Public Republic Art Studio

Куфарът на Чавдар Мутафов

17 юли, 2009 от · 2 Коментара

Иван Христов


Снимка: Dilip Muralidaran

Куфарът на Чавдар Мутафов:
1.родната традиция, 2.традициите на Запада и Изтока, 3.изненадите и откровенията на съвременността

Важна в настоящите наблюдения се явява статията на Чавдар Мутафов, „Родна архитектура”. Авторът със съжаление констатира липсата на научна и теоретична основа, върху която да се разгледа понятието “родна архитектура”.

Ето защо опитите да се създаде български архитектурен стил са останали безплодни. Но самата статия на Мутафов представлява такъв теоретичен подстъп не само към проблема родна архитектура, но и към проблема за каноничното изобщо.

Най-лесният път да се стигне до “българският стил” според критика е да се тръгне по пътя на църковната архитектура и на малката провинциална къща. Архитектите от 20-те години пренасят този стил върху индустриални постройки, върху хали, училища, бани, тъй както “занаятчиите от художествената академия пренасят графичния стил на плетеницата върху керамика, а шевицата – по пирографираните кутии”. Това механично пренасяне обаче не дава отговор на въпроса за каноничното.

Няколко са факторите, които правят идеята за български канон твърде проблематична.

На първо място авторът поставя липсата на голяма архитектурна традиция в миналото.

На второ – силната власт на чуждите византийски и османски стилове, а по-късно и на Ранния ренесанс и барока. На трето място, това е кръстосването на европейско и азиатско влияние и “притегателната строителна сила на Цариград”.

Всички тези фактори правят българското разбиране за канон твърде несигурно. Онова, в което Мутафов вижда проявена някаква репрезентативност, е в самата несръчност на българските майстори, школували по чужди образци, в тяхното частично варварство, в тяхната дива първобитност.

Не закъснява и неоромантичното разбиране за необразования, или частично образован гений, който внася “нова свежест”, сътворява “нови пропорции”, “ново чувство на стабилност”, открива “чара на наивната композиция”. ХІХ век става времето, в което се търси българското канон-формиране, а мястото, където то е проявено като най-типично, е българското възрожденско подбалканско градче.

Ала дори и в тази проява според критика могат да бъдат открити чужди елементи. Но точно в изобилието от доказателства “остава скрит инстинктът” за някакъв канон. Става ясно, че в концепцията на Мутафов новият канон се явява като тайна, като инстинкт, като нещо неразгадаемо и скрито. Той има характера на откровение, подобно откровението, което е дадено на Христос.

И тук Мутафов дава отговор на въпроса, какво е за него каноничното и как то може да се постигне. Като пръв фактор за формиране на канона той изтъква познаването на родната традиция с всички нейни ценности, преминали през изпитанието на времето. На второ място той поставя познаването или школуването в други две чужди традиции – на Запада и Изтока. Тези пътища за постигане на репрезентативност в изкуството се отнасят към миналото, към познаването на традицията.

Що се отнася до настоящето, Мутафов препоръчва познаване на изненадите и откровенията на съвременността. Само така, като познава родната, източната и западната традиции и като е посветен в откровенията на съвременността, художникът ще може “да прехвърли предразсъдъците за родното, за да го постигне тепърва”. В крайна сметка, макар че препоръчва познаване на световната традиция, Мутафов не се обявява за съзнателно, рационално постигане на канона.

За него това постигане се заключава в едно “безогледно и решително пресътворяване (к.а., Ч. М.) на миналото в настоящето”. И тук, в това безогледно и решително пресътворяване, откриваме неоромантичната концепция за гения.

Макар че родно за Мутафов е “само онова, което преодолява своята форма, за да постигне винаги себе си”, все пак въпросът за канона остава без отговор, защото в рамките на една неоплатоническа традиция той се постига по ирационален път.

Но защо “Куфарът на Чавдар Мутафов” е толкова често забравян в чакалнята на различните литературни гари?

За отговора на този въпрос ще ни помогнат някои от тезите на Димитър Камбуров, споделени в статията “Канон-ефектът”. Вечността според него може да бъде определена като “един фалшив ефект от съизмерването на две осъзнато различни величини, на две осъзнато несъвместими времена; на едновременно синхронна и диахронна буквалност и фигуративна изместеност”.

Реторическият статус на каноничната творба се хактеризира с “фигуративно-буквална напрегнатост при възникването” и “фигуративно-буквална изместеност на преподновяваното разчитане”, което води до ефект на “навсякъде – и – всякога значимост”. Фигурата, която предоставя условията за вечност в резултат на играта на история, е алегорията. Каноничността произвежда ефект на алегоричност.

Но алегоричните жанрове като евангелието например са точно тези, които имат трудности с каноничността и често се оказват обект на извънлитературна кодификация. Оказва се, че прекомерната алегоричност води до алегорична недостатъчност.

За да бъде един текст канонично-алегоричен е необходимо да има буквално равнище на четене. Така пътят към каноничното за Чавдар Мутафов, постигането на тази “тайна, като инстинкт, като нещо неразгадаемо и скрито”, това “безогледно и решително пресътворяване на миналото в настоящето” всъщност е един свръхалегоричен проект, който страда от алегорична недостатъчност.

________________________________________________________
Мутафов, Ч. Родна архитектура. // Изток, № 58, 26.02.1927 г., с. 1.
Камбуров, Д. Канон-ефектът. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст.: Александър Кьосев. София: Департамент “Нова българистика” (НБУ), ИК “Александър Панов”, 1998, с. 195.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

Коментирай