Public Republic

Роза Боянова

Толкова пъти се молих да стана гълъб,
че път сториха думите
и по него гласът ми
стигна перата на ангелите…

Гълъбите живеят в съседство с хората. Символите на свободата и на влюбените обитават цели апартаменти в панелните блокове, предпочитат последните етажи и отворените прозорци, дори счупените – знак, че никой няма да ги безпокои.
А хората така са свикнали с тях, че не ги забелязват дори.

На „Котовка” 5, в квартирата на доц. д-р Красимир Кунчев предпочитат южната тераса. Опитваме се да пием кафе заедно с тях, но те харесват повече курабиите на мама от България. И започват да гукат с благодарност.

Далечен потомък на Дякона Левски по майчина линия, доц. Кунчев се бе превърнал в доброволен „посланик без портфейл” на мира и приятелството – първо с Киргизия, където 5 години преподаваше българска литература и култура, а сега и в Молдова, където е командирован преподавател в Тараклийския университет „Григорий Цамблак”.

Авторът на няколко забележителни труда: „Фолклорното и обичайно право в творчеството на Любен Каравелов”, „Общуващият човек в българската възрожденска литература” и разбира се „Литературни игри с деца, или Л`ар педагожик” ( в съавторство с пишещата тези редове) е главният виновник и за това пътуване.

Минути преди тръгването от Шумен, Мери е готова за авантюра – може да тръгне с нас, така – без багаж, за да се срещне с любимия. Спира я само мисълта за кучето, за котката и майстора на огради, на когото трябва да даде още 100 лева за цимент. Ние обещаваме да отнесем нейните послания, заедно с подаръците.

А когато имаш мисия, подобна на нашата – пътуването носи само добри преживявания.

С Милка Стоянова пътуваме от Бургас за Тараклия с автобус, за да можем да пренесем едно скромно дарение от книги (българска литературна класика и съвременни бургаски автори) за библиотеката в Тараклийския държавен университет „Григорий Цамблак” и българския лицей „Васил Левски” в Кишинев.

Имахме любезна покана от ректора на университета проф. Николай Червенков да участваме в голямо литературно четене като част от тържествата, посветени на светите Братя Кирил и Методий (от 11 до 24 май), а културното аташе на България – г-н- Теодор Тодоров ни срещна с преподаватели и ученици от българския лицей в Кишинев, както и с писатели и приятели на българската култура.

Като че ли с Мила в стиховете си пренесохме част от морето, за да разпалим още повече жаждата, която може да бъде утолена само в България.

Беше някак странно да общуваш на български език, когато си зад граница. И не само това – усещаше се във въздуха опиянението от чистото българско слово, езикът ни сякаш звучеше по-истински и вдъхновено. Хората се радваха, че могат да слушат поезия и да споделят съкровените си вълнения на роден език. А когато красивите българки от Молдова – студентки във факултета по музика – запяха български народни песни, гласовете им ни накараха отново да се почувствахме горди българи – тези гласове носеха посланията на Орфей към цялата природа – красотата може да спасява и да пребъде във времето.

Това е същият – древен и млад глас, който покорява, пропива те целия, с мъка и радост едновременно – чист като ромоленето на извор (а в Молдова някои извори са солени), дълбок като небето над леко хълмистия пейзаж със зелени поля и нацъфтяла репица – жълт акцент от палитрата на пролетта, която бърза да се разлее във всички топли цветове на лятото.
И не е чудно, че изтръгва сълзи от очите ти. А усещането, че душата ти расте и те изпълва до край, дори те повдига от мястото ти…

***

„На едно тихо и южно пристанище,
моя късна любов, ще те чакам…”

Понякога човек се чувства пристанище, вероятно когато очаква голямата любов, друг път бленува нов бряг, в който ще пусне котва неговият кораб, натоварен с очаквания за здраве и берекет.

Пристанището сякаш те преследва, за да го откриваш и там, където няма море, няма брегове, а почвата е солена и водата е солена като сълзите на обичащите, като вкуса на меланхолията, пренесена с кръвта на предтечите от далечната прародина.

Случайно или не, нашето тихо и южно пристанище от песента на приятеля ни от студентските години Асен Масларски и Милица (свързана завинаги с някогашната „Тоника” и Бургаското пристанище) ни следва из Молдова.

Ние сме подвижните пясъци, в които потъват бедността и безводието, за да изплуват красивите лица на молдованките, сърдечните приятелства на българи, руснаци, гагаузи, топлотата на гостоприемните стопани, изкопали кладенец до дома си, издигнали разпятие край пътя – между дворовете на съседите.

Молдова ни изненадва с факта, че можеш да си поръчаш кафе на три езика. Че както и да говориш – ще бъдеш разбран.

Проф. Червенков – ректорът на ТУ „Григорий Цамблак” ни посреща в кабинета си. Неговият разказ за Молдова е интересен и вълнуващ. Законите във връзка с малцинствата тук са най-разкрепостените – всички учат на роден език, първоначално факултативно, а после, в компактните селища – изучават роден език и литература като предмет (гагаузи, българи, румънци). Младите хора предпочитат да завършат български колеж в Молдова, а после да продължат в университети в България. Проблем е, че 15-20% знаят молдовски език. Всички говорят руски.

Сега в университета има 300 студенти (на 100 от тях обучението се плаща от Българското правителство), има седем специалности – история, педагогика, социална работа, счетоводство, четири катедри, трима преподаватели от България – доц. д-р Красимир Кунчев, д-р Иван Симеонов, ас. Славка Петкова

Към университета има лицей, който съществува отпреди създаването на университета. В Районното управление на образованието работи още един преподавател от България – очарователната г-жа Лидия Kавръкова.

„Работим по наши учебни програми на български език, румънски и молдовски. Имаме възможност да правим специализации в България. Всеки студент може да отиде на стаж в Русенския или Великотърновския университет. Имаме издателство, годишник, вестник. Искаме да се превърнем в Център по българистика.” – споделя ректорът на университета и ни съпровожда до препълнената с публика аула, където лично откри срещата.

Доц. д-р Красимир Кунчев представя нашата писателска мисия, запозна присъстващите с творчеството ни. Четем стихове под акомпанимента на пиано – свири ни Славка Петкова, преподавател по музика в университета.

Атмосферата се стопли от сърдечните изказвания. Дори опитваме със студентите и преподавателите на няколко български „литературни игри” за откриване на метафори и превръщането им в гатанки или стихотворения. И четенето продължава сред публиката. И се получава жадуваното общуване чрез поезията.

Научаваме, че най-често срещаните фамилии тук са Боримечков и Дериволков. Срещаме се и с двамата: единият е мъжът-символ на Тараклия – Иван Боримечков – дългогодишен читалищен деец, с когото са свързани всички културни събития тук, той е и организатор, и участник в литературния живот на града.

С другия – Николай Дериволков се запознаваме задочно чрез творбата му за международния литературен конкурс „Изкуство против дрогата”, който се организира в Бургас и си пожелаваме среща на брега на Черно море през юни.

Обичат ни, преди да ни чуят, искат да ни харесат, преди още да ни видят. Няма подозрения или завист. Само жажда, жажда, запалена от солените езера на Молдова – колкото повече пиеш, толкова по-голяма става тя.

На Скаково поле в Кишинев, в младата трева край нас подскачат двойка рижи катерици, докато професор Червенков продължава своя разказ за българското опълчение, създадено на това място от Иван Иванов – председател на революционната организация.

Днес тук има мемориален комплекс, построен е през 1966 г. и открит от първия космонавт Юрий Гагарин. Край него всяка година се провеждат тържествата, посветени на Трети март.
По време на руско-турската война тук има 11 лазарета за лекуване на ранените войници, построява се и параклис за болните, след Освобождението се изгражда Музей на българското опълчение, кинотеатър… Сега е останал само паметникът.

Под разцъфтелия люляков храст, си припомняме стихотворението на
Пушкин за българите-опълченци:

Димитър Пейчев е сред магнетичните нови приятели. Поет и художник той така красиво говори (както и пише стихове), че разтваря ръцете ни за прегръдка:
„И аз бих искал да освободя някои тежки територии на българския дух, както Ботев, когато е бил тук.

Благодаря ви. Вие сте най-финото българско присъствие. Може би учениците в българския лицей нещичко не подразбраха, не довършиха недоизказаното в някои тристишия. Но уверявам ви, тези стихове са по-нашенски и по-български от всичко, което сме слушали досега. Ако обиколят българските села и градове, където има български общности, пък и не само там – ще се окаже, че нашите брегове са много по-широки, далечни и тайнствени, замъглени понякога, но винаги утоляващи нашите жадуващи души.

Радвам се, че Майка България все по-често се обръща към своите чеда, пръснати далеч по света и ги пази чрез българския език, чрез живите традиции и изкуството, за да продължат, с кръвта на поколенията, пътя си от миналото към бъдещето.”

С. З. Новаков: „Вашите стихове вдъхнаха в нашите души, изморени от идеологии, но жадуващи за нещо кръвно и българско, гордост че сме съхранили езика си и своите корени. Тук можете да срещнете пето, шесто поколение българи. И някои от тях са сред нас сега. Съжалявам, че нямам поетична дарба, историк съм, затова ви подарявам тази книга – „Социално-икономическото развитие на българските и гагаузките села в Южна Бесарабия(1857-1918)».

Поетът Нико Стоянов, преподавателките Анна Ивановна Пагур, Елена Рацеева, Надежда Кара, директора на българския лицей „Васил Левски” – Васил Стоянов, това са имената на хора, с които ще продължим да се срещаме, защото докато сме заедно сякаш ни поникват криле и път стават думите и е лесно да се издигнем по-близо до мечтите си.

Да се научим да живеем като победители!
Това беше послание, призив, императив. Изрече го областният управител на Тараклия на 9 юни – Деня на победата, отбелязан тържествено на централния площад, край паметника на свободата, сред ветераните от войната и безкрайната колона от граждани и деца, които поднасят цветя на признателност към падналите във Втората световна война.

Накара ни да се замислим: какво е за нас победата?
Май е дума, донесла ни толкова разочарования. Защото нейната категоричност в съвременния свят е твърде условна и оспорвана. Всъщност тя е двусмислена – като един мирен договор, в който победителите получават по-малко от победените.

Победата да бъдеш жив вече не ни достига. Победата да се справим с предизвикателствата на времето, с ежедневното оцеляване, е твърде жалка. Може би да чуеш или прочетеш добра дума от човек, на когото държиш, или да трогнеш една аудитория със своето слово, да общуваш чрез поезията – това са нашите малки победи.
Победата е едно друго, ново усещане за себе си.

Разбирането на много млади хора в Молдова за победа е да учат в България, да живеят в земята на 7-те цивилизации – в държавата от Европейския съюз. Ние сякаш не усещаме тази своя победа.

Богинята на победата Нике ни чака в Бургаската художествена галерия „Петко Задгорски”, за да ни припомни, че винаги е била у дома. Но защо не се чувстваме победители?

Снимки: Личен архив на Роза Боянова