Public Republic Art Studio

Откъси от “Импресии от Амазония” III

18 август, 2009 от · Няма коментари

Продължение от Откъси от “Импресии от Амазония” II

По река Амазонка в черно и бяло

„Във фотографията и най-малката подробност може да се превърне в тема, а най-обикновеният човешки детайл – в лайтмотив.” Анри Картие-Бресон

Едно е да се вглеждаш в красотата на гигантския и екзотичен бразилски град Манаус като туристi; съвсем друго е да тръгнеш към него като поклонник, в търсене на спасение и пристан, да избереш да бъдеш негов жител. И в двата случая обаче пътуването е дълго и голяма част от него минава по вода. Водата – този стар символ на пътя и спасението – е основен елемент в творбите на живеещия в Манаус български фотограф Румен Койнов. Може би затова ми се струва подходящо, че този албум започва със серия лирични водни пейзажи.

Подобно на картините „Потоп” и „Третия ден на сътворението”ii на Йеронимус Бош, много от композиционно по-изчистените фотографии на Румен Койнов са наситени с едно почти аскетично усещане за всеобгръщаща самота. Впечатлението се подсилва от борхесовата чувствителност на автора, която личи във фотографии като тази със стълбището, водещо към водна пропаст (стр. 37), без това да нарушава впечатлението, че водата е доминиращият елемент в голяма част от бразилския тропически пояс.


Водата е наистина навсякъде в Амазония – тя завладява, прониква, просмуква се – тя е всичко… или почти всичко. Тя е въздухът, в който можеш да се удавиш, и тънката, но плътна като пашкул влажна обвивка, която обгръща всяка повърхност. Тя дори властва над човешките движения, като неумолимо ги забавя под палещите лъчи на слънцето.

Лесно е да се долови, че Румен Койнов е влюбен във всичко, което се носи по вода, като например фотографията на жангадата (паянтов сал, направен от шест греди и едно платно) и салджията на стр. 21.

Тези фотографии ни припомнят незавършения документален филм „Всичко е точно така” на Орсън Уелс, който също като Румен Койнов е бил пленен от красотата на североизточна Бразилия и дори смирен пред нея.iii И въпреки това си мисля, че ако фотографиите на Румен бяха цветни, те едва ли биха могли да предадат величието на тази течна природа. Причината, поне отчасти, е в интензивността на светлината в близост до Екватора, която, пречупена през силно влажния въздух и подсилена от специфичната допълнителна радиация на мокрите повърхности, лъже окото, като понякога замъглява погледа, а понякога направо го заслепява.

Известно е, че светлината е определящ фактор във визуалните изкуства, както е известно, че качеството на екваториалната светлина е озадачило и объркало още първите европейски художнициiv, пристигнали тук през 17 в. с генералния губернатор на Холандска Бразилия Йохан Мауриц. Опитите им да опитомят дивия пейзаж на Новия свят и да предадат живота в нововъзникналите селища с помощта на платно, бои и законите за цветовете и перспективата на традиционната европейска живопис са много показателни в това
отношение.

Макар че с думи е възможно да се опише какво в природното изобилие на Новия свят пленява погледа на европейския пътешественик и до днес – сочно зеленото на вездесъщата растителност, която в близост до Амазонка се превръща в зелена джунгла и подсилващ фон за всеки друг цвят; градациите от светла охра до калнозелено на реките; бледият аквамарин, преливащ до дълбоко изумрудено, на кораловите брегове на североизток; яркостта на почвите – от кървавочервеното на полусухата вътрешноконтинентална част, особено около столицата Бразилия, до тъмнопурпурното на плодородните североизточни равнини; лъчистосивото (да,това е възможно!), тюркоазеното, люляковото, виолетовото, оранжевото, розовото, златното, сребърното и бледожълтото, с безбройните му нюанси, по небето и облаците – за холандските художници е било на практика невъзможно да предадат цялото това многообразие и едновременно с това да останат верни и да не изопачат изискванията на науката от епохата на барока и Рембрандовата традиция.

Ето коментара на големия съвременен бразилски художник Зе Клаудио за трудностите, с които се е срещнал Франс Пост:

„Пост рисувал милиметър по милиметър от страх да не направи грешка, защото знаел, че не може да се доверява на очите си, които били обучени според европейските правила за цветове, светлина, пространство и перспектива… Растителността му изглеждала по-близо отколкото е в действителност заради странните форми и размери на листата и острите им ръбове, и поради хаоса, който светлината внасяла във всичко наоколо…

Светлината обърквала сетивата му и превръщала всичко в силуети и сенки на фона на яркото слънчево сияние, чието разпределение можел да определи само след конструирането на поредица от повърхнини и перспективи… И всичко това – за да нарисува онова, което очите му всъщност виждали – хоризонт, който вместо да изчезва, греел в далечината, и мащаб, който, за да бъде вярно пресъздаден, го принуждавал да намалява човешките фигури до големината на мравки…”

Но трудноовладяемата светлина, която така обърквала холандските художници преди четири века, е и невероятен източник на свобода за съвременния фотограф, който разполага с пълен набор от художествени средства, за да предаде външния и вътрешния си свят.

Черно-бялата фотография на Румен Койнов е уловила многобройни краткотрайни моменти и ги е превърнала в наситен със смисъл релеф. Ако творбите му бяха цветни, едва ли щяхме да „чуем” величествената тишина в бароковата църква на стр. 82-83. На дневна светлина и без допълнителна обработка фигурата на самотната молеща се жена би се сляла с хомогенната тъмнина на интериора. А транспонирането на молитвата в светска среда, пред изкуственото сияние на телевизора в бедния дом (стр. 99), е свидетелство, че Румен Койнов е и майстор на контрапункта. В цвят тази фотография би била в най-добрия случай един сполучлив социален коментар…

Друг такъв пример са детските портрети, въздействието на някои от които е като на истински икони и на нас ни е просто невъзможно да си ги представим по друг начин. Разбира се, нито цветната, нито черно-бялата фотографска техника имат художествена стойност сами по себе си.

Макар че между автора и художествените средства има известна „избирателна връзка”, техниката има дотолкова стойност, доколкото може да предаде вътрешното виждане на художника. Това, което избраната от Румен Койнов техника му помага да направи, е да отдели и фокусира вниманието върху детайла, върху жеста, върху краткотрайния момент и
(по думите на поета-сюрреалист Андре Бретон) да ги извади от фалшивото въодушевление на случайността и боклука на подсъзнанието.

Така Румен Койнов разкрива дълбочината на преживяното по начин, който е описан от известния бразилски фотограф Валтер Фирмо: „Да изобразиш една случка по най-добрия начин означава едновременно да уловиш значимостта на случващото се и да намериш точната подредба на формите…”

Интригуващата трезвост на тези фотографии, от една страна, и безкомпромисната им субективност, съчетана с внимание към значимия детайл, са онова, което формира личния стил на Румен Койнов, като едновременно с това в тях се чувства пулсът на имигранта и прозира дневникът на едно лично пътуване, изпълнено със срещи и размисъл.

Същият импулс, който кара авторa да изследва бразилските тропици и да открива в тях непознати, скъпи на въображението му форми, фигури и символи, му подсказва да задълбочи разбирането за средата си, като създаде и портрети, в които, по думите на германския изкуствовед Валтер Бенджамин, човешките лица носят „анонимния отпечатък на пейзажа”. Така възниква галерията от портрети и сцени от ежедневието, включени в този албум.

Кои са тези хора и как Румен Койнов влиза в контакт с тях? Повечето от тях са жители на Манаус и съседи – близки и далечни – на Румен. Нека погледнем каква е официалната информация за тяхната история, идентичност и житейски обстоятелства.

Град Манаус е създаден през 1669 г. като крепост – наречена Сао Хозе до Рио Негро – за да защитава интересите на португалската корона от холандските й съперници, които макар
и изтласкани (не без трудности) в съседен Суринам, остават в опасна близост. През 1832 г. крепостта е официално обявена за град и преименувана на Манаус в чест на индианския народ
Манаос. Името му означава „майка на всички богове”.

В началото на 20 в. – златните години на добива на каучук – градът се прочува като „Сърцето на Амазония” и „Горския град”. Днес Манаус има почти два милиона жители, което е 11% от населението на северна Бразилия и 50% от това на щата Амазонас.
Двата периода на икономически разцвет, които допринасят за развитието на региона, са свързани с добива на естествен каучук – прочутото (и прословуто) „бяло злато”.v

Според справочниците демографската картина на Манаус е резултат от смесването на трите основни за Бразилия раси – европейската, индианската и африканската, от които произлизат местизос (хората със смесена кръв, които североамериканците наричат „цветнокожи”). Те от своя страна се делят на кабоклос (с европейско-индиански произход), мулатос (с европейско-африкански произход) и кафузос (с афро-индиански произход). С икономическия разцвет на града през 20 в. в града пристигат и други раси и националности – основно японци, араби и евреи – и постепенно формират специфична местна раса със собствена култура и стил на живот.

Но тази съвсем безобидна енциклопедическа справка е силно подвеждаща и прикрива кървавата история на Новия свят, чието завладяване* се осъществява в духа и с технологиите на всички стари като човечеството пороци: жестока сила, масови изнасилвания, убийства, „етническо прочистване”, отвратително робство, икономическа експлоатация, неутолима алчност, политическа корупция и пренебрежение към съдбата на милиони в тази голяма колкото континент страна. Редките бунтове и протести са били удавяни в кръв.vi

Всичко това е изписано по лицата и съставя биографиите на местните хора. „Злочест народ сред пищна природа”, както го нарича писателят-модернист Пауло Прадо, който проследява историята на бразилците от самото откриване и завладяване на Новия свят. Но онова, което е съвсем неочаквано при такава съдба, е, че бразилците са свободни от каквото и да било робуване на изпълненото им с ужаси минало, от каквато и да е рефлексивност по павловски.

И това се потвърждава многократно от всевъзможни пътешественици и особено от европейците. Бразилският темперамент, без значение на раса и класова принадлежност, се отличава с безгранична откритост и добра воля. По възторжените думи на Стефан Цвайг:

„Бразилците са способни да запазят естествената си чувствителност и добронамереност при всякакви обстоятелства. Представителите на най-различни класи се отнасят едни към други с уважение и приятелско чувство, които у нас, европейците, преминали през бруталността на последните години, предизвикват възхищение. Виждате двама души, които се прегръщат на улицата и това ви навежда на мисълта, че са роднини или стари приятели…

Но на следващия ъгъл други двама се поздравяват по същия начин и разбирате, че прегръдката е нещо общоприето, начин да изразиш добрите си чувства към някого. Учтивостта тук е в основата на човешките отношения… На всеки чужденец се оказва най-приятелско гостоприемство… И всички сме съгласни, че първата и най-важна отличителна черта на бразилците е благоразположението им.”

Независимо от очевидната тенденция към идеализация, повечето от казаното от Стефан Цвайг може да бъде потвърдено и днес от всички, които като мен заживяват сред бразилците. Точно тази добронамереност и слънчев темперамент, повече от всичко, е онова, което ни позволява да се чувстваме у дома в този странен нов свят.

Доколкото според философката Хана Аренд „приятелите са онова, което ни дава усещането, че сме у дома”, независимо от страна, език и социална принадлежност, създаването на нови приятелства с помощта на фотоапарата е еднакво важно за Румен Койнов както като художник, така и като човек. Това, че основните герои в тази незабравима поредица от нови приятелства са деца, е съвсем уместно, защото точно те са живите символи на добронамереността и дружелюбността на тази гостоприемна страна.

Ако, както писателят Съмърсет Моам твърди, „талантът се състои от индивидуално виждане за света, съчетано с природна даденост за творчество и състрадание към хората”, творческият принос на Румен Койнов е в професионализма и предаността към изкуството му.

Ще завърша с думите на френския изкуствовед Жан Клер:

„Вгледайте се в дневния ритуал на светлината, вслушайте се в човешките молитви при всяка слънчева обиколка, чуйте поздрава, отправен за солидарност, вижте онези, които ни оказват честта да са наши съвременници. Фотографът работи в тяхна възхвала!”

Елица Л. Бъчварова

Елица Бъчварова е изследовател и преводач. Работила е по международни и междукултурни проекти в Центъра за комуникации (CIER) на Федералния университет на Рио де Жанейро. Била е юридически асистент за африканските бежанци в Бразилия в Агенцията за бежанци на ООН – Каритас. Тя е официален преводач на няколко университета и неправителствени организации и член на Infomonia Consultores, където работи в момента. Женена е за бразилски политически емигрант от военната диктатура, с който се запознава в САЩ. След установяването на демократично правителство в Бразилия живее в Рио де Жанейро заедно със съпруга си.

i Градът е построен на мястото, където реките Рио Гранде и Салимоес се вливат, като образуват Амазонка – най-пълноводната река в света.

ii От триптиха “Градината на земните удоволствия”.

iii През 1942 г. правителството на САЩ изпраща двайсет и шест годишния Орсън Уелс в Мексико и Бразилия като част от усилията да се подобрят дипломатическите отношения на страната с Латинска Америка по време на Втората световна война. Уелс, който е на върха на успеха си като режисьор и актьор, е назначен за ръководител на нов проект за “културен обмен” и се съгласява да направи документален филм за Бразилия. Филмовата компания RKO и Нелсън Рокфелер му осигуряват бюджет от един милион долара. Филмът никога не е завършен, а след време заснетите кадри са „изгубени”. Открит е през 1985 г. в архивите на холивудско кино студио. Историята му е трагична, а според самия Орсън Уелс над филма тегнело проклятие.

iv Алберт Екхаут, Франс Пост, Гилис Петерс, Закариас Вагнер и др.

v В първите четири и половина века след откриването на Бразилия местните хора продължават да живеят изолирани от останалия свят. Това се променя през 19 в. с възхода на Индустриалната революция и нововъзникналия пазар на естествен каучук, които слагат началото на безпрецедентна миграция на хора от североизток към северозапад.

vi Пример може да бъде даден с бунта „Кабанагем”, при който бразилци от африкански и индиански произход и метиси, подкрепяни от някои от белите земевладелци, въстават срещу злоупотребите и липсата на грижи от страна на правителството и елитите, довели градовете по поречието до разорение. Смята се, че около 30-40% от стохилядното население на региона е избито. Сред загиналите са цели индиански племена. Манаус е център на въстанието по горното течение на Амазонка. Усилията на въстаниците да организират и интегрират пръснатото население на региона (пикът им е между 1835 и 1840) са до голяма степен определящи за формирането на днешния щат Амазонас.

*От 5 000 в началото на 19 в. населението на Манаус нараства на 100 000 в началото на 20 век. Белем и Манаус, двата основни града по течението на река Амазонка, са в разцвет. Манаус е първият урбанизиран и вторият електрифициран бразилски град. В разцвет са културата и архитектурата. В щата Амазонас се произвеждат 40% от бразилския износ.

Натрупаното богатство превръща Манаус в световна столица на търговията с диаманти, а средният доход на населението (при силно неравномерно разпределение) е два пъти по-голям от този в традиционно по-богатата югоизточната част на страната, в която се произвежда кафе. Но азиатската конкуренция скоро измества бразилците от световния пазар на каучук и осъжда десетки хиляди на крайна бедност. През 20-те години на 20 век много от тях живеят в периферията на Манаус – в прословутия плаващ град – на ръба на оцеляването.

Вторият икономически бум (1942–1945) е резултат от нуждите от каучук на североамериканската военна индустрия по време на Втората световна война, след като
Япония окупира източноазиатските страни-производителки на суровината. „Каучуковата кампания”, както е известна, е организирана от бразилското правителство с финансиране от САЩ, и е осъществена с помощта на военна мобилизация на работници, голяма част от които идват отново от опустошения от суша североизток.

Хиляди работници от всички части на Бразилия са извозени принудително в щата Амазонас и впрегнати в почти каторжен труд. Повече от 100 000 млади мъже са подложени на лишения от всякакъв характер и стават жертва на болести, липса на грижи и смърт. След като войната свършва, оцелелите са оставени да се справят както могат в търсене на ново препитание. Смята се, че само около 6 000 от всички мобилизирани мъже са успели да се върнат у дома живи и здрави.

Рубрики: Frontpage · Visual Art · Около света

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай