Public Republic Art Studio

Artist of the Week — Драго Горанов

3 август, 2009 от · Няма коментари

Интервю на Милена Желева с фотографа Драго Горанов

Драго Горанов: “Едно от нещата, които са на пръв поглед дребни, точно те ме правят.”

Имам удоволствието да познавам Драго от няколко години и все още ми е трудно да не го свързвам на първо място с изкуството. Фотографиите му винаги са ме докосвали, като с всяка изминала година те стават все по-сложни, противоречиви, дълбоки, скриващи реалността, но и разкриващи тайни. Неговите снимки отразяват вътрешния свят на едно 19-годишно момче, а не ги ли прави именно това отражение на една цяла вселена?

Какво изпитваш докато снимаш?

Удоволствие. Фотографирането е само момент и удоволствие, което е различно от слушането на концерт, четенето на книга, разговор с приятели – все приятни неща, но несравними/незаместими.


Кога откри любовта си към фотографията?

Това се случи преди четири или пет години и беше провокирано от срещата ми с творчеството на един човек, който и до ден днешен, а вероятно и след още много време ще продължава да ме впечатлява и вдъхновява – Anton Corbijn.

Той е фотограф, дизайнер, режисьор (на видео клипове предимно, а преди две години се появи и първия му филм, който също е на музикална тематика). Мога да кажа, че изкуството му е способно да промени погледа на човек, без значение дали се занимавате с фотография или просто ви е приятно да разглеждате фотографии и да посещавате изложби.

Била ли е някоя твоя снимка вдъхновена от друго изкуство?

Разбира се – музика, кино, поезия, проза… Като и за четирите никога не е важало дали музиката или даден разказ ще са дело на мои приятели или на хора, които са музиканти или писатели по професия.

Кое абстрактно чувство си искал винаги да заснемеш?

Струва ми се, че това са спокойствие или сигурност…самоувереност също – неща, които понякога ми е трудно дори да си представя в някаква позната форма.

Как се отразява настроението ти на твоите снимки?

В едно интервю попитаха Fiona Apple “Защо повечето от песните Ви са тъжни”, а тя отвърна:”Когато съм тъжна сядам зад пиятното, когато съм щастлива излизам навън и се разхождам”.

Не бих казал, че това важи за мен в пълна сила, но съм усещал как зареждам черно-бялата лента в моменти, в които съм малко или много по-меланхолично настроен. То си е вид спасение и избягване от проблемите. Правил съм много хубави фотографии и в състояние на тревожност, и когато съм се чувствал щастлив, защото примерно снимам определен човек или той е до мен докато заснемам нещо друго.

Има ли място, което мечтаеш да посетиш и заснемеш?

Студът на Скандинавия винаги ми е бил много, много привлекателен… А другото място, от което съм виждал много и все невероятно красиви неща е Ирландия, или както някои хора обичат да я наричат с латинското й (и далеч по-хубаво, според мен) име – Хиберния.

Правиш доста черно-бели снимки. Мислиш ли,че хората щяха да са различни, ако живееха в черно-бял свят?

Eдин цвят независимо дали е от пастел или от водна боя, разредена с много вода, може да предаде усещане за топлина, за студ, усещане за това, че си много далеч от дома… усещане за енергията на ранните утрини през пролетта, за път, способен е да ти припомни „миризмата” на отминали години; дори детска, разкривена рисунка с цветни моливи е в състояние да промени  Spectator по начин, по който сивото и черното не могат.

Пример за това е обложката на Depeche Mode към сингъла “Home”, която е нарисувана от четири годишно момиченце… Но това е нещо, което казвам от позицията на човек живеещ в един (прекалено) цветен свят. Ако всичко беше само черно и само бяло (и ако знаех, че реално съществува цветен свят) вероятно често бих си задавал въпроса кое е по-красиво и по-естествено: сивите полу-тонове на чупливата коса на едно момиче или красивия й, кестеняв цвят, плътния черно-бял поглед или изразителните зелени очи, синьо-зеления цвят на морето при Яйлата през есента или играта на светлината по същите тези вълни?

Безцветното измерение, в което някога може да живеем (или вече сме живяли?) без грам съмнение би променило хората… по-скоро негативно.

В този свят искам да виждам очите зелени и косата кестенява.

Когато снимаш свои познати, опитваш ли се да изведеш на преден план някои техни черти?

Не, те сами го правят. :)

Съжаляваш ли, че не си успял да снимаш нещо, което те е впечатлило?

Винаги е имало такива моменти. И като казвам моменти имам предвид, че това са били точно мигове – за мен лично най-често на разговори с приятели и нещата, които тогава сме усещали, а не някои красив залез или stage diving на вокалиста на любимата група, когато съм нямал фотоапарат под ръка. За някои от тези моменти човек се научава да прави фотограми (фотография без фотоапарат) в съзнанието си и дори разбира, че така е по-добре.

Има ли ситуация от живота ти, която е била предизвикана от фотографията?

Първото нещо, за което се сещам е как преди няколко години си купих албум на група (за която не знам почти нищо), само защото обложката ме грабна! В последствие се оказа, че музиката е страхотна, а целия artwork и подхода на тези хора беше меко казано перфектен. Визията води към музиката, и обратното. Свързани са.

Едно от нещата, които са на пръв поглед дребни, а всъщност точно те ме правят.

Правил ли си жертви заради фотографията?

Случвало ми се е и вероятно ще се случва в бъдеще също, точно в момента обаче не се сещам за нещо конкретно.

Каква роля играе в живота ти това изкуство?

При волна или неволна оценка на миналото… разбирам как фотографията има все по-голямо значение за мен.

Рубрики: Frontpage · Visual Art

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай