от Брега, започнаха да я обсъждат на закрити Сбирки, организирани от групи Съмишленици, обединени по най-различни признаци – броя на местата, цвета на автомобилите им, номерата на обувките им, както и броя на успешно заетите служебни кресла и покорени дамски сърца. Разбира се, след всяка Сбирка Съмишлениците вземаха Решения, които не изпълняваха, но на Брега се възцари Всеобща Атмосфера на Красиво Униформено Управление и Мрак (ВАКУУМ), което ефективно помагаше за правилното разгадаване, обезвреждане и поставяне където трябва на прочулите се по цял свят Звуци.

Брега проявяваше и особен род пристрастие по отношение на разпространените напоследък над и под водата различни видове отпадъци с форма на шупнало цветно зеле, желеподобна разтопена пластмаса, цветни личинки на непознати бъдещи паразити, умрели морски животни с обширни екземи по кожата, импотентни китове, търсещи смъртта си на сушата, акули с отхапани плавници или срязани туловища от корабен винт.

В създадената обстановка и Водата започна да се държи странно, пянената дантела престана да се самопростира край бордовете, а по самата Вода се появиха подутини като неочаквани тумори. Хората, чийто Живот на Борда протичаше в пълно съответствие с Инструкциите и Правилата за водене на жизнения цикъл в условията на Тежък Щорм и Повишена Радиация, започнаха да се приготвят за бъдещ ограничителен режим за ползване на Водата, Храната и Въздуха.

Все по-често Звуците надигаха глас с надеждата, че могат да облекчат Живота на Борда, да го вкарат поне частично в приемливите форми на обикновеното Битие. Звуците започнаха все по-ясно и разбрано, все по-достъпно да показват съдържащата се в тях информация, като облекчаваха по този начин собственото си възприемане, достигането до всеки член на Екипажа, както и възприемането им като конкретно Ръководство за действие.

Старпома се надяваше, че точно това е Пътя за промяна, както и за неутрализиране на скоро създадената Система ВАКУУМ, от чието действие Живота на Борда ставаше трудно поносим, лишен от цветовете на човешките отблясъци, с които беше снабдено Битието още преди хилядолетия. Надяваха се и всички, които живееха и работеха на Мостика, като характерно за тяхната Надежда беше преди всичко Съзерцанието. Още преди построяването на Кораба Хората от бъдещия Екипаж дълго и търпеливо бяха обучавани и възпитавани в Съзерцание. Старпома си спомняше:

Активни вричания за вярност до гроб;
Завързвани връзки – гаранция за успех;
Студени погледи срещу другите;
Твърдо следване на Висшата Воля;
Общо преклонение пред Бюстовете;
Йонни, атомни и електронни начини за далечно унищожение…

Сега Звуците носеха в себе си белези от Спомените на Старпома. Но те бяха издържани в особена тоналност, нечувана никога в Корабни условия, способни да проветрят застоялия въздух на каквото и да е помещение. От година на година тяхната сила овехтяваше, но Машинна команда носеше неизменно вечната си вахта и точно поради това извършваше навреме необходимите планово-предупредителни ремонти.

Години вече Звуците запазваха свежестта и проникващата си способност точно благодарение на умелите ремонти. Донесението на Първия Помощник караше Брега да набелязва редица Мерки за ефективно канализиране и уп равление на Звуците, за превръщането им във вписана част от общия Живот на Борда.
- Защо Брега е толкова загрижен? – наивно попита веднаж Машинния Боцман.
- Загрижен е за статуквото – отговори му анонимен Глас, размазано долитащ от няколко посоки едновременно.

Плисъкът на Вълните извиси смеха си, Делфините снижиха гласовете си в звуковия обхват и общата звукова картина оживя, напълни с плътта си Мостика, Хамбарите, Надстройката, както и Машинното помещение, макар че в него тръпката влизаше в неумолим двубой с информационната същност на Звуците. Записаните по тях Мисли губеха Цветовете си, издухани от Шума на Машинното, преследвани и изтезавани като неканени пришълци.

В това време под Кила се спотайваха Акули, дебнеха те разположението на Делфините, като едновременно с това получаваха обонятелни халюцинации, сред които се редуваха ароматни картини от Камбуза, от вътрешността на хладилниците, където живееха замръзнали угоени свине, почти цели телета, съблечени агнета и множество птици, предварително оставили перушината си някъде из многобройните брегови Кланици.

От редица специално построени Отверстия Кораба отделяше помиена субстанция, която и беше основната примамка за Акулите. Колкото и невероятно да изглеждаше, Живота на Борда не можеше без това отделяне, но сега дори и то беше белязано от присъствието и въздействието на Звуците. И ако в началото, по време на първия рейс, когато бяха открити тези непонятни сигнали, когато всички се питаха какво са те, част от Екипажа се опитваше да ги открие, за да ги унищожи, то сега, столетия по-късно, опитите за откриване, опознаване и разбиране продължаваха, но за унищожение никому и през ум не минаваше.

Нещо повече – Радиста, Втория Механик, Боцмана и накои други от Екипажа си набавиха празни консервени кутии от сардина и лефер с вместимост над два галона всяка и започнаха в тях да ги отглеждат, съхраняват и размножават, в резултат на което Звуците закрепнаха, придобиха жизнен блясък и пробивна сила, така необходима за изпълнение на предназначението им, така необходима…

Често, по време на нощни вахти, те хукваха по Канижелите, спускаха се по туиндека, тичешком се отправяха към Бака, надничаха към надиплената котвена верига, съзираха задрямалите ключове, следите от дънната тиня, недоомита от водната струя, останала като следа от допир до нечистотия. Старпома непоколебимо продължаваше своето наблюдение от Мостика, опитваше се да не изпуска от очи Носа, използваше го за мерник, прицелваше се и разстрелваше водните грамади, а те се смееха от гъдела на погледа му, пускаха цветен воден дим като на увеселение.

Ще дойде ли Време, когато ще тичат така и денем;
Ще им се радваме ли открито;
Ще бъдат ли част от Живота на Борда;
Кога най-после ще съблекат ненужните си дрехи?,
Питаше Старпома по транслацията и огромната метална телефонна слушалка тежеше в нежната му ръка на силен човек.

- Защо питаш, Старпом? – появи се неусетно на Мостика Първия Помощник.
- Не каза паролата – не му отговори Старпома.
- Нима още не си се научил да ме познаваш по излъчването? – Първия Помощник се смееше с младата усмивка на столетник.
- По-рано върху таванската обшивка на кабината ти бяхме пуснали да се разхожда едро топче… – отнвово избягваше срещата Старпома.
- От непрекъснатите кренове и диференти то не се е спирало и за миг…
- Да. И твоят предшественик не издържа…
- Били сте жестоки – Първия Помощник го каза без страст.
- Заслужаваше си го… – добави Рулевия.

Старпома го изгледа колкото можа под светлината на приборите и, все едно че нищо не се е случило, продължи разговора си с Първия Помощник:
- Но когато ти дойде на Борда, ние внимателно демонтирахме обшивката и извадихме топчето…
- Благодаря! – безизразно отговори Първия Помощник.
- Няма за какво – учтиво продължи Старпома.

Пълна Луна провираше изкривени лъчи през дебелите стъкла, които служеха за очи на Мостика. Звездите се поклащаха заедно с Кораба и ситнеха край нощното светило като инкубаторни пилета край доведена квачка. Акулите надаваха ухо към разговора на Мостика, но Звуците им пречеха да различат смисъла му, което от своя страна не им позволяваше да предприемат каквото и да било. От цялата картина на Пространството около плаващия Кораб обаче, вниманието на Мостика, както и на Брега беше трайно привлечено от делфинското пеене и все по-укрепващите гласове на Звуците. В разговора на Мостика точно те се втурнаха и насякоха кротката беседа.

- Говорите си като съмишленици
- Звуците ни сближават – усмихна се Старпома и облиза цигара по дължината й преди да я запали.
- Донякъде, може би… Сближението и съмишлието идват от общата ни способност да чуваме Звуците по един и същ начин. – Първия Помощник побутна очилата върху носа си, опъна атлетичното си тяло и се опита да прилича на офицер.
- А Донесението? – питаха Звуците с глас направен от много човешки гласове.

Първия Помощник се усмихна, тялото му, готово за изпитания, стоеше отвесно въпреки Корабните Движения, но Мислите му залитаха, устремяваха се към крилата на Мостика и дори поискаха помощ от Делфините. Системата ВАКУУМ засвятка с разноцветни сигнали, на Мостика настана Особено Време и Първия Помощник усети как всичко му е объркано, макар че добре понасяше вълнението.

Единствено ясна и еднозначна беше омразата му към Акулите – тази скверна материя чрез своята яснота го успокояваше. И точно в този момент Радиста донесе поредната радиограма, от която се разбра, че миналите и бъдещи Донесения на Първия Помощник са недействителни. Брега не отронваше нито дума срещу Звуците, но обвиненията му срещу Донесенията криеха полупрозрачни призиви за отричане на верната му служба, както и за заклеймяване и поругаване на искрените му усилия за ускоряване на Корабния Ход, без допълнителни разходи на гориво.
- Старпом, прочети я! – подаде му радиограмата и в потрепването на хартията се долавяха гневните вибрации на Душата му.
- Не виждам без очила – оправда се Старпома, колкото да откаже.

А в Това Време по целия Кораб се разчу за радиограмата, Звуците добавиха нови бои в плътта си, като едновременно с това се усещаше как се снабдяват с допълнителни количества енергия, отделена доброволно от Корабните запаси.
- Какво целят? Какво целят? – викаше затичано Главния Механик и по този начин изразходваше непотребната му енергия.

Капитана достолепно се появи на Мостика, взе рупора и гласът му обходи всяко кътче на Кораба. Успокояваше, подреждаше, обираше част от натрупаната ентропия и откъдето минаваше гласът му ставаше бяло, със заравнени грапавини и релефна уеднаквеност.
- Кептън, никога никой не се е харесал на Брега… – думите идеха изпод ватерлинията, част от обертоновете бяха отрязани и затова, може би, гласът-носител звучеше метално.
Забравил да свали мегафона от устните си Капитана промълви почти обидено:
- Та аз нима заради Брега…
- Не, но все пак… – отново се чу Гласа.

Главния Механик се завтече надолу твърдо решен на всякакъв ремонт, само и само Гласа да зазвучи човешки.
Старпома се опита да го успокои, но той беше непреклонен:
- Искам Гласа, който носи човешки думи да е Човешки…
- Добре, добре – усмихна се Старпома и отново запали облизана по дължината цигара.
- Ще трябва да слизам на Брега – каза на себе си Първия Помощник, а Екипажа тъжно го взе на ръце, подхвърли го високо, почти до Топа на Главната Мачта, а като падаше всеки се опитваше да го докосне. След третото хвърляне Главния Готвач тържествено му поднесе луксозно опакован пакет суха храна, облякоха му оранжева спасителна жилетка, снабдена с мигаща светлина и Капитана официално му стисна ръката.

С твърда стъпка Първия Помощник се отправи към щорм-трапа, където засмян делфин му подаде учтив плавник. Звуците добавиха миньорни нотки в песента си, самоусилиха се, а когато Първия Помощник се сля с Хоризонта преминаха в ултразвуковия обхват и внимателно започнаха да обхождат Корабния Корпус и особено неговата Подводна Част. Обрастванията затрептяха, неустойчивите съставки доброволно се отправиха към Дъното, по-упоритите продължаваха да се съпротивляват, но в крайна сметка Подводната Част оплешивя и морските вълни я замилваха без вихри, гладко и безметежно.

Главния Механик забеляза как Винта се завъртя облекчено и Корабния Ход неочаквано се увеличи най-малко с три възла. Капитана, Старши Помощника и целият останал Екипаж помълчаха няколко мига и сред настъпилата тишина отново чуха Звуците, завърнали се в звуковия обхват:
- В чест на Първия Помощник… Много искаше да увеличи Хода…
- Ще трябва да съобщим по УКВ-о на останалите Кораби – каза на себе си Капитана и отиде в кабината си да пише Заповед за зачисляване на Звуците в състава на Екипажа.
Брега отново се оказа с нажежен материал, но всички знаеха, че му предстои да се примири…

Първата електронна публикация на текста “Звуците” е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Mia2442 // 21 сеп, 2009 //

    ,, Сближението и съмишлието идват от общата ни способност да чуваме Звуците по един и същ начин. ,,-смятам,че си успял:)
    Поздравления за идеята и пресътворяването й!

  • otchelnik // 21 сеп, 2009 //

    Благодаря на Mia2442 за съпричастието…

  • ve // 22 сеп, 2009 //

    Великолепно написано! Поздравления!

Коментирай