Public Republic Art Studio

Двама са малко, трима са много

3 септември, 2009 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Smoke
Снимка: mark sebastian

Отвори ми Дора. Беше облечена в комбинация от черни дрехи с различен произход, част от тях вероятно пребоядисани. Така си ходеше и в училище.

- А, ти ли си? Влизай – каза тя, докато се мъчех да преценя по изражението й дали не идвам в неудобно време. Такова нещо трудно можеше да се разбере. Лицето й беше изрядно гримирано, сякаш се готвеше да излиза. По време на разговор имаше навика да вади едно кръгло огледало и да си поправя грима, въпреки че само сложен оптичен уред можеше да долови някакво изменение.

Тръгнах по дългия коридор към кухнята сред все по-сгъстяващите се кълба цигарен дим. В тази къща имаше огромен хол, който се ползваше за официални лица, но мен, като посветена, ме въвеждаха зад олтара. В кухнята, с евтина цигара в ръка и очила на върха на финия си нос, седеше надвесена над масата майката на Дора и препрочиташе “Скитникът евреин”. На стената висеше увеличена детска снимка в рамка – беше Дора до торта за рожден ден с обозрим брой свещи.

До нея имаше портрет на баща й – ретуширан, по вкуса на някогашната художествена фотография. В ъгъла на рамката му беше мушната друга, по-малка снимка. На нея се виждаше висока млада жена със северна красота и фин нос. Разликата в годините беше разлика в килограмите, но аз знаех, че това е майката на Дора, леля Ева. Тя мушна очилата си между страниците като книгоразделител и се надигна да ме посрещне, избутвайки масата напред с импозантния си корем.

- Ооо, мойто момиче, мойто момиче, ти ни забрави! Седни сега да пием по едно кафенце. Дорче, имаме ли кафе?

Дора изгледа зверски майка си и без да отговори, извади от различни шкафове очукана метална кутия с кафе, захарница, лъжичка, джезве, цедка и чаша и отчетливо удари всеки един от предметите върху масата.

- Какво правиш сега, казвай – попита леля Ева.

- Дойдох да се видя с Дора.

- Чудесно, откога не сме се виждали! – каза леля Ева и си запали нова цигара в поза на слушател. Тя беше от ентусиастите, които участваха. Дора изсумтя.

- Аз нещо да не би да ви преча? – с недоверие попита леля Ева, като гледаше към мене за отговор.

- Не, разбира се, че не – побързах да кажа аз. Не знаех обаче дали отговорът ми е коректен спрямо Дора. Ако искаше да си поговорим насаме, вече беше невъзможно. Тя винаги споделяше някакви тайни за разтърсващи преживявания. Животът й се състоеше от безработица и разтърсващи преживявания. Винаги ми е приличала на сърфист, чиято основна цел е да се задържи над бурното вълнение. От такъв човек не може да се очаква, че ще се грижи и за посоката.

Дора се тръшна на стола срещу майка си и запали един “Ротманс”. Пушеше други цигари, с друга запалка. Изрядното й лице се съсредоточи в дима. Мълчанието й, гъсто и красноречиво, изпълни половината кухня и започна да охлажда дясната ми страна.

- Кажи сега, как вървят изпитите?

- Вървят – казах набързо и погледнах Дора. Тя пушеше тържествено, съсредоточено, като жрица пред жертвоприношение. За да изглеждам по-учтива, добавих: “Оставих един за есента. Догодина завършвам.”

- Браво, момичето ми. Браво. Ти знаеш как да се оправяш в живота.

Каза го без ентусиазъм, без злоба, без радост, без завист. Както папата благославя добралите се до него вярващи.

Дора метна запалката си в средата на масата, стана рязко и без да срещне погледа на която и да е от нас, излезе от кухнята. Затвори вратата с трясък и тежките й стъпки се отдалечиха по коридора. Поредица от гърмящи врати трасира пътя й из къщата. Приветливото изражение на леля Ева се смени с нескрита тревога.

- Моля те – каза тя полушепнешком, – повлияй й. Тебе ще те послуша. Вече съм вдигнала ръце. Помниш ли апартамента, дето й го приписахме с баща й, за да има къде да живее един ден? Толкова сме пестили за него. Миналата година Дора го продаде.

- Знам – казах аз. Всички общи познати знаеха. Тогава Дора беше постигнала онзи лукс на живота, който максимално се доближаваше до представите й.

- Е, тогава тя искаше със сумата да си купи кола и магазинче в центъра. Каза ми: “Тъй и тъй с това средно образование не мога да си намеря свестна работа, трябва отнякъде да припечелвам. С колата ще карам стоката, от осем до осем ще работя, колко му е.” Изкара и шофьорски курс.

Баща й отначало не искаше да чуе, после аз го убедих. Казах му: “Недей така, не стой на пътя й, в края на краищата неин си е апартаментът.” Нали виждаш – майка съм, не мога да не помогна. Само че тя купи колата, а магазинчето – не. Парите поне останаха. Сега обаче я подозирам, че тайно ги харчи.

Всяка вечер излиза с едно перекенде, Жоро, дето й беше инструктор по кормуване. Кормуването свърши, викам й, каква работа имате още с тоя. О, ама ти не си го виждала. Един такъв мазен-мазен, с кожени гащи, татуирал си някаква змия около врата. На тая възраст по-добре да си беше татуирал олисялото теме.

Толкова години работя с хора, все нещо съм научила. Всяка вечер – по заведения. Викам й: “Дорче, тия пари откъде са?” А тя: “Остави ме на мира, знам какво правя.” Не дава и дума да й се каже. Заплашва ме, че ще се самоубие. Добре де, ама аз бях дотук. По цял ден седи вкъщи – ни работа търси, ни нищо. Баща й много се ядосва. Какво, казвам му, да я изгоня на улицата ли? Пък аз – да не ти показвам какви са ми изследванията. Броени дни ми остават.

По коридора се чуха приближаващи се стъпки и леля Ева млъкна гузно. Вратата рязко се отвори и Дора моментално се ориентира за какво сме говорили. Леля Ева се надигна, промърмори, че трябвало да простира, и излезе от кухнята. Дора сипа кафетата и седна срещу мен.

- Не мога да я издържам вече. Непрекъснато ми се бърка в живота. По цял ден седи вкъщи, никъде не излиза. Само ме дебне. Вчера седим с Жоро в хола, гледаме филм, а тя: “Жоро, включи моля ти се на първа, да видя новините”.

- А ти защо продаде апартамента? Сега можехте да живеете там.

- Продадох го, защото ми трябваха пари. Точно с парите от апартамента успях да се запиша на шофьорски курс. Исках да си купя магазинче, да се хвана малко с търговия.

- А защо не се хвана?

- Миналата година изглеждаше добре. Сега няма никакъв смисъл. Данъци, глупости – вече въобще не се печели. Какъв беше тоя мой късмет, не знам. Жоро… ти не си го виждала, нали? Страхотен мъж е, прилича на Боно от Ю Ту, с татуиран дракон на шията. Много свестен тип. Решили сме да заминем за Щатите. Ох, веднъж да потръгне отнякъде! А майка ми по цял ден ме дебне и само ме пита какви пари харча. Вече нямам право и на нормален живот. Щом звънне телефонът, първа скача да чуе кой е.

Когато някой ми дойде на гости, тя сяда до нас – да не изпусне нещо. Поставила си е за цел да ме скара с всичките ми приятели. И на тебе ти говореше против мене, нали? Непрекъснато ми внушава, че съм някаква отрепка. Иска да ме изкара, че не знам какво правя. Аз да не съм ИДИОТ? – Последните думи бяха изкрещяни с такава сила, че майка й и в отсрещния блок да простираше, пак щеше да ги чуе. – Дебне ме на всяка крачка.

- Е, къде да иде жената, това й е къщата – казах аз възможно най-внимателно.

- Тази къща е и моя, аз тук съм се родила. Но тя ще ме унищожи един ден, ще видиш. Просто ще се самоубия и край или – тук Дора стана много сериозна – аз нея ще унищожа. Помни ми думата.

Кафето ми беше свършило, изгасих цигарата и се сбогувахме. Тръгнах си с неопределено тягостно чувство.

Минаха шест години, в които сякаш изчезнахме една за друга. Нито срещнах Дора случайно, нито чух нещо за нея, нито аз я потърсих, нито тя ме потърси. Един ден, на връщане от работа, реших да се отбия през дома им. Когато звъннах, в главата ми се преплетоха много въпроси, чийто основен тон беше кого ще заваря да живее сега в тази къща.

Отвори Дора, облечена в обичайния си черен цвят.

- А, ти ли си? Влизай – каза тя и ме поведе към кухнята. Там, сред кълба дим леля Ева препрочиташе “Вечната Амбър”.

На портрета на мъжа й висеше черна лентичка.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай