Public Republic Art Studio

Откъси от “Импресии от Амазония” II

2 август, 2009 от · Няма коментари

Продължение от Откъси от “Импресии от Амазония” I

Бедстващи в Кючук Париж

Румбата готви с неустрашимост, макар и не винаги с вдъхновение, но дали яденето онази януарска вечер беше вкусно не си спомням. Докато пилето по монголски (пълнено, ако си спомням добре, със сини сливи, бадеми и червени люти чушки) пристигна на масата, бяха минали два часа на мезета. В България – по един хубав обичай – гостите прекарват доста време в компанията на салати, сирене, пушени и сушени колбаси и, разбира се, задължителната силна, но пивка ракия.

За разлика от братята (и сестрите) руси, българите отпиват от ракията, а не се наливат. Въпреки това, когато пилето – като си помисля, може и да е било перуанско – беше разпределено по чиниите, с Румен бяхме опразнили цяла бутилка и започнали нова –Стралджанска мускатова, една от любимите ни. И всичко това без никаква, или почти никаква, подкрепа от страна на жените ни…


Звучаха Майлс Дейвис, Арт Пепър, Джон Колтрейн, Арчи Шеп, а с Румбата говорехме един през друг за изкуство и книги, и за радостта и болката от това да снимаш и пишеш без да получаваш каквото и да е признание, ебаси публиката! Нафиркахте се, нали? В никакъв случай. Бяхме въодушевени, драга ми госпожо, с най-бистро разбиране за творческия процес. Ако искайте, вярвайте: бяхме в силата си. Но вечерта напредваше, а златистата течност в последната останала бутилка беше към края си. Трябваше ни още ракия, още вдъхновение, за да стигнем до сърцето на нещата. Но не всички в стаята бяха на същото мнение.

Късно е, каза една от жените. Всичко е затворено, добави другата. Това последното не беше вярно. Може и да живеехме в закъсала страна, но все пак магазини за най-отчаяните и най-всеотдайните, за онези, които рядко позволяват работата да попречи на пиенето им, имаше. Като никога обаче бях на път да се съглася с женския елемент. Наистина магазините не бяха наблизо. А и в състоянието, в което се намирах, не знаех дали мога да тръгна пеша. Бях готов да се прехвърля на бира, имаше останали няколко кутии. Но Румбата, да е жив и здрав, не искаше и да чуе.

Прекрачих прага на балкона. Нощта беше студена, беззвездна, по библейски черна (както казва поетът). Три етажа под мен видях Румбата да се качва на колелото си. Тялото му излъчваше решителност, дори отдалеч. Глезените му се завъртяха с увереност в успеха и изчезнаха в тъмнината. Не го познавах добре, макар да знаех, че е добър фотограф и свестен човек. Но тази вечер му се възхитих. Истински герой! Където и да отидеше, нямаше как да прескочи някои от най-опасните улици, които съм виждал – осеяни с дупки, с извадени павета и зеещи шахти, с всякакви боклуци – истински пресечен терен.

И през деня трябваше да си отваряш очите добре, ако искаш да стигнеш цял. А в тъмното, без никакво осветление, в сърцето на мрака, си беше направо страшно. Не вярвах, че ще се върне скоро. Ако въобще се върнеше. След десетина минути си беше вкъщи. Но гледаше извинително. „Съжалявам”. Не се е справил, помислих си. Жалко за куража! Почти исках да го прегърна. Но той вече вадеше бутилка от чантата си: „Не е най-добрата, но само това имаха.” Прегърнах го въпреки всичко. Точен пич, как да не го обикнеш…

По това време – към средата на 90-те – и двамата с Румен живеехме в Кючук Париж, недалеч от центъра на Пловдив. Чудесен квартал, макар че сигурно съм пристрастен – това е кварталът, в който и сега живея. „Малкият Париж” (както някой шегаджия го е нарекъл), със социалистическите си блокове и паянтови къщи, строени набързо за бежанците от Егейска Македония след Първата световна война, не е, и никога няма да бъде, туристическа забележителност. Кючук Париж е жив квартал, с истински случки и съдби.

Но през 90-те животът за всички беше труден. Пари нямаше никой (освен мафиотите и политиците, две групи, които трудно различавахме), а за пари за фотография да не говорим. Румбата свързваше двата края с рекламни снимки на колбаси и дънки (местно производство на някакъв гръцки бизнесмен, с каквито Пловдив беше пълен), а след това си търсеше и без това малкия хонорар в продължение на месеци, не винаги успешно. Имаше и галерии, много галерии, които излагаха работите му, но никога нищо не продаваха, или ако продадяха забравяха да му кажат. Имаше и празни обещания: “Страхотни фотографии, дай да направим някой албум…”

Не беше лесно. И никой не би упреквал Румбата, ако беше се отказал. Но той не се отказа.
Беше упорит, последователен, направо инат… Имаше и още нещо. Като много творци и той нямаше избор. Просто не можеше да не снима. Той не използва фотоапарата, той самият е фотоапарат. Не прави фотографии, той самият е фотография. Имаше изумителни очи за света. Можеше да направи уникална композиция от всичко, което се изправи пред очите му. От всичко.

Гвоздей, стърчащ на вратата, самотно дърво по средата на някоя нива, окрадена църква, планински връх. Нищо не му се опираше. Освен хората. Тогава още не снимаше хора.
Стремежът му към съвършенство понякога ме влудяваше. Помня един съвместен проект за пловдивската архитектура за едно луксозно германско списание. Беше средата на лятото, 45 градуса на сянка, мараня. Времето не беше за снимки. Румбата ставаше рано, докато небето беше още чисто, и заминаваше за Стария град, където по цял ден обикаляше тепетата с голяма чанта, пълна с техника. Първия (и единствен) път, когато го придружих – не носех нищо освен един молив, – исках да си тръгна след час, а по обед вече имах нужда от бърза помощ. Но Румбата пълзеше неуморно по хълмовете като фолксваген костенурка.

След седмица изтощителна работа ми показа диапозитивите.
Каза ми, че не са се получили особено добри и се заизвинява. Нямаше им нищо. Казах му го и не беше от учтивост. Бяха чудесни. Абе не са лоши, съгласи се той, но може и подобре. И пак тръгна за тепетата. Някъде към края на миналото хилядолетие Румбата усети, че липсата на признание започва да му тежи. Едва намираше по някой лев, а работеше здраво. Положението беше сериозно за всички – никакви пари и никакви надежди.

Късно следобед един ден – мисля, че беше септември 1999 – стояхме пред кафенето на Едо и наблюдавахме живота в Кючука: жени, които все още имаха работа и отиваха към Събота
пазара на връщане от фабриките; скучаещи пенсионери, които философстваха по разнебитените пейки; местни пияници, които се увъртаха за почерпка около малко по-заможните от тях;
цигани, които ровеха в кофите за боклук… Спокоен, мързелив, живописен следобед.

С Румбата влязохме в спор. Ето, имаш цял албум пред себе си. Не трябва дори да си вдигаш задника от пейката… Само вадиш апарата и снимаш. И за какво, ръмжеше той. Всичко тук е тъпо, тъпо, тъпо.

Точно обратното, казах му, всичко е пълно с живот, всеки кадър тук разказва своя история.
Румбата никога не изгаднява – не може дори и да иска – и само каза:
Ти си чужденец, гледаш на нещата със свежи очи. Освен това не от всяка история става снимка. Беше прав, разбира се, но и не беше прав. Скоро след това с жена му емигрираха в Бразилия.

Макар че поддържахме връзка, не бяхме се виждали години наред. Когато най-после се върна в Пловдив, си беше пак същият чудесен човек: внимателен и вежлив, със собствено мнение,
на моменти инат, и все така готов да тръгне нанякъде с колелото при случай.
Но се беше освободил от тъгата, може би завинаги. В Манаус, столицата на Амазония, беше намерил онова място, от което всеки художник има нужда – място, което да го вдъхновява. Отново имаше хъс за работа, и не само в Бразилия. Вече можеше, вероятно за първи път в живота си, да гледа на собствената си страна със свежи очи.

Румен М. Еверт

Румен М. Еверт е писател. Живее в Пловдив и Берлин. Автор е на „Die Immigrantin” (Dittrich Verlag, ISBN: 978-3-937717-33-3) и „Nur Stuckwerk, lauter Scherben” (TrafoBerlin,
ISBN: 978-3-89626-781-8). Романът „Имигрантката” ще бъде публикуван на български до края на 2009 г.

Първата електронна публикация на текста “Откъси от “Импресии от Амазония” II”" е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Около света

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай