Public Republic Art Studio

Поезията като отприщване, инстинкт за самосъхранение, уединение, люлеене, измъкване от словесните капани

9 август, 2009 от · 2 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Велина Ватева с поета и журналист Петър Петров

Петър Петров

В едно от стихотворенията си говорите за “сложносмъртните”. Какво влагате в тази дума – сложносмъртен?

Винаги, когато пиша стихотворение, предпочитам да има преобръщане. Свикнали сме с хвалебствени фрази, със самоутешителни думи и клишета. Опитвам се да ги обръщам и иронизирам добронамерено, доколкото може да е добронамерена една ирония.

В случая става дума за това, че до такава степен сме привикнали чрез медии, театър, кино, дори музика към смъртта, в нашето мрежово общество, че за нас е може би привилегия да се чувстваме не простосмъртни, а да си мислим, че всяка отделна биография има преимуществото да бъде свръхуникална, свръхоригинална.

Злоупотребява се именно с тази привилегия – да съществуваш, да бъдеш част от едно общество, да бъдеш нормален човек. Затова преработих тази дума – защото високомерието, с което днес се третира човешкото общуване, е преобладаващо. Ставаме все по-самотни, тъй като всеки от нас, понякога и аз самият, се мисли за прекалено сложносмъртен, за свръхчовек, за свръхценна особа. А в същото време сме изключително крехки, раними.

Стихът “Ние, сложносмъртните” кореспондира също така с властови фигури, с хора-инстанции. Обичам да коментирам събития около мен чрез такива стихове, които приемам за бункери – в едно стихотворение се скривам от света, пиша кратко, коментирам, пред себе си, на четири очи и доколкото мога, утаявам някаква информация, осмислям я и затова използвам поезията и то по-освободеното, отприщено писане. За мен е важно да бъда по-лекокрил.

Поезията за мен е инстинкт за самосъхранение. Радвам се, че съществува такава форма да се приютиш, да останеш насаме със себе си. В повечето случаи хората като че ли търсят варианти да бъдат отвъд себе си, да бъдат вторачени в нещо извън тях. Докато поезията е също така изпитание – да можеш да намериш точната дума, да намериш дозата искреност, защото колкото и да искаме да бъдем тотално откровени, винаги има игра. Да играеш със словото, с ролята си, със статуса си в обществото означава винаги да се плъзгаш на тази граница между искреност и неискреност. Винаги има доза театралничане, което на никого не убягва.

Може би тази игра е необходима – винаги когато понечиш да бъдеш на 100 % искрен, самата идея да бъдеш такъв вече крие много подводни камъни. Смятате ли, че можете да бъдете изцяло там, в искреността?

Крие много подводни камъни и именно това е целта на пишещия човек – да има усета за тях. За мен, поне у нас, доколкото мога да хвърля погледа си в литературата, има духовни олигарси, хора, които толкова много са превзели публични територии и са се превърнали едва ли не в арендатори. Те морализаторстват постоянно, колкото и да се правят на кротки, спокойни общественици, за мен те са духовни олигарси, изключително натрапчиви фигури. Те изземват правото на моето, да кажем, поколение автори да си служи със словото. Слава Богу, че вече има интернет и сайтове като вашия, които са територии на отприщването, на повече гласове от различни поколения, хора, които преди да попаднат тук, дори са били анонимни. Мрежата е райската градина на публичността.

Колкото и рискове да крие и да се злоупотребява с тях, в крайна сметка като че ли електронните медии са нашето бъдеще и начин веднага да се позовеш къде точно е подводният камък, ако си попаднал на такъв, какви са последствията от удара в него.

А тези духовни олигарси просто посочват с пръст някакви хоризонти, към които трябва да се стремим, но в същото време те са доста късогледи. Един късоглед човек не може да сочи далечни хоризонти. Това е едно от притеснителните явления в нашата култура – има не само политически мафиоти, но и злоупотреби с духовната територия на човека.

Петър Петров

Като говорите за тази олигархия, узурпиране, си спомням за следната мисъл, която би могла да бъде отправна точка за обратната страна на нещата – за това, че гениалността трябва да бъде такава, че да бъде напълно осезаема и същевременно ненатрапчива, незабележима.

Много често са ми казвали, че пиша прекалено декларативно, много близки хора са ми казвали: “Ти пишеш любовни стихове, но в тях няма любов. Много странно!” Има стихотворения, в които не е задължително да третираш езика така, че да изповядваш чувство или своята обич към определен човек. Когато може би са свързани с конкретни хора, които са в твоето живеене, мисли, тогава също понякога се случва, че те са едновременно и пристрастни, и леки.

Посветените на съпругата ми и децата ми стихове са изключително спонтанни. Но не самоцелни… Пронизват ме очите на дъщеря ми и сина ми, обожавам да слушам гласовете им, да следя как с всеки изминал ден крачките им стават все по-големи и по-големи. Как лепят думите, как думите се настаняват в съзнанието им. Щастлив съм, когато съм свидетел на покълването на думите им, на мимиките, които правят, докато се опитват да кажат нещо значимо на мен и на съпругата ми…

Не мога да се хваля, че са гениални, но прозира естественост, инстинктивност на стиха, който успява да обозре състояние на човек в даден момент от живота му. Писането е като карикатурата – с няколко щриха, с няколко краски да почувстваш еуфорията, да се надсмееш над ситуацията, да се задълбочиш в образа и да предадеш всичко това и на читателя.

Но и никога не бива чак толкова много да си вярваш. Както, да кажем, се появи движението “бърза литература”. Това е самозадоволяваща се и абсолютно графоманска литература, според мен. Може би има минимален процент изключения, но това са литературни секти, които се въобразяват като новите автори, новите пропагандатори на гениалното, уличното писане. Бях чел интервю с един от тези текстописци или по-скоро драскачи – те самите си признават, че са такива, че пишат на салфетки. Разбира се, можеш да напишеш стих на салфетка. Но не и да правиш салфеткаджийска литература. Това са изключително краткосрочни и графомански проекти, които не вършат никаква услуга на културата. Това е като репетиция за писане на истинска поезия, но трябва да си остане в часовете по репетиция.

Докато те искат да покажат, че могат внезапно да прозрат битието, да ни поразят със своята уникалност и гениални вдъхновения. Лично на мен не ми допада това и още тогава, когато чух, че се самоизтъкват като бърза литература, веднага написах в един мой блог, че “Обявявам началото на бавната литература в България”. Това беше псевдостихотворение и то беше разпадащо се, само и само за да покаже, че не касае този тип злоупотреба с литературата и поезията.

Има прекрасни поети, да кажем Елин Рахнев, които никога не се изхвърлят, не правят резки движения. Много е важно да се грижим за тукашната си поезия, но да бъдем критични, дори ако се наложи свръхсамокритични, а не просто ей така да си публикуваме. Стихоплетствата са само в репетиционен период. Не можеш на голямата сцена да показваш заучени практики и да се правиш на тотално искрен пред публиката. Когато показваш егото си, завоалирано през стих, веднага се усеща. И е пълна заблуда, че такива хора срещат одобрението, дори на младежката публика. Следил съм няколко форума и виждам как ги посрещат. Хората в интернет са вече достатъчно критични, за да дадат отпор на подобен тип самоизтъкване.

В този смисъл смятате ли, че има критерии, които дават правилни посоки, т.е. че не е тотална мъгла по отношение, конкретно, на поезията?

Критериите са дотолкова, колкото един човек е самовзискателен, чете много, също чужди автори. Но ние ставаме и все по-силно информационно зависими, вече има милиони канали за култура. Губиш се и става трудно да уловиш критерия, да го спазваш. Така например за моята книга “Пин код: Лукчета”, която през 2004 година спечели наградата “Южна пролет”, имаше две-три рецензии, при това само в интернет сайтове. Това е тип прескачане на събития…

Един конкурс, форум, заслужава да бъде коментиран, да бъдат разисквани тенденции в литературата. Но всичко е на базата на малки сенчести групировки. С удоволствие чета “Литературен вестник”, самият аз съм работил в литературно списание, “Кръг”, но тези групировки по никакъв начин не дават яснота, нямат отглас, ехо. Не можем да си мислим, че сме новите поети, когато стиховете ни не отехтяват, когато няма чуваемост, когато няма коментари, когато няма професионална критика.

Критериите убягват и в този смисъл един пишещ човек може би се чувства много по-неуязвим, но и много по-неориентиран. Критериите създават някакви очаквания – човек трябва да се движи по определени правила, не само предварително да гледа да се наглася към конкретен тип писане, да подражаваш и да поддържаш това подражание. Затова е по-важно да си самовзискателен и да не използваш мегафони. Не можеш да крещиш постоянно: “Днес написах гениална творба, чуйте я! Мен ме четат!” За мен не е важна групата, към която са отправени стихотворенията ми, при четенето на поезия няма таргети.

Бях изумен от литературата на Фернандо Песоа. Той, заедно с Тадеуш Ружевич, Елин Рахнев, когото може би много късно открих, са ми повлияли изключително много. Сещам се за Елин Рахнев и неговата книга “Канела” – вечна книга. Това е книга-бункер – в нея спокойно можеш да се скриеш, да се чувстваш щастлив, да изпадаш в еуфории, самоиронии, можеш да се самоутаяваш. Уважавам внимателните поети – които не са грамогласни и дори да направят акция и във важен момент да опитат да влязат в ролята на интелектуален говорител, знам колко е важно да се създаде усещане у отсрещната страна, която е напълно невидима – когато поетът издава книга, той не знае кой ще го чете.

Важно е максимално, доколкото е възможно, да бъдеш себе си и дори когато четеш чужд текст, отсрещната страна да има усещането, че споделяш истина, факт за живота – нещо днес се случи. Поезията е като публицистика на душата. Не е задължително да се съобразяваш как точно започваш, как точно ще приключиш стиха. Държа да пиша по-импулсивно, старая се да поддържам тази импулсивост. Подреждаш един стих, поема, книга, като гледаш да има структура на това време, в което си чувствал определени неща, изпитвал си емоция, повлиял си се от нещо.

Много обичам да си играя с политическите клишета, с езика на медиите, като самият аз съм медиен човек и в тази медийна джунгла бродя и аз. Обичам да преобръщам езика, а това е голямо изкушение, но и много отговорно занимание, защото винаги можеш да се разочароваш от нещо, което си написал.

Не винаги трябва да си мислим, когато пишем една творба, че тя е тартор, който ти казва точно как трябва да се учим да живеем, да постъпваме в дадена ситуация. Имало е блъфове, които влизат в част от моето намерение да не се взимам никога насериозно. Едно мое така наречено загубено стихотворение беше част от стратегията ми за сглобяване на свят, то е едно поддържащо стихотворение – нещо като статист. Има стихове, които са стихове поддръжка, не могат да съществуват отделно – биха били прекалено уязвими, слаби.

Вече две години се опитвам да структурирам книгата си “Без упойка”. Има постоянна игра на преподреждане, която само един редактор, на когото се довериш, може да укроти, да ти каже: “Не, спри до тук, нямаш нужда от този финал, тази дума е паразит и ще убие стиха, тя е котва, а с нея то не може да пътува”. В тази книга, която мечтая да издам, се стремя да не избягам от своя стил, да бъда достатъчно приземен, коректен към самите произведения – те си имат собствен живот. Ние сме тленни, но словото не е. То остава. Затова искам да няма такива стихове-издънки, от които да се срамувам, стихове-пробойни – ако говорим за книгата като кораб, с тях тя би потънала.

До последния момент ще тръпна в очакване и не съм на 100 % сигурен, че тази книга е готова. Своевременно се появи нова идея, за “Еко-стихове за свободообразен начин на живот”, които са замислени като стихове-уникати. Във всяка книга ще има по едно или няколко стиха, писани на ръка. Искам да бъдат като дарения, доколкото могат да бъдат автентични, към хората, които четат поезия. Те ще бъдат разпространени на определени места, в галерии, например, където да бъдат равнопоставени с картини. Стихът е като ескиз. Не като паметник. Защото има доста хора, които смятат, че като издадат книга, това вече е паметник, пред който трябва да се поднасят венци, да им се кланяме.

Ако добре си спомням, някъде говорите за “Без упойка”, че е книгата, която втасва и не сте сигурен, че когато излезе, ще бъде тази книга, която сте бил замислил.

Да, затова казах, че е много важно да се намери точката, в която да бъдеш укротен. Защото колкото и да се опитваш да си слагаш усмирителна риза, не спираш, искаш да добавиш още нещо. Както е при художниците – важно е да знаеш кога ще потопиш за последен път четката в боята, кога ще поставиш последния щрих.

Някои от стиховете ми се превърнаха в бегълци, емигрираха в книгата “Еко-стихове за свободообразен начин на живот” и затова част от тях се дублират. Здравословно е да се мислят различни варианти за достъп до публиката, да бъдеш артистичен в това, което правиш. Артистизмът не е само в телесни движения, в публична хореография, а той е в междуредията, може да бъде в заглавието. Има един стих, чието заглавие поставих в края му, с главни букви: “Оставете дистанционното”.

За да можеш да спреш постоянното прехвърляне на каналите, трябва да извадиш батериите и тогава можеш да решиш за ръкописа, който те очаква. Тук отново идва връзката с редактора. Много е важно да имаш коректив – редактор, който да следи вътрешния правоговор на поета. Защото той не винаги е уловим за публиката. Радвам се, че се доверих на Елин Рахнев и дано до края на годината, последователно и постъпателно, да се получат нещата. Ще бъда щастлив той да е редактор на втората ми стихосбирка.

Възможно ли е и доколко е здравословно да излезеш извън поезията си, да я погледнеш отстрани?

Именно затова си говорим… Полезно е човек да не прикрива и да не играе със страховете си и с комплексите, които безспорно всеки стаява. Важно е да има дистанция. Неслучайно провеждаме такъв тип разговор. За да се съгласиш да говориш за поезията си, трябва да си достатъчно смел да се отстраниш. Затова казвам, че има стихове-бункери, има различен тип роли на стиховете. За мен те са като персонажи – всеки стих е отделен персонаж, това е вид драматургия, която е част от културата, форма на изразяване, споделяне, саморазголване, самоотприщване.

Затова се опитвам да съм достатъчно жесток, когато виждам, че някоя дума проваля или размива смисъла на цялото произведение. Случвало се е да изхвърлям. Както всеки пишещ, разбира се. Важно и здравословно е да бъдеш спонтанен. Защото капани, удобства и изкушения – колкото да искаш. Не се пропагандира интересното писане, а между авторите на 25-30 години има поне 10-има, които заслужават внимание, но за жалост стават професионалисти в друга сфера, а писането закърнява и не издават повече от една-две книги. А е важно да я има тази акустика, повече време да се упражняваш, дори да се изживяваш като поет. Комично е – днес не можеш да напишеш на визитката си “поет”. Ако я дадеш на някого, ще ти се изсмее, ще каже, че си самовлюбен, себичен, неадекватен. Затова е важна иронията, но тя трябва да бъде видима. Защото колкото и да се опитваш да се правиш на честен и нормално пишещ, че си част от литературно течение, невинаги прозира иронията ти и това е пагубно.

Поетът трябва да бъде самоироничен, за да бъде полезен на думите и те да му бъдат полезни. Иначе се словоблудства. Това е собено видимо днес, когато ставаме все по-зависими от информацията. Вече трябва да има не наркокомуни, а инфокомуни – за хора, които трябва да се лекуват от информацията. Изключително опасно е да бъдеш потопен в океана на новините, заглавията, претенциите. До такава степен вече сме податливи и пропускливи…

Затова говоря за стихове-бункери. В тях можеш да се уединяваш, спасяваш себе си, не се главозамайваш. Хубаво е да има небостържещи творби. Хубаво е да виждаш отвисоко всичко около теб. От стиховете-бункери стигнахме до стиховете-небостъргачи. А върху тази тема може да се импровизира до безкрай.

В едно от стихотворенията си пишете за това да бъдем по-високи от думите. Какво за Вас означава това?

Да, това е стих, посветен на децата ми. Понякога думите са страшилища, те са доста плашещи, прекалено им се подчиняваме. Това, че пишеш, не означава, че трябва да се покоряваш, да сведеш глава и да кажеш, че тази дума е над мен, че тя е повече от мен. Не говоря за “мен” като тяло, а понеже се множат смислите на думите и понеже постоянно се разбъзиква езика, с него постоянно се случва нещо, нахлуват чуждици, думи-мутанти, искам да ги предпазя от такива думи.

Не бива да използваме думите като оръжия, а човек много често се изкушава до такава степен да ги преживява, че да се ранява от тях… Една дума може да отключи криминално деяние, има много ситуации, в които едно изречение може да коста нечий живот. Не искам на децата ми едно изречение да им коства рязка смяна на курса на живеенето им, свободата им.

Затова и си наумих да има такъв цикъл, “Белене на думи”. С течение на времето някои думи получават образувания по повърхността си и имат нужда да бъдат обелвани, вниквани, в ядрото им да бъде спусната сонда, иначестават просто формообразувания, материя, която закърнява. Беленето на думи е като намерение, пожелание по-често да надникваме, да се връщаме към ядрото на една дума, на истината, която се крие в нея. Не искам думите да са крещящи. Може би това е хватката на поетите – те изследват думите, като се взират в себе си, в комплексите си, страховете, раните си.

Не искам да думите да бъдат страшилища, не искам да бъда подчинен на думите. Затова поезията е вид отърваване от словесните примамки, от езика. Колкото повече използваш думите и колкото по-усърдно стихотвориш, усещаш, че правиш нещо, сътворяваш, толкова повече бягаш от думите. Те остават при теб. И е малко парадоксално. Едно прекрасно стихотворение, то не се натрапва със самата буквеност, а с паузите между думите. Не искам стихотворенията да имат тази претенция за материя, телесност.

Колкото по-невидимо е едно стихотворение, толкова по-важно е, толкова по-добре е свършил работата си авторът. Обработването на стиховете е сериозно занимание, колкото и импулсивно да е, то има нужда от тази обработка. Стремя се стиховете ми да бъдат колкото се може по-невидими. Затова не винаги е важно да бъдат публикувани, не е важно какъв е тиражът им. Както е правена визуална поезия. Важно е каква мисия на езика ще предложиш.

Петър Петров

Какво значи визуална поезия?

Чрез един тотален разпад, тотална игра с думите превръщат изкуството на писането на стихове във визуално усещане, изпитание, тренинг за сетивата. Не е важно да си енциклопедичен – както в тълковните речници има обяснения на дадена дума, с нейните значения, но всъщност значението си го изграждаш ти, като заставаш пред една такава визуално-поетична творба. Още през 30-те години има такова литературно течение в Латинска Америка, тогава са също така сюрреалистите, дадаистите. Поезията е сходна с желанието да спасяваш – тя спасява, преобръща думите и ги превръща в картини, сменяйки концепцията за езика въобще. Така си представям един съвременен поет – люлеещ се на люлка.

Като заговорихте за речниците и обясненията, Ерик-Еманюел Шмит говори за това, че речниците са безполезни, защото обясняват само думи, които така или иначе знаем какво означават.

Май до ден днешен има бум на справочници, речници, учебни помагала и това се котира, хората обичат да се информират и да имат яснота. Не бива обаче да има такава буквално, еднозначно възприемане на литературата. Едно стихотворение може да се прокрадне, ако си достатъчно ловък, и в една най-банална наглед статия. Можем да търсим и други начини за прокрадване на поезията на публичната арена – да бъде по-достъпна за хората, някак си без да искаш, като че ли, си изпуснал стих по средата на сериозен политически анализ във вестник, да речем. Или в интервю – да се окаже, че докато си говорил, се е построило произведение.

Трябва да бягаме от първосигнално възприемане на думата, на което са ни учили в училище. Има необходимост от тестове, които всекидневно да си прави всеки пишещ човек, който сериозно се е захванал да пише. Трябва да има такива тестове, за това, което си преживял. Да се подлагаш на детектора на истината – не на лъжата, по-важно е да има детектор на истината. Всички говорят, че са директни, че казват верните, правилните неща. Но не може да има само твърдения.

Поезията трябва да е срещу твърдението. И за красотата, а нея може да я има и в най-баналната ситуация. Ако има ботаническа градина на духа ни, тя е доста буренясала – според мен тук се обръща повече внимание на бурените, те се поливат и за тях се полагат грижи, много аплодирани са, изглеждат симпатични, може би са по-пленителни. Но къде чезне тук романтиката…

Направи ми впечатление, че някои от стиховете Ви са много кратки, а други са като разказ. Но и в двата случая за мен везните бяха равни. Това е мое преживяване на Вашите стихове.

Понякога съзнателно търся претоварване с повече думи. И пак се връщаме на невидимостта на стихотворението. Стихът трябва чисто словесно да бъде невидим, за да може да почувстваш и да разбереш тока му. Претоварвам ги съзнателно, защото, с риск да досадиш на читателя, да го затормозиш, искаш да подскажеш, че логореята е взривоопасна. Колкото повече говоря, редя думи, като един безкраен дъх, изливам хвърлям, колкото повече претрупвам с думи, показвам колко надълбоко ровя в дадено състояние – изравям малка бездна от себе си и искам да покажа на читателя пръстта, която остава отгоре. Винаги мога да премодулирам едно стихотворение, но ми е важно да оставя тази пръст.

Има думи или изречения в по-дългите стихотворения, които на пръв поглед са изключително тривиални, но искам да подскажа накъде водя читателя, искам той да ми се довери. Търся доверяване. Това е презапасяване. Казваш: “Оставам ти тази пръст, тази дупка аз съм я изровил, нея преди това я е нямало.” Целенасочено го правя. Когато препрочитам някои от по-дългите си стихове, винаги се опитвам да не се накъсва ритъмът, да има вътрешно дихание. А когато се усети, че целенасочено съм нарушил този въртешен ритъм, важно е да знаеш в какъв момент си го нарушил, какъв знак даваш на читателя и защо точно там си го прекъснал.

Когато преди година говорихме с Елин Рахнев и му предложих да бъде редактор на книгата ми, той, прочитайки ръкописа, откри, че това са две книги, които могат да бъдат с две лица или като отделни тела. На него му направи впечатление, че аз като че ли се презастраховам и завършвам стихотворенията си с някъв извод, с подпорка, а според него невинаги има смисъл да умозаключаваш, да има нещо като стоп-палка и ти да я показваш на читателя. Така си обяснявам сега неговата препоръка. По този начин този изумителен за мен човек ми даде окуражаващ и важен съвет. Тоест невинаги е задължително да се вманиачаваш и да има презастраховане, когато пишеш. За да не се разпадне, за да не е прекалено отворено, прекалено уязвимо едно стихотворение, често пъти слагам такива подпори, опитвам се да го бетонирам, да не се оттече смисълът му.

Но това може би е временно. През определен период структурираш работата си по един начин. На този си навик мога да изменя някой ден. Някои от съвсем кратките ми стихове са продължения, част от нещо като сериал за изследването на думите днес, например. Ако е само то публикувано някъде, ако участва във форум или се представя само с него, е рисково – невинаги можеш да бъдеш възприет само със стихотворение от три думи. Но се радвам, ако то тежи само по себе си и има своята пътека. Защото има не само много мъртви езици, но също така думи, за които си въобразяваме, че са толкова жизнени, а всъщност корените им са мъртви отдавна. Но тези думи трябва да бъдат спасени. Поезията може да бъде спасителна за тях. Тя може да ги инжектира с нова свобода.

Снимки: Николай Николов

Рубрики: Frontpage · Visual Art · За творчеството · Около света · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Кирил Божков // 19 сеп, 2009 //

    Петър е изключителен, уникален. Уверен съм, че почитателите му ще се увеличават непрекъснато. В това въобще не се съмнявам. Той е невероятно креативен и смел. Има всичко необходимо да бъде лидер. Хора като него са солта на манджата. Това е!

  • Васил Горанов // 28 ное, 2009 //

    Интересно. Предизвиква да потърсиш стиховете му.

Коментирай