Public Republic Art Studio

Призракът от Лопатак

19 август, 2009 от · Няма коментари

Алберт Ваш

Превод от унгарски Георги Михалков

Zamyk
Снимка: Keyser_ Soze

Призраци винаги е имало. Обикновено се появяват тогава, когато хората престъпят традициите. Прадеди в ризници с кънтящи стъпки тревожат нощите на изнежените си лениви наследници в старинните замъци. Но в тази история, която сега искам да разкажа, става въпрос за съвсем друг призрак.

В Лопатак преди няколко години въобще нямаше призрак. Горе на хълма, над селото, се белееше голяма къща с двор, която местните хора наричаха замък. В просторните слънчеви стаи цареше ред и ведрина, за които се грижеха сръчните ръце на невестите и строгите погледи на господарите в продължение на много години и поколения.

Добокаи, мъчейки се над земята, бяха винаги сериозни богати хора, които с любов обработваха своето имение от двеста холда земя. Дори и за най-непретенциозния фермер в Америка за няколко години тази земя ще бъде тясна, но Добокаи не живееха в Америка, а в Трансилвания и в продължение на триста години за тях бяха достатъчни хълмистите глинести ниви, равнинните поляни и гъстата дъбова гора горе на Хангаш.

Поколения наред обичаха, уважаваха и се грижеха за земята, строиха, разширяваха, ремонтираха къщата на хълма, на чийто чардак висеше венец от жито, в трапезарията – часовник с кукувичка отмерваше времето, а салона за гости украсяваха еленови рога, бивници на глигани и снимки в позлатени рамки на прадеди и прамайки. Къщата се изпълваше от прилежно, старателно, спестовно битуване, предавано мъдро от баща на син, кога по-добре, кога по-зле, според времето, но винаги вярно към земята и живеещите в равнината. Както във всички подобни трансилвански къщи, портата денонощно беше отворена и всеки можеше да влезе с болката си и да получи помощ и добра дума.

В неделя хората заставаха там, под чардака за помощ. Идваха ратаи, селяни, съседи от равнината и старият Добокаи, пушейки дългата си лула подред изслушваше всички, кимайки бавно с глава и ако трябваше лекар, се намираше лекар, ако трябваше адвокат – се намираше адвокат и помагаше със съвет и пари и винаги там беше между тях, той, най-богатият в селото, и никой не си тръгваше от чардака с несвършена работа.

Така беше в продължение на години, според трансилванските обичаи чак до есента на 1944 година. Докато един ден от световната история от далечна чужда страна разцепиха на кръст древния ред на Лопатак. Войната обърна наопаки селото. Войници нахлуха в замъка, стреляха по прозорците, изпотрошиха старите мебели, нахвърлиха се върху старата Добокаи и когато белокосият Петер Добокаи се изправи да защити жена си от пияните войници, те го застреляха без да им мигне окото и хвърлиха трупа му през прозореца.

Когато войниците продължиха нататък, чичо Миня, възрастният управител, прибра телата на господаря и на жена му, положи ги в ковчег, погреба ги и оплака.

По това време Йожи циганинът, крадецът на кокошки в селото, с няколко негови приятели обяви народната демокрация в Лопатак и заяви, че замъкът и всичко към него отсега нататък е тяхно. “Какво ще правиш, Йожи? – попита го чичо Миня – Къде ще ходиш да крадеш, ако го няма замъка? Войната си е война, но собствеността си остава собственост. Ще се върне младият господар и негово ще бъде всичко тук.”

Но младият господар не се върна. Най-напред се чу: загинал във войната. След това, че е паднал в плен. Накрая някой каза, че със сигурност знае, че се крие в някоя чужда страна на запад. И истината беше на страната на Йожи. Народният съд в Деш осъди задочно Пал Добокаи на смърт и му отне имуществото. По време на процеса докараха от Лопатак лъжесвидетели. Чифликът на Добокаи стана собственост на народа и затвориха чичо Миня за няколко седмици в мазето, като всеки ден хубаво го биеха, а след това го изпратиха да ходи, където му видят очите и от сега нататък да уважава освобождението.

От замъка, от хамбарите, от оборите изнесоха всичко, което можеше да се изнесе и си разделиха земята по между си. Изпратеният от Деш комитет реши, че с изключение на Йожи циганина и няколко негови приятели всички, които притежават по десет–двайсет холда земя са кулаци и нямат право на имот. След това дадоха на Йожи циганина и на приятелите му за “проявени заслуги в съпротивителното движение” по десет холда земя, а другите селяни официално нарекоха стопани на общинската собственост или както по новому му казваха колхоз и ги вкараха в него под ръководството на Янцу Филимон – комисар агроном от Олтения.

Този Янцу Филимон – един рошав, черен с мазна физиономия младеж се настани в замъка и оттам започна да командва селото. Нареждаше на хората да орат, да сеят, да копаят и да косят. Разликата между стария Добокаи и господаря на новата народна демокрация беше очевидна. Янцу Филимон също обикаляше стопанството, но вместо с бастун, ходеше с автомат и не плащаше на селяните за работата им. И всичко, което трябваше да се свърши, го стоварваше на гърба на селото като “задължителна дейност” и който не се явяваше на определения за работа ден, полицаите го пребиваха до смърт, обявявайки го за саботьор или реакционер.

Хората се страхуваха повече от Янцу Филимон, отколкото преди от дявола. Изглежда обаче че не беше лош човек, защото много хубаво можеше да говори за бедния изтерзан народ, чиято кръв в миналото пиеха злите и безмилостни господари, но отсега нататък животът ще е добър и щастлив, защото вече са свободни. В такъв момент хората викаха “ура”, защото много хубаво произнасяше тази дума “освобождение”, беше радост да я чуят и да си мислят, че наистина някога ще настъпи времето, че всеки, който не е тукашен, ще си отиде и никой няма да дойде на неговото място, а и на никого няма да заповяда.

Така се утвърди новият ред в Лопатак и през лятото Янцу Филимон обикаляше с автомат на рамо жътварите в чифлика на Добокаи, после седна до вършачката и изпрати овършаното зърно право в Деш в централния склад. Няколко по твърдоглави мъже започнаха да мърморят кога ще го разпределят между работещите, но веднага стана ясно, че са реакционери, врагове на народа и много бързо ги отстраниха от пътя. Редът и мира си дойдоха на мястото в Лопатак и сигурно Господ знае до кога щяха да се търкалят така в скрибуцащата каруца на времето, но по новите коловози, ако изведнъж не беше се появил призракът.

Раки, жената на Йожи циганина, се срещна първа с него. В седмицата по Коледа, в ден вторник, късно вечерта, тя слизаше напряко по хълма, където беше замъкът, за да се прибере по-бързо в новия си дом, който се виждаше в края на склона. Беше мрачна черна вечер. Кален декември. Преди това беше валяло дъжд, но привечер задуха северен вятър и облаците висяха неподвижни над смълчания хълм. Беше тихо и тъмно.

Замъкът тежко и мрачно се очертаваше на върха на хълма като ковчег, в който е затворен мъртвец. В миг над акациевите дървета проблесна мълния и вятърът злокобно съскаше. Жената се сви под шала си и с бързи стъпки прекоси поляната. И изведнъж видя призрака. Стоеше там до една акация. Стоеше неподвижно. Мълчалива човешка фигура в потръпващата тъмнина. Сякаш че жив човек стоеше. Но Раки знаеше, че този, който стои там, не е жив. Знаеше. Чувстваше. Студени тръпки пробягаха по цялото й тяло и очите й се ококориха от ужас. Искаше да изпищи, но само молитвени думи се премятаха в устата й и ръката неволно ужасена направи кръст.

След това започна да бяга. Чу зад гърба си да дрънчат костеливите ръце на призрака и гласа му беше като въздишка: “Хей, Раки, Раки…” И за Бога, точно такъв беше гласът, когато клетият господар, Господ да го прости, стоеше там на чардака с лулата в уста, а тя под чардака го молеше за помощ, за нея и за мъжа й. Тогава точно така въздъхна бедният господар, Господ да го прости: “Хей, Раки, Раки, мошеник и голям крадец е мъжът ти и няма страх от Бога…”

Разтреперана се прибра тази вечер у дома Раки, обляна в пот и езикът й едва се мърдаше. Веднага се просна на леглото. Но и под юргана не си намираше място в хубавата й нова къща, ту се чуваше, че нещо се рови на тавана, ту под прозореца. И сутринта лежеше умряло в кочината угоеното им прасе, което трябваше да го заколят за Коледа. Вечерта се разболя и кравата и след два дни умря и тя. Така най-напред се появи призракът в Лопатак.

Втори Глигор Мойса го видя, който навремето доброволно се яви като свидетел срещу младия господар и пред народния съд се закле, че пред очите му младият господар е убил трима евреи, дошли отдалече и заедно с унгарската полиция с нож е одирал кожите на комунисти.

Глигор се прибра, легна и след час го втресе. На другия ден жена му изтича за лекар, а на третия – умря. Един ден и две нощи бълнуваше само за призрака, когото беше видял да стои до замъка и да вика след него с мъртвешки глас: “В името на Господа излъга, Глигор, дяволът ще те прибере!”

След това още много го видяха и не след дълго време върху единия от тях падна дърво в гората и го осакати. На другия детето му падна от тавана и онемя. На третия посред бял ден му умря волът. И с друг нещо се случи.

Страх обхвана хората и след залез слънце започнаха да заобикалят замъка, дори и земята, която преди беше към замъка. Янци Филимон, агрономът, не спираше да им се присмива и ругае: “Само веднъж да го видя този призрак, ще му пусна един откос от автомата, знам си как.”

Но хората се кръстеха като чуеха за призрака и казваха: “Мъртвите са разгневени и наказват селото.” И имаха право: посевите, засети на бившата господарска земя, измръзнаха. Никъде другаде, само там. Някакъв червей изяде царевицата. Гроздето неузряло изсъхна на чепките. Никъде другаде, само там. Това лято колхозът на Лопатак не даде добър добив. В центъра започнаха да говорят за саботаж и изпратиха комисия при агронома. Комисията най-напред изслуша хората.“Каква е причината, че няма добив?” “Призракът” – отговаряха хората и се кръстеха. “Глупости! Реакционерски приказки! – ядосваше се комисията. “Господин агроном, отговори: каква е причината?” “Призракът – мърмореше агрономът бял като стената – и аз го видях миналата нощ в замъка. Няма лъжа.” Господата от комисията ядосани удряха с юмруци по масата и написаха строг доклад за положението в Лопатак. На другата сутрин намериха агронома с простреляна глава на чардака в замъка. “Стрелял е по призрака – шушукаха хората – но куршумът е уцелил него!”

Решиха да съборят замъка, защото в него живееше призракът. Да няма къде да живее. Решението беше одобрено и от партийния център: да няма повече замък в Лопатак, защото напомня на народа какво е било. На следващата пролет започнаха да събарят самотната сграда на хълма. Бързаха като убийци, които заравят убит човек. Но които работеха там, се решаваха да вземат в ръце инструментите само след двеста грама ракия на човек, защото след ударите дебелите стени кънтяха призрачно и страшно. За два месеца успяха да го срутят целия. Но за това време един младеж падна от скелето и си счупи крака, а друг остана инвалид от срутването на част от стена. Когато приключиха с всичко това, цялото село въздъхна с облекчение: “Повече призрак няма да има – казаха – няма вече замък.”

Но замъкът си беше там. И след това. Първи го видя куцият Лупуй. Куцият Лупуй най-гръмогласно настояваше да се събори замъкът, толкова много се страхуваше от призрака. Имаше всички причини за това: по онова време той заведе войниците в избата с вино, за да се напият и пияни да убият господаря и жена му.

Едва бяха минали три седмици, откакто изровиха и последния камък от основите на замъка и разчистиха хълма, когато една вечер по залез слънце Лупуй минаваше през хълма куцукайки към къщи с косата на рамо и за секунда се спря на хълма, за да си поеме дъх. Доволен се огледа наоколо и погледът му дълго си почиваше на празния, осеян с отломки мръсен ров, на чието място беше някога замъкът. И изведнъж усети, че сърцето му спира да бие: замъкът беше там. Там, пред него, където зееше ровът с мръсотията. Там беше и не беше там. Гледаше с двете си очи и като че ли само въздух беше всичко, прозрачен като стъкло и лек като летяща пара. Замъкът стоеше пред него видим и невидим, безплътен, страшен като призраците. В един момент ясно видя покритите с мъх керемиди на покрива, широко отворените прозорци, цветните пердета, чардака и цветята отпред… В един момент ясно чу гласа на господарката от кухнята и видя, да, ясно видя как старият господар излиза на чардака, пушейки лулата и кимвайки пита: “Ха, какво Лупуй? Как е, как си?”

И куцият Лупуй изкрещява там на самотния хълм, хвърля косата и с вайкания побягва към селото: “Вай, вай, вай! Вай главата ми, вай!” От вайканията му изскача половината село и ужасени слушат защо крещи уплашеният човек. Народът се скупчва и със суеверни втренчени очи гледа нагоре зад сивата пара невидимото и страшното.

След няколко дни вързаха и качиха Лупуй на една каруца и го отведоха от селото, казаха че е полудял. Но хортата знаеха, че Лупуй не си е изгубил акъла. Той наистина е видял замъка, който събориха, който напразно махнаха от там. Защото там си остана. Невидим и страшен и колкото пъти крадешком поглеждаха към грозния хълм, чувстваха, че оттам, отгоре нещо невидимо също ги поглежда с тъмен поглед както мъртвите с очните си кухини гледат убийците. И тогава разбраха: напразно събориха замъка. Призракът остана там, по-голям, по-страшен и по-ужасен. Защото беше невидим и не можеше нищо да се направи срещу него.

Селото потъна под сянката на невидимия призрак. Хората станаха навъсени. Пиеха. Не се чуваше песен, нито в къщите, нито на полето. Само гневни крясъци от кръчмата, където някой скачаше срещу някого с нож. Домашните птици започнаха да умират. След това прасетата. Дойдоха нови разпореждания, данъци, доставки. Полицията всяка седмица откарваше някого. Хората се затвориха в себе си. Занемариха работата. Изостанаха с оранта. В началото на септември избухна пожар на хармана на Андраш Бано, не се разбра как е възникнал и на пепел станаха три дузина къщи. Между тях беше и къщата на Йожи циганина и всичко, което беше домъкнал от замъка. “Така го взе – така го изгуби” – казваха възрастните и клатеха глави.

Хората повече не издържаха и се събраха при попа. Попът започна да се моли за тях, над главите им чете Библията, но срещу призрака не знаеше какво да направи. На Йожи циганина му дойде наум: “Да отидем при чичо Миня. Само той ще знае какво да се направи, той беше човек на господаря.”

Чичо Миня живееше в края на гората, далече от селото. Беше вече стар, прегърбен с набраздено от бръчки лице, като старите хора, които много бяха изгубили и много се бяха борили. Когато видя армията от хора да идва нагоре към пасището, седна под навеса и ги зачака. Черната тълпа от хора се набута в малкия двор.

Чичо Миня изслуша думите им, поклати глава, после помисли малко и каза: “Трябва да се помирим с призрака. Друг начин няма.” “Но как?” “Лошото стана, трябва да се обърне в добро.” “Но как? За този, който е умрял ли?” “За този, който е жив!” “За младия господар!” Вдигнаха глави хората. “Да, младият господар още го има, някъде по света!” “Да му напишем писмо, хора! – предложи Жига Гал. – Да му напишем да си дойде у дома, да не се страхува, защото ние сме виновни. И всичко, което изнесохме от замъка, ще го върнем обратно, ще му върнем земята, добитъка, до последната брадва, всичко, и дом ще му построим, нов, с обща работа!” “Да така! – светнаха лицата. – Това трябва да направим, нищо друго! Трябва бързо да напишем писмото!”

Освободени, щастлива радост избликна от всички, смееха се като хора, които отново намират пътя към живота. Чичо Миня изчака малко да утихнат и тогава тихо им каза: “Чакайте, хора, с това писмо. Най-напред не знаем адреса на младия господар. Но и да го знаехме, това писмо така и няма да стигне до него. По-вероятно е вие в затвора да влезете. Дори и да напишете от добра душа, че вие сте отговорни за него, ако се върне, но вие нищо не можете, докато тези там… добре, повече нищо няма да кажа, който иска да разбере…”

Огледаха се хората. Освободените усмихнати лица отново помръкнаха. Така е, прав е старецът. Главите им клюмнаха.

- Ако наистина искате от сърце мир между селото и призрака, направете друго!
Очите в очакване се обърнаха към стареца.

- Какво?
- Най-напред направете един голям дървен кръст и го поставете на хълма, точно там, където беше замъкът. После всеки сам от душа да си напише помирителното писмо, така, както сърцето му честно повелява. И на Свети Михаил вечерта да се съберем всички около кръста, да запалим огън, голям, за помен на мъртвите, както някога е било обичай. И тогава всеки да даде писмото си на огъня и света клетва да изрече и да обещае, че ще я изпълнява. Щом се промени светът, и младият господин ще се върне. Така и вие няма да имате грижа заради писмата, защото само мъртвите ще ги прочетат в огъня, никой друг. И призракът ще се успокои, повярвайте.

- Това ще е добре – успокоиха се хората – но как ще разбере за това младият господин?
- Не забравяйте – доброто намерение има крила като на птица.

Така и стана. На Свети Михаил кръст от твърдо дъбово дърво се изправи на върха на хълма, на мястото на замъка и когато изгряха звездите, хората започнаха да се изкачват нагоре. Чичо Миня вече ги очакваше там под кръста, като домакин, който е поканил гости. Една голяма купчина съчки беше донесъл и струпал горе, само трябваше да се запали. Мълчаливо бавно се събираха хората, облечени празнично, както отиваха на черква. Само мъже, глави на семейства, както подобава, когато за важна работа става дума.

Когато всички се събраха чичо Миня секна с огнивото кладата, огънят обхвана сухото сено, запращяха съчките и скочи нависоко, сякаш искаше да стигне звездите. “Започвайте” – каза чичо Миня и застана под кръста. Мъжете с наведени глави стояха около огъня и тръпнещи усещаха, че в тъмното някой невидим стои зад тях и ги наблюдава.

Тишина. Само огънят пращеше и звездите трептяха горе на небето. След това напред излезе първият мъж. От джоба си извади шумоляща хартия, писмото. Няколко мига го задържа над огъня и огънят освети разкривения, накъсан текст. Ръката на мъжа трепереше. След това пръстите му се разтвориха и пуснаха листа. Писмото падна в пламъците. Огънят го погълна за секунди, можа да се види как черните букви изчезнаха сякаш невидима ръка ги изтри в огъня. Само една дума можеше да се прочете от него и тази дума беше името Божие. И мъжът заговори. Тихо, пресипнало, запъвайки се, към огъня. “Кълна се, че това, което съм написал, ще го спазя. Така Господ ще ми помогне!”

След това поред мъжете се приближаваха към огъня и един по един пускаха писмата си в огъня, в пламъците. И подред казваха: “Кълна се, че това, което съм написал, ще го спазя. Така Господ ще ми помогне.” Никой не знаеше какво беше написано на хартиите и въпреки това всички, които бяха там, знаеха. И пламъците на огъня прочетоха написаните думи и димът ги изпрати високо към звездите, за да ги запазят, докато свят светува. А чичо Миня седеше до възвисяващия се дъбов кръст и броеше писмата и след всяко от тях слагаше с ножчето си по една резка на бастуна си.

След това писмата свършиха и само мъжете стояха около огъня, мълчаливо със свалени шапки, със скръстени ръце, както е обичай в черквата. Огънят започна да отслабва. Започна да роси роса от небето. Чичо Миня преброи резките на бастуна и застана до кръста. “Добре – каза – вие направихте каквото трябва, другото е работа на Господ. И клетвата, която дадохте, ще я запазят огънят, звездите, кръстът. Сега ще бъде мир между мъртвите и живите.”

И действително: изведнъж мир се възцари в Лопатак, околностите и в целия свят. Поне хората, които мълчаливо гледаха от хълма така чувстваха. С леки стъпки и вдигнати глави тръгнаха и не се страхуваха да погледнат назад към голия хълм. Той вече не беше страшен. Беше само един стар хълм с кръст на върха и под кръста имаше една шепа блещукаща жарава. Добрият стар хълм, който като свидетел пази тайната, че от този ден в Лопатак живеят истински почтени хора с чисти души.

Така завърши броденето на призрака в Лопатак.

Първата публикация на превода на “Призракът от Лопатаки” на Георги Михалков е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай