Public Republic Art Studio

Габриел Гарсия Маркес: „Животът е по-безкраен от смъртта”

5 септември, 2009 от · 3 Коментара

Маргарита Друмева

Габриел Гарсия Маркес /Gabriel José de la Concordia García Márquez/ – Нобелов лауреат за литература през 1982г.

Cuba Celebrates Legacy Of Its Revolution

„Не прекалявай с борбата, най-хубавите неща се случват неочаквано”.
Габриел Гарсия Маркес

Габриел Хосе Гарсия Маркес е роден на 6 март 1927г. в Аракатака, Колумбия – банановото пристанище на Карибско море. Той е най-голямото дете в семейството на Габриел Елихио Гарсия Мартинес и Луиса Сантяго Маркес Игуаран –красивото “цвете на Аракатака”. Тяхната женитба предизвиква съпротивление от страна на дядото на бъдещия писател – полковник Николас Рикардо Маркес Мехия – изкусен златар по професия и либерал по убеждения, който счита, че неговата единствена дъщеря не може да се омъжи за телеграфист без пукната пара в джоба, при това – консерватор, на всичкото отгоре – с репутацията на ценител на женската красота и баща на 4 извънбрачни деца.

Той прави всичко възможно да избави дъщеря си от досадния ухажор, но в крайна сметка серенадите с цигулки под прозореца, любовните поеми, чувствените писма и телеграми завинаги пленяват сърцето на Луиса. Трагикомичната история на тяхната любов по-късно ще бъде разказана в един от големите романи на Маркес – „Любов по време на холера” /„El amor en los tiempos del cólera”, 1985/.

През 1929г. родителите на Габриел Гарсия Маркес се преместват в град Баранкиля, а той остава да живее в къщата на баба и дядо в Аракатака. “Papalelo” /така нарича малкият дядо си/ разказва на внука си за Thousand Days War, за събитията по време на banana massacres /1928/, когато полковникът разкрива пред Конгреса имената на ония, които избиват стотици невъоръжени работници.

Тази история писателят ще включи по-късно в романа „Сто години самота” /„Cien años de soledad”, 1962/. Полковникът е „пъпната връв между историята и реалността” и е един интересен разказвач на истории, също както бабата на Маркес –Doña Tranquilina Iguarán Cotes и нейните многобройни сестри, които изпълват къщата с истории за духове, суеверия, поличби и свръхестествени митове. Габито – „малкият Габриел” понякога е толкова изплашен от тези истории, че не смее да стане от стола си.

„Тя се отнасяше към фантастичното като към нещо съвсем обикновено” – ще си спомни по-късно писателят. Навярно затова няма нищо чудно, че малкият сам започва да съчинява истории, „всякакви небивалици”. От една такава история доверчивата баба веднъж едва не се разболява, но в крайна сметка е убедена, че нейният внук е пророк.

Полковникът умира, когато Габито е на 8 години. През 1936г. той отива да живее при родителите си в Баранкиля. Габито за първи път вижда майка си, когато е едва 2 годишен. „Заведоха ме при нея и ми казаха: “Кажи здравей на майка си!” Бях силно изненадан, че тази жена е майка ми”… А баща си среща на неговата 33-та годишнина, когато е на по-малко от 7 години.

За кратко учи в Баранкиля, където свенливото момче пише хумористични поеми и рисува карикатури. Неговите съученици му измислят прякор „старикът” заради това, че е прекалено сериозен и без особено атлетичен вид. А може би и поради това, че Габриел иска повече от всичко да прилича на дядо си.

В лицея неговият учител по испански език и литература Карлос Хулио Калдерон Ермида го „наказва” като му заповядва да напише разказ за следващия ден. По негова инициатива стиховете на Маркес са публикувани в лицейския литературен вестник и в „Ел Темпо”.

Тогава все повече у него се появява силното желание да стане писател. Когато през 1946г. завършва училище, той следва съветите на родителите си и записва право в Колумбийския университет в Богота, но със силно желание да се занимава с журналистика.

В университета Маркес все по-рядко посещава занятията по право, поради липса на всякакъв интерес към тази материя. Предпочита да се скита около Богота и да чете поезия, вместо юридическите закони. Храни се в евтини кафенета, пуши много и се събира с литератори-социалисти, гладни художници и журналисти. Един ден в ръцете му попадат „Метаморфозите” на Кафка и книгата променя живота му.

„Преживях истински шок, четейки тази книга. Помня, че си помислих: “Така значи! Ако това е литература, значи си струва да се пише”. Кафка ми показа, че онова, което аз смятах за забранено, недопустимо в литературата, в действителност може и трябва да се прави. Взех хартия и писалка и седнах да пиша. Под влиянието на Кафка се родиха моите първи разкази”.

Маркес остава с впечатлението, че гласът на Кафка предизвиква същото ехо, както навремето се случва с неговата баба, разказвайки своите безброй истории – „най-чудноватите неща със съвсем нормални нотки в гласа”. Като последица от това той започва да чете ненаситно всичко, което попада в ръцете му.

Започва да пише разкази и за негова изненада, през 1947г. либералният вестник „Наблюдател” /„El Espectador”/в Богота публикува неговата първа повест „Трети отказ” /„La tercera resignacion”/. През следващите 6 години в същия вестник виждат бял свят една дузина негови разкази.

През 1948г. Гарсия Маркес е потресен дълбоко от убийството на Gaitán и участва в размириците в el Bogotázo като хуманист от Либералната партия. Университетът в Богота е затворен и преместен в далеч по-мирния северен град Картахена – писателят се преселва там и става репортер във вестник „El Universa” , където води постоянна рубрика „Жираф”.

Cuba Celebrates Legacy Of Its Revolution

През 1950г. взема решение да зареже правото и да се посвети на литературата. Връща се в Баранкиля и се присъединява към литературния клуб „Еl grupo de Barranquilla”, под чието влияние чете Хемингуей, Джойс, Вирджиния Улф, Албер Камю, Уилям Фокнър… Изпитва огромно вдъхновение от класиците, особено от пиесите на Софокъл.

В Баранкиля, той пише своя първи роман „Окапалата шума”, чието действие се развива в Макондо/”банан” на езика банту/. През 1952г. издателят отхвърля произведението и Маркес, обзет от съмнения и самокритика, захвърля романа в чекмеджето на бюрото си. /През 1955г., когато писателят е в Източна Европа, приятелите му от Богота публикуват произведението/.

Въпреки това и крайната бедност, в която живее, Маркес е по същество щастлив. Живее в бордей с много приятели около себе си и с работата си във вестник „El Heraldo”. Вечер работи над своите разкази и романи. През 1954г. се връща в Богота и става част от екипа на вестник „Наблюдател”, пишейки истории и филмови рецензии.

Едно събитие през 1955г. отклонява Маркес от пътя, който си е начертал сам, и довежда до неговото временно изгнание от Колумбия. Военният кораб Caldas потъва в открито море заедно с екипажа. Остава жив единствено Луис Алехандро Веласко, който издържа 10 дни върху сал в морето. Когато стъпва на сушата, той разказва на журналистите, че корабът е пренасял контрабандни стоки не без знанието на правителството.

Екипът на вестника решава да публикува тези разкази под формата на художествена литература, написана от Маркес. Така излизат 14 статии, които предизвикват такъв скандал, че Веласко е изгонен от Военоморските сили. Бъдещето на Гарсия Маркес в Колумбия е твърде несигурно, затова го изпращат като кореспондент в Рим, за да отрази евентуалната бъдеща смърт на папа Пий ХІІ. Задачата се оказва безсмислена поради оцеляването на папата, но Гарсия Маркес не се завръща в Колумбия.

Докато живее в Рим, учи кино, после се скита из цяла Европа в продължение на 2 години като журналист на свободна практика: в Женева, Полша, Унгария. Установява се в Париж, където научава, че колумбийското правителство е закрило вестник „El Espectador”. Живее на кредит, благодарение добротата на хазяйката му в Латинския квартал, в крайна бедност.

Под влияние на Хемингуей той завършва ръкописа на романа „Няма кой да пише на полковника” /„El coronel no tiene quien le escriba”, 1961/ и част от „Este pueblo de mierda”, книга, която ще излезе през 1962г. със заглавие „В лош час” /„La mala hora”/. След което заминава за Лондон, оттам във Венецуела – място за колумбийските бежанци. Там той си партнира с един стар приятел – Плинио Мендоса, редактор на седмичен вестник в Каракас.

Marquez
Снимка: Festival Internacional de Cine en Guadalajara

През цялата 1957г. двамата посещават много комунистически европейски страни и стигат до извода, че комунизмът може да бъде също толкова ужасяващ, колкото диктаторските режими. След кратък престой в Лондон, той се завръща във Венецуела при Мендоса, който работи за вестник „Momento”.

През 1958г. Гарсия Маркес рискува и се връща в Колумбия, в Баранкиля, за да се ожени за Мерседес. Двамата заминават за Каракас, оттам в Куба, за да пишат за революцията на Фидел Кастро. Вдъхновен от събитията там, Маркес започва работа в новинарска агенция под егидата на кубинското правителство. Между Габриел Гарсия Маркес и Фидел Кастро се поражда трайно и искрено приятелство.

През 1959г. се ражда първият син на Гарсия Маркес и Мерседес – Родриго и семейството заминава за Ню Йорк. Там той контролира североамериканския клон на Prensa Latina.На този пост стои около година и подава оставка поради гневни заплахи от страна на някои американци. През 1961г. се установява в Мексико Сити, където пише статии, филмови сценарии и започва да публикува книгите си: „Няма кой да пише на полковника” /„El coronel no tiene quien le escriba”, 1961/, сборника с разкази „Погребението на Мама Гранде” /„Los funerales de la Mama Grande”/ през 1962г. – годината, в която се ражда и вторият им син – Гонсалес.

През същата година Гарсия Маркес печели литературния конкурс в Богота с новелата „В лош час” /„La mala hora”/. Творбата е изпратена в Испания, където я публикуват, но Маркес е крайно огорчен – публикацията е пародия, езикът – лишен от латиноамериканския жаргон, а героите говорят на испански. Писателят остро реагира и е необходимо почти цяло десетилетие преди тя да бъде публикувана отново в истинския й вид.

В началото на 1965г. Маркес отива в Акапулко със семейството си по време на ваканцията. Писателят е обзет от внезапно вдъхновение и разбира, че най-сетне е намерил своя „литературен тон”. „Неочаквано – не знам защо – имах това прозрение как да напиша книгата… „Сто години самота” е базирана на начина, по който моята баба разказваше истории. Те звучаха свръхестествено и фантастично, но тя ги разказваше със съвсем обикновен тон”.

Маркес пише романа всеки ден в продължение на 18 месеца, пушейки по 6 пакета цигари дневно. Продава колата, за да осигури пари на семейството си, залага почти всички домакински уреди, а с парите купува хартия и цигари. Приятелите наричат задимената му стая „Пещерата на мафията” и цялата общност около него започва да помага, разбирайки, че той създава нещо забележително.

Накрая Маркес излиза от „пещерата” с 1300 страници в ръцете си, отровени от никотин, с над 10 000 долара дългове, но щастлив – истински, еуфорично. За да плати пощенските разходи по изпращането на ръкописа на издателя в Буенос Айрес, той залага още няколко домакински уреда.

„Сто години самота” е публикувана през юни 1967г. и предизвиква „литературно земетресение”. Само за една седмица всичките 8000 копия се изчерпват. В рамките на следващите 3 години се продават половин милион копия. Романът печели Chianchiano награда в Италия и е наречена „най-добрата чуждестранна книга във Франция” /1969/. През 1970г. е преведена на английски и е сред 12-те най-добри книги за годината в САЩ. 1971г. – печели наградите Rómulo Gallegos и Neustadt. През същата година перуанският писател Марио Варгас Льоса публикува книга за живота и творчеството му. В добавка на това – писма от фенове, интервюта – Гарсия Маркес е разкъсан от славата.

Пабло Неруда с възторг написва, че романът е „може би най-великото откровение на испански език след „Дон Кихот”. Маркес се превръща в най-яркия представител на магическия реализъм.

„Разказ на един корабокрушенец” /„Relato de un náufrago”/ е публикуван през 1970г.
Гарсия Маркес и семейството му се преместват в Барселона, Испания, която тогава е под властта на Франсиско Франко. Писателят има намерение да напише роман за един диктатор. Междувременно през 1972г. излиза „Innocent Eréndira and Other Stories” и събрани статии от края на 50-те години – „Когато бях щастлив и без документи”/ „Cuando era feliz e indocumentado”/ през 1973г.

„Есента на патриарха” /„El otono del patriarca”, 1975/ е драстично отклонение от стила и „литературния тон” в „Сто години самота”. Първоначално романът разочарова критиците, които най-вероятно са очаквали нова история за Макондо, вместо образа на диктатора. Гарсия Маркес нарича „Есента на партиарха” – „главната книга в моя живот”.

След това Гарсия Маркес се завръща със семейството си в Мексико Сити. Финансовата му сигурност и слава му дават основание да мисли как да повлияе на света около себе си и обръща повече внимание на политическата си активност. Чрез своите книги и дарения поддържа левите политически каузи в Колумбия, Венецуела, Никарагуа, Аржентина и Ангола, подкрепя организацията HABEAS, посветена на борбата срещу злоупотребите с властта в Латинска Америка и освобождаването на политически затворници.

Тази негова дейност му създава много приятели, но и много врагове в САЩ и Колумбия – посещенията му в Съединените щати са ограничени и се одобряват от Държавния департамент. Това положение е премахнато от президента Бил Клинтън.

През 1977г. Маркес публикува „Operación Carlota” – серия есета за ролята на Куба в Африка. Писателят винаги е заявявал приятелството си с Фидел Кастро, но в края на седемдесетте години той пише „много тежка и откровена” книга за недостатъците на кубинската революция и живота при управлението на Кастро. Тази книга все още не е публикувана и чака времето на нормализиране на отношенията между Куба и САЩ.

През 1981г. Маркес е удостоен с медал от Френския Легион на Честта. След една среща с Фидел Кастро в Куба, той се връща в Колумбия, но попада в беда. Консервативното правителство го обвинява, че е финансирал М-19 – либерална партизанска организация, и писателят е принуден да иска политическо убежище в Мексико. Колумбия скоро ще съжалява за гнева си към пословичния си син – през 1982г. Маркес получава Нобелова награда за литература. Новият президент на Колумбия отправя покана към писателя да се върне в родината си.

Романът „Хроника на една предизвестена смърт” /„Cronica de una muerte anunciada”/ се появява през 1981г. Новаторски по форма, той разказва за убийство, тълкувано различно от няколко свидетели.

1982 е годината, в която Габриел Гарсия Маркес получава Нобелова награда за цялостно творчество в литературата – „за романите и разказите, в които фантазията и реалността се комбинират, за да отразят живота и конфликтите на континента”.

„В продължение на много години латиноамериканската литература демонстрира такава мощ, каквато рядко можеш да срещнеш в други региони” – отбелязва представителят на Шведската академия Ларс Юленстен при връчването на Нобеловата награда. – В произведенията на Гарсия Маркес народната култура… испанският барок… влиянието на европейския сюрреализъм и други модерни течения представляват сложна и жизнеутвърждаваща смес…

В своята реч пред Шведската академия, Гарсия Маркес се спира на условията на живот в Централна и Южна Америка, засяга темата за експлоатацията на коренното южноамериканско население. „Смея да мисля, че южноамериканската действителност, а не толкова литературното й изразяване, е заслужила вниманието на Шведската академия”.

През същата година Маркес пише „Viva Sandino” – филмов сценарий за сандинистите и Никарагуанската революция. Едва ли някой е очаквал, че следващият роман на писателя ще бъде любовна история – „Любов по време на холера” /„El amor en los tiempos del cólera”, 1985/.

През 1989г. публикува „Генералът в неговия лабиринт” /„El general en su laberinto”/ и „Strange Pilgrims” /„Doce cuentos peregrinos”/ през 1992г. Следват още художествени произведения: „За любовта и други демони” /„Del amor y otros demonios”, 1994/, „Noticia de un secuestro“ /1996/, „Vivir para contarla“ /2002/, „Memoria de mis putas tristes“ /2004/.

News of a Kidnapping” /1996/ е журналистическо описание на жестокостите по време на търговията с наркотици в Колумбия. Маркес се връща към журналистиката през 1999, когато купува колумбийското новинарско списание „Cambio”. Ето и някои произведения на Маркес извън неговата художествена литература: „The Solitude of Latin America” /1982/, „The Abduction” /1983/, „The Fragrance of Guiana” /1982/ – съвместно с Plinio Apuleyo Mendoza, „Clandestine in Chile” /1986/, „A country for Children” /1998/.

Vivir para contarla” /„Living to Tell the Tale”/ е заглавието на мемоарите на писателя, първият том от които излиза през 2002г. и включва времето до 1955г. За нещастие през 1999г. лекарите поставят диагноза рак на лимфните възли и Маркес често посещава клиника в Лос Анжелос, където живее синът му – режисьорът Родриго Гарсия.

“Животът не е това, което си преживял, а това, което помниш и това как разказваш за него”.
Габриел Гарсия Маркес

Marquez
Снимка: mansionwb

Рубрики: Frontpage · Незабравимо

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • ronin // 15 ное, 2010 //

    бравоооо, страхотна статия !!!

  • Мими // 15 фев, 2013 //

    Само един коментар! Никой ли не се интересува от Маркес/от интернет потребителите/.Зле ще свърши тази държава. Наистина чудесна статия !

  • bina kals // 16 фев, 2013 //

    Защо така печално, много хора не само се интерисуват, но и го четат. На книжния пазар е голямата му биография от Джералд Мартин от началото на миналата година, и за да потвърдя, че съм я разлиствала, вътре става въпрос и за един българин. Този риторичен въпрос би бил актуален за пазара на пл.Славейков, там първият том днес се продава на цена 50 лева, продавачът е повече от убедителен, “защото вътре има три романа.”Едва ли някой скоро би засенчил славата на този гений. А самата нобелова реч на Маркес е публикувана и в този сайт.

Коментирай