Public Republic Art Studio

„8 секунди от смъртта” или още веднъж за любовта, която не може да не се случи

28 юли, 2009 от · 2 Коментара

Виолета Тончева

8 секунди от смъртта”, автор Павел Гоневски, по идея на Павел Гоневски и Александър Пеев, изд. Сиела, 2009 г.

Митът за завръщането (Орфей/Евридика), вечният Шекспиров сюжет за любовта (Ромео/Жулиета) и библейският мит за любовта, която единствена остава, след като отпаднат всички други добродетели (по Апостол Павел) занимават Павел Гоневски в дебютния му роман „8 секунди от смъртта”.

Любовта, като най-интимен израз на свободата на личността, е прочетена през зло/употребите със свободата в един не/реален паралелен свят, създаден по образ и подобие на матрицата от предходната цивилизация. Разстоянието от само 8 секунди между копието и оригинала, както и откровеното успоредяване с тоталитарните общества навяват логично антиутопически асоциации и поставят бляскавото фикционално бъдеще на човечеството под съмнение.

Това обаче е само едно от посланията в многопластовия роман на Павел Гоневски, който предлага много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Заглавието насочва към жанра на научнофантастичния трилър. Стряскащо, включително заради звукописното наслагване на „с”, то постига преднамерено замислен ефект, който приковава вниманието на читателя до последната страница. А тя е 306-та.

Постижението може да се обясни с журналистическия рефлекс на автора като криминален репортер (в. „Континент” и „24 часа”), online продуцент в българската редакция на BBC в Лондон, (сега online продуцент в голяма британска корпорация), също с опита му в писането на сценарии и – не на последно място, с мечтата му да стане кинорежисьор.

В подчертан кинематографичен ритъм, той не се уморява да приближава/отдалечава камерата, да сменя ракурса/ролите и да редува действията с диалозите и описанията. Все със същата цел – да поддържа напрежението и да визуализира концепцията си за паралелните светове. За разминаването и привличането, откъдето тръгват и цялото противопоставяне и паралелно сюжетиране, оплитащи романа в паяжина от интриги и интерпретации.

Между тях, с елегантна ирония (някъде между Умберто Еко и Тери Прачет, без да забравяме българската закваска на автора и факта, че живее в страната с най-изисканото чувство за хумор) се провира основната смислова нишка за разкодиране на сериозното през забавното. Тук трябва да търсим и основната перцепция на книгата.


Премиера на романа във Варна, Павел Гоневски и Виолета Тончева

„8 секунди от смъртта” (внимавайте със сравнението „17 мига от пролетта”, мислете по-скоро за знака на безкрайността в обърнатата осмица) е роман не за смъртта, а за победата над нея. Заслуга изцяло на алхимията на любовта между успелия адвокат Робърт Мейсън и известната журналистка Мая Мейсън, които се дублират в семейството на главния редактор Александър Стоун и журналистката Мая Стоун в другото паралелно измерение.

Любовта, предопределена да се случи, независимо от обстоятелствата, се появява и на трето ниво, в образите на Дейл и Изабел от романа, който сякаш пише не Мая, а нейното подсъзнание, водещо я обратно назад, към забравеното минало.

И ако в първите два тандема Ромео се бори за своята Жулиета (макар Робърт и Александър да го прават с противоположни средства), в третия случай Жулиета е активната (дори агресивната). Завръзката към всичко това дава убийството на Мая – предполага се, заради журналистическите й разкрития, които преобръщат политическото статукво в една африканска диктатура.

Неочакваният обрат преобръща и обичайната житейска парадигма, като поставя знак за равенство между смъртта и свободата. Умирайки, героинята всъщност се връща в свободния свят. В по-висшата култура, която е превърнала предходната в затвор, освобождаването от който има своята перфидна цена – амнезията. Струва ли си обаче свободата, ако тя не помни миналото, задава следващия си въпрос този роман. По-нататъшното развитие на действието води до отговора.

Робърт, загубил със съпругата си и смисъла на живота, се отдава на отчаяние и алкохолизъм, докато при непредвидени обстоятелства също не попада в другата реалност. Тя го среща отново с Мая и му дава сили да се справи със злото, както и да си върне любимата.

Разбира се преди това героят, като същински демиург или (ако предпочитате) като висш агент от най-добрите криминални книги, прескача от този в онзи свят, преодолявайки какви ли не трудности. Заедно с разкриването на задължителните за фантастичния жанр изумителни детайли, свързани с функционирането на непозната цивилизация, трилърът не пести откъм интригуващи битки и преследвания.

Авторът, справедливо и равномерно, ги разпределя между този и онзи свят, подлагайки на съмнение постулата за живота като затвор, от който освобождава смъртта.


Павел Гоневски, премиера на романа във Варна

Книгата сигурно ще допадне на вярващите в прераждането и в отвъдния живот. Както и на пристрастените към космическите одисеи, антиутопиите или конспиративните теории. Също на тези, които обичат интелектуалната игра с препратки към света на изкуството и винаги носят със себе си чувството за хумор.

Опирайки се именно на здравословната самоирония, авторът овладява многото посоки на писателското си начинание: „парче по парче да разглобиш в ретроспекция живота си, плюс историята на цялата цивилизация”. Наистина сюжетната пренатовареност затруднява на места възприемането на цялото и води до известна фрагментарност, но това вторично впечатление не може да измести основното – удоволствието, с което се чете този роман.

Павел Гоневски очевидно се забавлява, когато озвучава Секундите с нощна музика „достатъчно малка, за да си остане незабележима”; когато разцепва сюрреалистично нейното лице „на две, точно по средата… лявата част на устната…срещу дясното око”; когато опъва неговите нерви „като струните на Дейв Мъстейн” или пък му вменява страх с „ чувството, че преживява роман на Кафка или филм на братята Коен”.

С намигване авторът разрушава по-нататък редица клиширани стереотипи, като прави лошото ченге добро, запраща героите обратно в затвора, вместо да ги остави на свобода или детронира прословутото ОК като универсално комуникационно средство. „… значи имаше нещо сбъркано на тази земя”, както обобщава, макар и по друг повод, главният манипулатор – грешка! – прокурор.

Точно в такива съдбоносни моменти се появява „единственият, който може да спаси този свят. Нали така, Вероника? Естествено, Вероника, помисли си Боби”. Тук можем да си представим (примерно) как героят потупва автора по рамото за смелостта да се придържа към истината, отделяйки поне едно вярно изречение на собствената си съпруга.

Толкова за фриволното, завършвам със сериозното.

С разработената полифонично тема за писането като завръщане в паметта и съпротивление срещу наложената амнезия, като начин да намериш/разбереш себе си/другия/света. Основните герои, в различните им битиета, са все пишещи хора, които привнасят нови наративни посоки, на принципа роман/и в романа.

Робърт и Мая Мейсън изстрадват докрай каузата на писането, защитавайки свободата, справедливостта и любовта, които, знайно е, се намират на върха на онова копие, носено от вечния Дон Кихот.

Затова и романът посвещава на журналистическото разследване, като най-отговорното писане, немалко въздействащи страници, в които разпознаваме автентичните преживявания на автора, отразявал като журналист войната в Косово, нападението срещу българската база в Кербала и други конфликтни точки на планетата.

Павел Гоневски е и първият журналист, извел в публичното пространство ареста на българските медици в Либия. Отречен първоначално от правителството, този казус предизвика впоследствие международен отзвук и даде един от редките поводи за обединение на нация и политици.

Колцина са българските журналисти като Павел Гоневски, които могат да се похвалят с подобен успех. Пожелавам го и на писателя Павел Гоневски, който тръгва в новото си поприще от Лондон. Което естествено го причислява към писателите от българската диаспора в чужбина, някои от които, като Юлиян Попов, Димитър Динев, Захари Карабашлив създадоха произведения със специално място в съвременната ни литература. Новината тук е, че от септември т. г. Павел Гоневски с „8 секунди от смъртта” и Захари Карабашлиев с ”18% сиво” влизат в програмата за литература и креативно писане на университета в Малибу, Калифорния.

Павел Гоневски е познатият криминален и международен репортер на в. „Континент” и „24 часа”, отразил войната в Косово, нападението срещу българската база в Кербала, написал първата публикация за ареста на българските медици в Либия. От 2004 г. живее в Лондон, където работи на свободна практика за различни медии, а след спечелването на конкурс и като продуцент в българската редакция на BBC.

Както ще прочетете в неговия website, особено се гордее с този етап от живота си и съжалява за закриването на редакцията през 2006 г. Сега е онлайн продуцент в голяма лондонска корпорация. Пише разкази и филмови сценарии, а: „Ако романът ми “8 секунди след смъртта” се хареса на читателите на българска литература, не е изключено да стана и професионален писател”, надява се авторът.

Новината

От септември 2008 година „8 секунди от смъртта” на Павел Гоневски и нашумелият роман ”18% сиво” на Захари Карабашлиев влизат в програмата за литература и креативно писане на университета в Малибу, Калифорния.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Ваня Колева // 5 авг, 2009 //

    За Павел Гоневски, Захари Карабашлиев и писането като удоволствие и лека авантюра

    Журналистът Павел Гоневски – с дебютния си роман „8 секунди от смъртта”, както и Захари Карабашлиев – със също дебютния роман „18% сиво” (Сиела, 2008), но и сборника разкази „Кратка история на самолета” (Сиела, 2009), и пиесите “Аутопсия”, “Неделя вечер”, “Откат”, са сред талантливите писатели, с които може да се похвали съвременната българска литература. Това, че живеят и работят в чужбина, че са свързани и с друго културно пространство и традиции, освен с родното, им дава – ще цитирам Павел Гоневски (из интервю пред Виолета Тончева, публикувано в „Дневник”: http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2009/07/19/757805_pavel_gonevski_avtor_na_8_sekundi_ot_smurtta_pisaneto/): „усещането за възможности. Увереността, че тръгна(т) ли в желаната посока, има(т) добри шансове да стигна(т) крайната точка”, без някой да им пречи и да ги възпира.
    „Чуждите”, но и „свои” – защото там са домовете им в момента, там са работата, обкръжението, сродното общество – пространства: Лондон – за Павел Гоневски, и Сан Диего, Калифорния – за Захари Карабашлиев, им дават импулса, провокацията за съграждане на онези условни, интенционални светове, за различните сюжетните линии – колкото самостойни, толкова и преплетени помежду си, в границите на които се вплитат: завръзки и развръзки; минало, настояще и бъдеще; реално и фантазийно; топоси и културни пластове: музика, литература и изобразително изкуство, разследваща журналистика и фотография.
    Двамата автори владеят техниката и стилистиката на различни жанрове: от „журналистическото разследване като най-отговорното писане” (по Виолета Тончева) – при Павел Гоневски; или от монолитния тип разказ (по Симеон Янев), при който диалогът не имитира естествената човешка реч, а в своята динамичност и информационна натовареност обхваща цялото, необходимо за персонажите, знание, и драмата – понятие, в същността си означаващо действие, енергия, динамика, процесуалност, разрешаване на някакъв конфликт, – та до романа.
    По повод драмата романовият персонаж от “18% сиво” – Зак, заговаря: лесно е на онези, които могат да кажат: “това е комично, това – драматично, а това е трагедия”. За Зак (и за Захари Карабашлиев), обратно: “всичко е една голяма лютеница. И солено, и сладко, и накиселява, а накрая люти!”. На този принцип е структуриран романът на твореца – с бързо, интензивно развиващо се сюжетно действие, с наситена до задъхване емоция. Неразчленим възел от болка и радост; взаимност и отдалечаване; любов и погубваща самота; воля за живот и безволие; безпаричие и периоди с добри доходи; тържество от победата и чувство, че всичко е загубено… Пътуване в пространството и времето, разчленяващо романовата структура на три сюжетни линии…
    Близка е ситуацията при Павел Гоневски – говорейки за спецификата на писането си, той отбелязва: „всеки би забелязал ограничената употреба на прилагателни и наситеното действие, които са пряко свързани с вкуса ми към динамиката на лаконичния репортерски изказ” (из интервюто пред Виолета Тончева в „Дневник”).
    От друга страна, за Захари Карабашлиев: “Романът е една лека авантюра. Обяснение в любов към Живота и Жената.” Затова в него се чувства “по-свободен”, в сравнение с драмата. (По думите му пред Кремена Димитрова: “Ъндърдог история. Захари Карабашлиев за дебютния си роман “18% сиво”, за пиесите и кучето, на което не залагат” – в. “Капитал”, 21.06. 2008 г., http://www.capital.bg/show.php?storyid=516714). Романът се оказва и обяснение за това, как въобще е създаден той, къде и кои са провокациите за написването му, какви са основанията за появата му. Един роман за романа, със специфичен самонаблюдаващ се пласт (по Никола Георгиев), който визира външната схема, матрицата, като очертава и фабулата. Зак (вероятно и авторът на „18% сиво”) започва да пише, “без да знае края” на историята, защото: “ако знаех как свършва, защо въобще да го започвам! Няма да ми е интересно.” Противно на представата, че авторът трябва предварително да е наясно какъв ще бъде краят на книгата му, защото как иначе ще стигне края, като не знае къде отива?!… (Но и Лев Н. Толстой не е знаел предварително какъв ще бъде краят на романа “Анна Каренина”, нещо повече – изненадал се, че тя се хвърлила под влака.)
    Близко до това е схващането на Павел Гоневски, който твърди, че „писането е всъщност четене” – защото: „Докато пишеш, научаваш подробности за героите и сюжета си по същия начин, както и докато четеш. Не живееш с усещането, че създаваш свят, а че го откриваш.” Впрочем, по думите на Гоневски, но би го потвърдил и Захари Карабашлиев: „литературата трябва да е преди всичко интересна и приятна за четене. Дълбокият смисъл е бонус.” Нещо повече – не само четенето, но и писането трябва да е удоволствие, в което интуицията на автора и чувството му за хумор трябва да вървят ръка за ръка. (Из интервюто на Гоневски пред Виолета Тончева.)
    *
    И понеже доста цитирах интервюто на г-жа Виолета Тончева (http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2009/07/19/757805_pavel_gonevski_avtor_na_8_sekundi_ot_smurtta_pisaneto/), ще добавя, че въпросите – добре премислени и структурно организирани от нея, дават възможност на интервюирания – Павел Гоневски, да представи достатъчно изчерпателно и откровено вижданията си по обсъжданите проблеми.
    Същевременно не мога да замълча, че доколкото познавам стила на г-жа Тончева като журналист и творец, се съмнявам дали заглавието – „Павел Гоневски, автор на „8 секунди от смъртта”: Писането не трябва да е творческа мъка” – е зададено от нея, или по-скоро е „изобретение” на редакторите от „Дневник”. Неприятно е, че предпоследният въпрос на г-жа Тончева е публикуван без своя отговор – но това е показателно за (не)професионализма на „Дневник”, без да касае нито г-жа Виолета Тончева, нито журналиста-писател Павел Гоневски.

  • male extra pills review // 15 дек, 2017 //

    If my memory does not exist to me, I assume the default value,
    right after you obtain GSA Online search engine
    Ranker is 30 (number is in seconds).

Коментирай