Public Republic Art Studio

Себукан

7 септември, 2009 от · Няма коментари

Марион Колева

Все повече стават приятелите оттатък. С този често обсъждахме последните ни пътешествия до Керепакупай меру и Пуерто Аякучо, по една съвсем лична причина – баща му беше загинал в дивия венецуелски юг преди много години, като участник в географска експедиция.

Годината е 1992, мястото – на час и половина път с джип от Пуерто Аякучо, навътре в нощната амазонска джунгла /област Амазония има и във Венецуела, по горното течение на Ориноко/. Един объркан ягуар вече ни е накарал да се вцепеним зад стъклата, в прилив на пещерен ужас. Пълната луна е времето за церемонии при пемоните. Обясняват ни, че те не обичат публика, че избягват посетителите, особено в свещените моменти на контакт с отвъдното. Но…”бавно времето изтича през небесни водопади”…
И традициите се менят.

Колибата на местния пияче е изгоряла и временно са го настанили в построената от правителството къщичка, обитавана от най-младия му пълнолетен съплеменник. Предстои месечната церемония за разговор с духовете на прадедите.

От Ню Йорк са пристигнали “туристи”, които се интересуват от халюцигенните свойства на йопото. Казали са им, че лечителят не е пристрастен към дрогата, защото приема определена порция само в деня на пълнолунието. “Но тъй като го прави цял живот, сега му е нужно много повече “гориво”, отколкото на младини, за да се докара до алтерирано състояние на съзнанието. По-издържлив е от всеки наркоман.”

Пиачето разбърква изсушения и смлян плод, примесен с прах на мъртъвци. Туристите записват нещо в бележниците си, топват навлажнен пръст в белезникавата смес, после го облизват. Пиачето въздъхва, смърка и подема някаква монотонна мелодия…Очите му са вперени в купичката, после се стрелват към тавана, сякаш не усеща присъствието на хората наоколо. Или ги игнорира.

Това е неговата шаманска техника за проникване в света на анакондите, гуакамаите, ягуарите, пираните…Той ще се гърчи, ще се търкаля, ще лети, ще лекува и ще пророкува между провиснали дрехи, тенекии, изрезки от списания с лика на Богородица, набързо сковани пейки и закърпени хамаци, в съседство със счупена крушка и немеещ телевизор /”Агрегатът е развален от 6 месеца, тия политици идват само по време на предизборни кампании и тогава обещават ли обещават – ток, ретранслатори, лекарска помощ…”/

Поласканият стопанин на къщичката е наш словоохотлив екскурзовод и преводач; той е още преподавател в двуезичното школо и продавач в местната лавка, където се предлагат бомбони и тоалетна хартия. Не ни иска пари и въобще ни допуска на церемонията, защото майката на едно от индианските деца е умряла при раждане; в племето по това време нямало кърмачки и пеленачето било подхвърлено пред къщата на наши познати от Пуерто Аякучо.

Там имало родилка, тя кърмила бебето, докато поотраснало и сега то се явяваше млечен брат на венецуелския ни домакин. Затова, семейството му беше винаги добре дошло в племето, което по-късно си взело обратно спасеното отроче. Ню Йоркските любопитковци, обаче, не са пощадени от лукавата изобретателност на лавкаджията.

Съдрал им е солидна сума за лодката, с която са пристигнали по реката. А след нощния ритуал ще им вземе и пари за “представлението”. Нашите познати от речното пристанище твърдят, че пиачето не знае нищо за “търговските дейности” на преводача си. Упадъкът на традиционните многовековни, изолирани култури, съпроводен с неизбежното изкласяване на енергичен парвенюшки елит, явно е всемирен закон.

Ролф слуша разказа с горчива усмивка. Накрая ни пита без видима връзка:

- Забелязахте ли как пемоните правят индианския хляб?

Поглеждаме го с недоумение.

- Видяхме, че сушат касабе по покривите на къщите…
- Преди това използват себукан. Той представлява дълга плетена тръба.

Първо стриват корените на юката с камъни, а после натъпкват сместа в празнината на себукана и я пресоват, докато през долния му край не изтече всичкият сок. Накрая изваждат получената маса и оформят големите тънки питки върху плоски камъни.

Не можете да ядете от тази маса, докато е сурова. Горчи и даже е опасно за здравето. Трябва да се изсуши, непременно на слънце, с директен достъп на лъчите до хляба. Затова сте видели касабето по покривите. След няколко часа питките вече стават за консумация.
Според някакво изследване, индианците, които цял живот се хранят с касабе, никога не боледуват от рак на стомаха.

А сега за сока. Сокът, който изтича от себукана при пресоването, е направо вреден. След допълнителна обработка с огън, пемоните приготвят от него отрова за стрелите си. Струва ми се, че нашата природа е много близка до това плетено вместилище на живот и смърт – себукана.

От нея, от тази наша сурова същност, извират и любов и омраза. С годините можем да рафинираме суровия материал, който “избълват” душите ни под въздействие на обстоятелствата.

Подложим ли го на облагородяващите лъчи на светлината, ще се получи нещо топло, вкусно, чисто, полезно и годно за употреба, с което можем да “нахраним” себе си и света. Подложим ли го на пламъка на злобата, със сигурност ще получим отрова за тъпите си стрели.”

Сбогом, Ролф
Думите ти продължават да хранят твоите близки и приятели. За което благодаря.

Снимка: Личен архив на Марион Колева

Рубрики: Frontpage · Около света

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай