Public Republic Art Studio

Светлана Дичева: Никаква идея не може да оправдае отнемането на човешки живот или отнемането на свободата на мисълта

6 септември, 2009 от · Няма коментари

Интервю на Яна Радилова със Светлана Дичева

Повечето хора Ви познават като журналистка, но онези, които са се докоснали до творчеството Ви, са впечатлени от писателския Ви талант. Какво Ви вдъхновява да пишете?

Усетих, че измислянето на истории ме интересува още от най-ранна детска възраст, може би откакто започнах да чета. Майка ми твърди, че много бързо съм се отегчавала от детските приказки и съм се опитвала да си измислям свои. Всеки родител изгражда митология около талантите на детето си, затова не правя от тази детска приумица капитал, но все пак тя подсказва нещо.

Помня, че когато отсъстваше учител в началното училище, ме викаха да занимавам децата с истории, за да мируват. През лятото пък в детските пионерски лагери трябваше да разказвам истории вечер. Може би защото в лагерите е нямало навремето телевизор или пък телевизорът е бил на поправка?

Естествената ми склонност да преувеличавам, която много ми пречи да взимам правилни и точни решения в живота и кара приятелите ми винаги да са нащрек, също вероятно говори за някаква склонност към измисляне и фантазиране, която се стреми да се изрази, а крайният продукт на това изразяване е белетристичният текст. Ако човек има подобна склонност, може всичко да го вдъхнови да пише.

Как се роди идеята за „Лабиринт за романтични минотаври”?

Много просто и тривиално. Преди няколко години българското издателство “Инк” обяви, че е участник от българска страна в големия международен проект “Митовете на шотландското издателство Кенънгейт”. Проектът включваше около 50 страни. Идеята на Кенънгейт беше да инициира мащабна кампания по преосмислянето на световните митове от съвременни писатели.

Очевидно авторите на идеята са стигнали до извода, че нашето време, като всяко друго впрочем, се къпе в митовете като рибка във вода, независимо от това дали ги познава достатъчно и дали признава значението им. То е като подсъзнанието ни – всеки го има, независимо дали е чел Фройд и Юнг. То е като връзката с Бога – всеки я има, независимо дали вярва в Бог или не.

Демократичността на конкурса беше в свободата на авторите да изберат мит от световната митологична съкровищница и да го разнищят както намерят за добре. На това аз му викам демокрация! Можех да си харесам мит от Индия или Парагвай и с високо самочувствие да работя върху него.

Бях поразена от първата книга от световната поредица “Одисеята на Пенелопа” на Маргарет Атууд. Това ме подтикна да участвам в конкурса. Чудех се каква тема да избера. И понеже досаждах на всички приятели – дайте идея, дайте идея, на тях им омръзна и един от тях, вероятно за да се отърве от досадната муха, един ден изрече спасителното:”Защо не пишеш за Прокрустовото ложе?”

Ако говорим за мухи, тази идея се превърна в конска муха, която започна да ме преследва, докато не започнах да пиша текста. А и докато го писах, край мен нямаше нищо друго освен Прокрустови ложета, т.е. съдбата ми изпращаше изобилие от примери, които ми помогнаха да напиша романа.

Какво е посланието, което отправяте към аудиторията с новия си роман?

Нямам послание. Всеки може да прочете романа със свои очи и своя гледна точка. Оставям пълна свобода на тълкуванията. Дано читателят се радва на свободата на четенето на текста така, както аз се радвах на свободата на писането му.

Тъкмо затова смятам четенето за толкова важно в живота на съвременния човек, защото го смятам за творчество, донаписване на текста. Бих искала да създам сайт на романа, в който всички, които са го прочели, да споделят свои мисли. Всеки да има правото да напише своя глава.

Ако въобще може да се говори за послание, бих искала с този текст да кажа – нека във всеки миг от живота си да се опитаме да бъдем творци. Прокрустовото ложе е символ на естествената ни склонност да свеждаме всичко до познатото, да го опростяваме, да го напъхваме в калъп. А то, всяко нещо, изначално си е непознато, пълно с магия и мистерия.

В последния век по този въпрос дори учените постигнаха единомислие. Трансцендентното е навсякъде, дори във формулата на водата. В този смисъл е смешно и жалко да живеем в мисловни схеми, които сме си създали сами, без някой да ни е притискал с пистолет слепоочието.

Можем ли да правим аналогии между далечните митове и настоящето?

В областта на мисълта можем да правим всичко, което си поискаме. Затова говоря за демокрация и свобода. Можем да правим всичко, стига то да е напоено в хуманизъм. Обичта към човека има само едно скромно изискване – да го разбираш и приемаш такъв, какъвто е – с цялата му колекция от недостатъци, самозаблуди, комплекси, лъжи, хитрувания, глупост, мързел, арогантност, да не изброявам, че няма да ми стигне денят.

Голямата писателска задача е да изпълниш това скромно изискване. Морализаторството е смешно. Пророческите пози най-вече. Най-лесният начин да изпълниш изискването е като признаеш, че всички човешки недостатъци кротко живуркат в теб. Аналогиите са навсякъде, ние ходим върху митове, ние мислим в категориите на мита, много често, дори без да познаваме мита, се оказва, че в нас има скрити цивилизационни и митологични пластове, които се разкриват неочаквано.

Най-странното не е в това, че на Акропола и в Делфи се почувствах като у дома си, най-странното е, че навсякъде се чувствам като у дома си. И както земната атмосфера ни свързва всички и ние всички дишаме един и същи въздух, така ни свързват и митовете. Ако има нещо, което ни разделя, това са тълкуванията. Ето, това разделение създава мнообразието и прави света толкова интересно и привлекателно място.

Трябва ли често да се обръщаме към древната митология?

Думата “трябва” предполага задължение. Нищо не е задължително. Защо трябва да трябва? Мога да изпия тази чаша кафе, а мога и да не я изпия. Ако ми е скучно, няма да прочета митовете на северните народи. Ще гледам филм за историята на героините на “Сексът и градът”. Друг е въпросът, че в поведението на тези героини познавачите вероятно ще открият елементи от различни митологични системи. Аз не съм познавач.

Като повечето днешни хора не зная старогръцки или латински, не прекарвам времето си над древни текстове. Цивилизацията се гради върху приемственост. Когато ям настървено домат и сирене, знаейки че никой не ме гледа, в мен живеят всички жизнерадостни селяни на тая здрава и плодородна земя, върху която стъпвам.

Но едновременно с това аз мога да ям с нож и вилица така изискано, че и английската кралица да ме вземе за сноб – това пък идва вероятно от нашите боляри, или от френския кралски двор, кой знае? ( шегичка ) С други думи – не е лошо да се обръщаме към митовете, да понаучим разни неща. Ако не друго, поне в определен момент можем да направим впечатление на начетени в някоя компания или пред гадже, което искаме да впечатлим. В житейски план това си струва.

Как митологията е повлияла на Вашия живот?

Не ми се отговаря сериозно на този въпрос. Затова ще кажа само, че благодарение на Старогръцките легенди и митове палавото дете Светлана преди много години се умири и престана да създава проблеми на родителите си и на махалата. Бойните петна по коленете ми намаляха – то не беше бой, не беше падане, не беше каране на колело, игра на топка, денонощно вилнеене.

Днешните деца могат само да си мечтаят за такова детство. Не исках да отговарям сериозно, а ето че отговорих сериозно. Темата за детството на днешните деца е много сериозна.

Проблем ли е в днешно време Прокрустовият комплекс?

Предполагам, че е проблем на всяко време. Заради мързела. По-лесно ни е да свеждаме всичко до познатото. Но това ни лишава от откривателство. Докато погледнеш и вече си напъхал целия си мисловен свят в един макарон.

Харесвам черно-бялата фотография, но съвсем не ми харесва деленето на нещата на черни и бели. Хората приемат за врагове онези, които не познават. Много е трудно да признаеш, че тъкмо трудностите те тласкат напред.

Ще стигна в разсъжденията си много далеч, като кажа, че според мен опасните идеологии никнат там, където хората си позволяват несвободата да влизат в клопката на Прокрустовия комплекс. Идеологията ти казва кое е добро, кое е лошо, кой е добър, кой е лош, какво трябва да правиш, за да изградиш едно справедливо общество.

Идеологията те превръща в идеалист в собствените ти очи, в някой, от когото започваш да се възхищаваш. Хората и идеите, които стърчат и не пасват на тази идеология, са вредни и трябва да бъдат унищожени. Трагедия! В един момент виждаш в огледалото човек с фанатичен поглед, който е готов да убие друг човек в името на някаква утопия, на някакво Прокрустово ложе, само защото идеите на този човек стърчат извън ложето.

Никаква идея не може да оправдае отнемането на човешки живот или отнемането на свободата на мисълта – смятам и двете за равностойни престъпления. В днешно време някои идеологии са мъртви, но други се раждат. Трябва да бъдем бдителни.

Какви качества, присъщи на митологичните герои, липсват на съвременните хора?

Целенасоченост. Цялостност. Страст при постигането на целите. Ако митологичните герои бяха изпълнени с толкова съмнения като нас, нямаше да изпълнят митологичната си задача.

Ако Херкулес беше толкова мързелив като мен, нямаше да изпълни всичките си геройства. Ако Хера беше чела книги за вредата от ревността, нямаше да става толкова смешна с яростта си срещу Зевс при многобройните му изневери.

Прави ли ви впечатление обаче колко страстно древногръцките богове са се стремили да се съвокупляват със смъртни? Значи има нещо толкова непосилно привлекателно и неустоимо у хората, че дори боговете си счупват краката да ги преследват, ухажват и обладават? Затова смятам, че всички неща, които присъстват у митологичните герои, а липсват на съвременните хора, са прекрасни, привлекателни, изкусителни и достойни за възхищение.

На кой герой от романа бихте се оприличили?

На момиченцето с менгемето и бадема.

Планирате ли да напишете нова книга?

Имам готов текст, който, живот и здраве, трябва да излезе следващата година. Роман. От една година пиша друг роман.

Кои са българските автори, на които се възхищавате?

Димитър Димов. Невероятен. Наскоро препрочетох “Осъдени души” и имах чувството, че е писан вчера – мощно, модерно, възхитително!

Мечтая днешните прозаици, които с всяка година пишат все по-добре, да получат сериозен шанс да бъдат четени и навън. Не съм пророк, но имам чувството, че ще има пробив на българските автори в следващите десетина години.

Мечтая български автор, издаден на чужд език, да получи голяма европейска награда. Тогава ще посветя цяло предаване “Графити по въздуха” на него. И обещавам по този повод да се напия!

Моля, отбележете, че не мога да пия. Това си е божие наказание. Но при този повод ще жертвам комфорта на черния си дроб, който се затруднява да преработи една бира или две чаши вино.

Какви са предимствата и недостатъците на съвременната българска проза?

Предимства – пълна с потенциал и енергия, непозната, т.е. и българските читатели, и международната публика тепърва ще я откриват.

Недостатъци – пише се при невероятно неблагоприятни условия, между другото, докато творците се борят за парчето хляб, търсят издатели, а после търсят читатели… При тираж от 500 копия не можеш да очакваш световна известност…

Но този героизъм е залог за бъдещи успехи. Едно толкова изстрадано изкуство не може да не доживее своя час.

Как може да бъде описано творчеството на Светлана Дичева?

Мен ме интригува, дано интригува и вас.

Биография:

Светлана Дичева е родена в Пловдив.Завършила е Френска езикова гимназия в град Сливен и специалност “Радиожурналистика” в Софийския университет “Св.Климент Охридски”. От 1985 година работи в програма “Хоризонт” на Българското национално радио, като профилира в областта на културната журналистика. Била е водеща на едни от най-популярните радиопредавания като сутрешния блок “Преди всички” и обедния информационен блок “12 плюс 3″. В момента води популярното съботно предаване “Закуска на тревата” и новото двучасово предаване за култура “Графити по въздуха”, което се излъчва всеки четвъртък от 19 до 21 часа.
Носителка е на наградата “Златният глас” на името на радиожурналистката Надежда Дженева. През 2000-та година излезе първата й белетристична книга “Балканският пророк”, в която са включени повестта “Балканският пророк” и двайсет разказа. През 2005 година бе публикуван първият й роман “Мона и Магелан”, който две години по-късно излезе и в Сърбия. Новият й роман “Лабиринт за романтични минотаври” в първоначалния си вариант участва в българския конкурс
по международния проект “Митове”, организиран от шотландското издателство “Кенънгейт” и спечели поощрителна награда.

Рубрики: Frontpage · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай