Public Republic Art Studio

Даян Кендиг: “Човек обикновено печели повече от това, че “е” поет, отколкото от броя на продадените книги”

19 август, 2009 от · 1 Коментар

Интервю на Кристин Димитрова с Даян Кендиг
Превод от английски език: Кристин Димитрова

Diane Kendig

Даян Кендиг - поетеса, преводачка от испански и преподавателка по творческо писане – е родена в Кентън, Охайо. В началото на 70-те завършва Кливландския държавен университет, като младостта й минава под знака на артистичната му бохема с четения и турнета.

Тя е един от шестимата поети, чиито стихотворения са вградени в постоянната инсталация на Карин Ролстад, открита през 2006 г. в една от сградите на университета. Автор е на книгите с поезия “Тунел от песента на флейта”, “Големите хитове на Даян Кендиг” и др. През 1991 г. заминава с преподавателска стипендия в Санта Крус. Там съставя и превежда двуезично издание със стихове на съвременни никарагуански поети, озаглавено: “И молив, с който да си напишеш името”.

Между 1984-2002 г. работи в Катедрата по английски език и литература в университета “Финдли”, Охайо, където организира програма от гостуващи писатели. Участва в образователната инициатива на затвора “Лима” с курсове по поезия. От 2002 г. насам преподава творческо писане в университета “Бентли”, Масачусетс.

Преподавали сте творческо писане на студенти, деца, ученици, затворници, а също така и на разнородни групи от хора, обединени единствено от своя интерес към литературата. Как се проявяват разликите и приликите между тях в клас?

От изброените категории затворниците и децата най-много се доближаваха до това, което считам за сърцевината на поезията, а именно: умееха да чуват сърцата и умовете си и да им дават израз в оригинален език, съвсем различен от всекидневните клишета. Колкото по-малки са децата, толкова по-лесно е да ги накараш да пишат поезия, тъй като те просто не знаят клишетата. Те говорят в стихотворения и аз само трябва да ги записвам.

Веднъж казах на всяко дете от детската градина да измисли стихотворение за един цвят и резултатите бяха невероятни; опитвала съм се да работя заедно с учителите и родителите им, но те намесят ли се, започват да разкрасяват нещата и стихчетата стават едни такива “хубавички”. Естествено, в затвора мъжете отначало бяха затворени в твърдите си черупки, но след един семестър работа, когато разбраха, че аз и колегите ми не бяхме дошли, за да ги зарежем, черупките се пропукаха и просто станаха на прах. Всъщност повечето от студентите ми в университета са заключени в много по-твърди черупки, въпреки че някои идват уж разчупени и готови да пишат.

Общото между всички тях е, че могат искрено да се смаят от някое силно стихотворение, при това съвременно, от вида, който най-малко познават: Неруда, Етридж Найт, Шарън Олдс, Милош, Хийни, Силвия Плат.

Къде получавахте най-неочаквани резултати? От кого научихте най-много? Поезията помогна ли им с нещо?

Не бих казала, че имаше място, което да произвежда неочаквани резултати. Получавала съм ги на различни места от най-различни хора. Четвъртокласничката, която тръгна разплакана от училище, когато писахме елегии, защото била убедена, че дядо й е умрял заради нея, но така и не посмяла да каже на родителите си. Двойкаджията от осми клас, който съчини хайку за мотоциклета си, но така и не повярва, че се е получило истинско стихотворение, защото няма рими и не е за цветя. Студентката, която каза, че никога няма да напише стихотворение, и написа. Затворникът, който прописа по време на курса и издаде стихосбирка след това.

Ясно е, че най-много научих от затворниците, защото тяхното битие до този момент ми беше напълно непознато. Научих, че животът в затвора е кошмарен и тежък, независимо от това какво хората извън него си мислят, и не знам дали заради трудния живот там или заради трудния живот, който ги е изпратил там, но на тях поезията им беше и по-близка, и по-скъпа.

Бих била много внимателна в оценките си за това на кого и доколко е помогнала поезията, но знам, че на мен лично ми беше опора в най-тежките години от живота ми, и знам, че се превърна в опора за някои от затворниците и студентите от курсовете ми. Колкото до децата, за тях тя е едно дисциплинирано забавление и добре дошла промяна след много лудеене или изпитване.

Кой се нуждае от поезия в САЩ в днешно време? Какъв е общественият статут на поезията? Как гледат на поета другите хора?

Не съм крайно веща по този въпрос. Когато се захванах сериозно с поезията през 70-те, магистратурата по изящните изкуства не се смяташе за кой знае какво постижение, докато днес минава за такова. На път съм да се откажа от абонамента си за едно списание, което някога беше за литература, а сега се е превърнало в рекламна брошура за програми по изкуствата.

В една статия в последния му брой бяха изредени дванадесетте най-горещи имена в поезията днес и там пишеше кой къде е учил. Всички, с едно-единствено изключение, имаха магистратури по изящните изкуства, а тази, която нямаше, отдаваше успеха си на Господ. Значи така стоят нещата в Америка: или си магистър по изящните изкуства, или си на ти с Господа.

Ако е останал някакъв социален статут, той е за тези, които преподават в магистърските програми, а някои от тях преподават в по две-три!

Вън от академичния свят бих казала, че поетите се възприемат като леко странни птици, но точно така са били възприемани и Уитман, и Гинзбърг, че дори и Дикинсън. “Истинският” американски жанр винаги е бил романът, не поезията. Забелязах тази разлика особено отчетливо при контактите ми хора от Латинска Америка и Русия: поезията все още има висок статут в тези страни, докато у нас никога не го е имала.

Какви са отношенията между поетите в САЩ? Солидарността или конкуренцията е основа на взаимоотношенията им?

И двете са достойно представени в аналите на американската поезия. Робърт Фрост например е бил особено вероломен в опитите си да ликвидира конкуренцията в лицето на поетесата Луиз Боган. Солидарността също има своето място: Т. С. Елиът и Езра Паунд, Джеймс Райт и Лесли Силко. Преди няколко години имахме големи скандали с изтъкнати професори, които даваха авторитетни награди на свои студенти или пък техни приятели награждаваха жените им.

Междувременно всички други участници си плащат входната такса, а никой от тях не се оказва сред финалистите. Един смел – и в последствие изолиран от общността човек – направи уебсайт “Foetry ”, където посочи връзките между съдии и победители в поредица от конкурси. В резултат на това доста издателства си изпраха кирливите ризи.

Какво е отношението към поезията, писана от жени, в САЩ? Накъде вървят промените? Кое изглежда по-възможната кариера за една писателка – поезията или прозата?

По-младите ми студенти не усещат да има някакво неравенство между половете. Може би възрастта ми си казва думата, но на мен постоянно ми се набиват в очи разни несъответствия в броя на публикациите или във взетите награди, и то все в полза на мъжете, независимо колко много жени пишат поезия днес. И не виждам нещо много да се променя, с изключение на това, че по въпроса вече имаме повече и по-систематизирани факти.

Преди три години две жени преброиха стихотворенията, публикувани от мъже и жени в американските литературни списания и публикуваха резултатите си. Без коментари, само факти. Последвалите оправдания от страна на някои редактори можеха да разридаят и професионален оратор. Тепърва предстои да се види дали ще има някаква промяна.

В Америка единствената възможна писателка кариера е прозата и винаги е било така. Запазила съм си един цитат от Марвин Бел и си го държа на бюрото: “Поезията е начин на живот, а не кариера.” А също и един от Мери Оливър. Когато взима Пулицър, я питат дали й е било трудно да живее като поетеса. “Трудно е да живееш като поет – казва тя – но това е най-добрият начин да живееш, ако изобщо държиш да имаш живот.”

Произхождам от трудовата класа и винаги съм била наясно, че ще ми са налага сама да си печеля хляба. Правя това с преподаване, но съм работила и други неща: домакиня, продавачка, сервитьорка. Така че поезията за мен е била по-скоро живот, отколкото препитание. И все пак тя ме доведе до най-хубавата работа, която мога да си представя; до човека, за когото се омъжих; до пътувания и преживявания; до щастието да не загубя разсъдъка си седейки зад бюрото, при положение, че бих могла да съм и луда и вън на улицата. И аз съм много благодарна на поезията за това.

Курсовете по творческо писане са нещо ново и следователно рядко срещано в България, докато в Америка вече имате няколко поколения обучени по този начин. Творческото писане създава ли писатели? Как наличието му се отразява на общото отношение към литературата? Какви са добрите и лошите страни на масовото обучение по творческо писане?

Проблемът е, че у нас не обучаваме масово хората на творческо писане. Ако правехме това, щяхме – както никарагуанското правителство едно време е направило – да пращаме хората из гета и ферми, болници и лудници, за да пишат. Вместо това повечето от курсовете ни по творческо писане са за тези, които могат да платят между 2700-108000 долара – да, толкова струва тези програми – или за онези, които задлъжняват до края на живота си, за да се запишат, а после не могат да си намерят място като преподаватели, въпреки че са се надявали програмите да им помогнат за това.

Категорично подкрепям идеята поезията да се преподава по всички училища, а поетите да преподават. Обичам литературните работилници, отворени за всички. Те наистина събуждат хората за езика, учат ги да откриват и избягват клишетата – не само в писането, но и когато тези клишета са впрегнати да им продадат някоя политика или продукт. Тези курсове обаче са пълна смърт за литературата, когато се превърнат в стъпало в кариерата. Ще почакаме да видим колко нобелови лауреати ще се окажат с магистърска степен по изящните изкуства.

Има ли нещо, което да забранявате на учениците си да правят? Какви правила им давате, за да ги предпазите от лошата поезия?

Обикновено не им разрешавам да почват с римувана поезия, защото за тях римата означава нещо бързо, симпатично, тарикатско и кухо. Когато прочетем и разучим няколко истински добри римувани стихотворения, вече ги пускам по пътеката.

Никога не съм имала много “не”-та и забрани, а по-скоро списък от неща, които да опитаме, ако може всеки път нещо ново. Обикновено се оказва, че тези, които преди курса са се занимавали с поезия, всъщност са писали едно и също стихотворение, така че им трябва нещо, което да ги извади от коловоза. Много от тях пък идват без да са чели нищо, така че им се налага да понаваксат – както с традиционна, така и съвременна поезия.

Можете да ме сметнете за пълен динозавър, но винаги карам студентите си да учат стихове наизуст – по 10 реда на всеки 2 седмици от 8 различни периода/жанра: Шекспир, Библията (или друга свещена книга), съвременна поезия, от ХХ в., от ХVІІІ в., преводна. Който иска – да я пише, който иска – да я рецитира. В затвора мъжете предпочитаха да рецитират и често надхвърляха нормата от 10 реда.

Кои са класическите и съвременни имена, които ви помагат да не се чувствате сама, когато сте сама?

Класически: Сафо, Шекспир, Дън, Кийтс, Шели, Уърдсуърт… От ХХ в.: Елиът, Една Винсент-Милей, Федерико Гарсия Лорка, Габриела Мистрал, Силвия Плат, Шарън Олдс, Пабло Неруда, Ернесто Карденал, Шеймъс Хийни, Ийвън Боланд, Каролин Форше, Джими Сантиаго Бака, У. С. Мъруин, Джеймс Райт, Рита Дав, Ейдриен Рич…

Но както Марк Ван Дорен пише:

Как да ги назова?
И в какъв ред?
Всеки ще е пръв.
Пропускът е смърт.

Светът се свива в глобално село. Мислите ли, че това село ще иска да чете историите на другите хора? А ще може ли?

Аз го правя. За мен преводът е много важно занимание и мисля, че той е пътят. В САЩ преводачите не получават никаква подкрепа. Разбира се, ученето на чужди езици е другият вариант, но у нас и в тази област не сме по-добре.

Може ли човек да се издържа от поезия в Америка?

Човек може да се издържа като преподава поезия, но аз лично не познавам никой, който да се издържа с писане на поезия извън академичния свят. Може би У. С. Мъруин е такъв, но той се издържа отчасти и от преводите си, най-вече този на “Сид”. Със сигурност животът ми е облекчен от доходите, които поезията ми носи: стипендии и награди, рецитали и курсове, интервюта.

Човек обикновено печели повече от това, че “е” поет, отколкото от броя на продадените книги. Но поезията започва като устно изкуство, така че това си изглежда в реда на нещата.

Смятате ли за ползотворна идеята, че женското писане е принципно и безкомпромисно различно от мъжкото?

Не. Някои от моите добри приятелки-поетеси биха се впуснали с цялата си енергия в защита на това твърдение, но аз не съм чак такава есенциалистка. Все пак мисля, че в исторически и културен план голяма част от женската поезия е различна и подценявана именно поради тази си различност. Да я изтегля на дневна светлина и да я разгледам именно като това, което е, а не като това, което не е, за мен беше много полезно упражнение. Например, така и не разбрах защо писането за войната се счита за добра поезия, а писането за дома автоматически се отхвърля като лоша поезия.

Много социални клишета са свързани с поезията. Например, поетът е революционер / пророк / интелектуалец / уличен проповедник / политическа фигура / шоумен / отшелник и т.н. Кой от тези поетически аватари работи в Америка днес? Чувствате ли някой от изброените типажи за близък до себе си?

Ако има нещо хубаво в днешната американска поезия, то е, че всички по-горе изброени идентификации намират място под чадъра й. Някои са в центъра, хванали са дръжката и от всичко излизат сухи, други са по периферията, вали ги и се жалват, но всички те имат своята роля и място, където да публикуват. Това ми се струва добре.

Чувствам, че имам по малко от всички, въпреки че пророкуването ми куца, а проповедничеството ми е примесено с агностицизъм независимо от протестантския ми произход. (Все пак, и аз като Шарън Олдс, понякога чувам протестантските химни в собствените си редове.)

Кое е най-въодушевяващото ви преживяване във връзка с поезията?

То продължава. До ден днешен, след цели осем години, поддържам връзка с няколко от бившите затворници, с които работих в продължение на 18 години. Някои все още пишат, други се занимават с актьорство, музика, оцеляване и грижа за семейството си. Но сърцевината на дружбата ни е времето, което прекарахме заедно в четене, писане, декламиране, разменяне на поезия и мислене за нея.

Първата публикация на интервюто на Кристин Димитрова с Даян Кендиг е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • nikolai atanasov // 19 авг, 2009 //

    “Все пак мисля, че в исторически и културен план голяма част от женската поезия е различна и подценявана именно поради тази си различност… Например, така и не разбрах защо писането за войната се счита за добра поезия, а писането за дома автоматически се отхвърля като лоша поезия.”

Коментирай